Мишо плачеше, подпрял глава на ръцете си. Видя го дядо Младен и приближи до момчето.

– Мишо, защо плачеш? Какво се е случило?

– Защо Бог не очисти света от всичкото зло, – изхлипа Мишо.

– Тогава същността на човека би се унищожила, – погледна съчувствено малчугана дядо Младен.

– Как така? – попита изненадано Мишо.

– Всички щяхме да бъдем роботи, – допълни старецът.

– Нищо не разбрах, – ококори очи момчето.

– Добре, сега ще ти обясня какво имам в предвид, – приготви се някак по-разбрано да поясни думите си дядо Младен. – Ако Бог унищожи злото, а нас ни програмира само за добри дела, ние ще загубим нашата отличителна черта.

– И коя е тя?- нетърпеливо се обади Мишо, искайки да я научи.

– Правото на избор. Щяхме да престанем да бъдем нравствени същества, т.е. бихме се превърнали в роботи, – уточни старецът.

– Лошо ли е всички да правят само добро?

– Нека да помислим малко по-задълбочено, – старецът отново направи усилие, да разясни на малкия мислите си. – Роботите не могат да обичат. Бог ни е създал такива, че да сме способни да правим това.

– Защо роботите не могат да обичат? – въпросите на Мишо изскачаха бързо, преди малкият да се замисли поне малко.

– Любовта не е възможна, ако сам не можеш да избереш обекта на своята обич, – каза дядо Младен. – Ние не можем да накараме друг да ни обикне. В състояние сме само да го принудим да ни служи и да ни се подчинява, но истинската любов се основава на свобода при избора.

– Това означава, че ако ми е дадено правото да избирам, аз съм отговорен за своите действия? – попита Мишо.

– Точно така, – потвърди старецът. – А роботът не носи никаква отговорност.

Явно малкият бе започнал да долавя, че Бог ни е създал със свободна воля, т.е. мислещи и разумни същества, които имат право на избор.  Проблемът е какъв ще бъде изборът ни.

Хубавото време радва всеки. Но щом започнат дъждове и то не какви да е, а цели порои, които предизвикват наводнения, тогава нещата стават лоши. Да не говорим за градушката, която опустошава всеки стрък, а земята побелява от безброй бели зърна, никому ненужни.

Болно е, когато чуеш за земетресения, изригване на вулкани, наводнения, пожари, катастрофи, които унищожават не само хора, но заличават цели селища и градове.

Златан, Руско и Милен обсъждаха  кадрите, които бяха гледали. В тях хиляди хора погиваха при поредния катаклизъм на нашата земя. И тримата бяха потресени от видяното.

– Погледни какво става! В какво мога да бъда сигурен на този свят? – ръкомахаше притеснено Златан.

– Вярно е, че правителствата се разпускат, фондовите пазари се рушат, войните и бедствията водят до запустение и смърт, а човешките взаимоотношения приключват, ….. – потвърди Руско.

– Да, „тук нямаме постоянен град“, – прекъсна го Милен.

– Някой  е казал, че единственото нещо, в което можем да бъдем сигурни е, че не можем да сме сигурни в нищо, – наблегна философски Руско.

– Но в дълбините на човешкото сърце съществува потребност от увереност и от това не можем да се отървем, –  тъжно констатира Златан.

– Знаем, че животът ни трябва да е изграден на солидна основа и то такава, че върху нея никога да не се колебаем, – разсъждаваше на глас Руско.

– И къде да намерим такава? – попита недоверчиво Милен.

– Само Бог никога не се променя. Неговата любов и Неговите обещания са непроменени. Само в Него можем да намерим мир и увереност, които толкова много ни липсват, – изказа изводът до, който бе стигнал в разсъжденията си.

– „Който живее под покрива на Всевишния, Той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия“, – цитира Писанията Милен.

– Спасението не е просто случайно, неясно усещане за Божието присъствие. Това всъщност е живот с Бога, живот в присъствието на Пастира, – заключи Златан.

И този ден отмина. Нако и Стоян едва се влачеха. Днешният ден за тях бе много натоварен и изморителен.

– Работа, работа и пак работа! Писна ми от нея, – негодуваше Нако.

– Баба ми едно време казваше: „Има едно добро място, където да отидеш, когато си разорен – на работа. Защото това е сигурен начин да изкараш пари“.

– Аз не съм изморен, а скапан, – запротестира Нако.

Но Стоян невъзмутимо продължи:

– Можеш да се смееш на мъдростите на баба ми, но правилното разбиране на това, какво е работа, е жизнено важно за успеха ти. Тя е благословение.

– Какво ти благословение, – измърмори Нако, – тя си е живо проклятие. Нали Бог е откликнал на греха на Адам и Ева с работа. Така че тя няма как да е нещо добро.

– Грешиш, – поклати глава Стоян. – Ако прочетеш по-внимателно Писанията, ще забележиш, че Бог е постановил на Адам да работи, още преди грехът да навлезе в света. Първият човек  е бил ресурсен мениджър. Бог е създал прекрасна градина и Адам е получил задачата да се грижи за нея. Следователно работата не е наказание или проклятие, а нещо добро.

– Аз не харесвам работата си, – твърдо заяви Нако. – Тя изцежда живота ми.

– Щом нямаш желание за тази работа, вероятно това е начинът да ти се покаже, че е време да се придвижиш към следващото приключение.

– Какво искаш да кажеш, – попита озадачено Нако, – че не трябва да работя само за заплата ли?

– Бог те е създал да работиш. Направил те е така, че да следваш своите желания и да променяш света чрез това, което вършиш. Създал те е да намираш удовлетворение в работата. Тя трябва да ти харесва. Ако никога не си виждал от този ъгъл нещата, промени си гледната точка. Благодари на Бог за работата, която ти е дал да вършиш и дай най-доброто от себе си за Негова слава.

– Но никой край мен не твърди, че работата е добро нещо, – възпротиви се Нако.

– Няма значение какво казват хората. Ако променяш света чрез работата, за която си мечтал, това определя пулса и насоката на живота ти.

Данаил с трепет очакваше какво ще каже учителят му. Той много часове бе прекарал над тази картина, а сега беше дошъл момента, в който щеше да разбере как изглежда това, което бе нарисувал, в чуждите очи.

Учителят му бе много опитен в това. Той бе професионалист. Беше му показвал как да смесва боите, как да подчертае един образ спрямо друг, как да засили акцента върху дадена композиция, …. Наглед дребни неща, но необходими, особено за начинаещ художник.

За всичко това Данаил му беше благодарен, защото през годините на обучението, неговата ръка бе станала по-уверена и беше започнал да вижда нещата в света по друг начин.

Учителят мълчаливо застана пред картината му. Подпря с ръка брадичката си и дълго обхождаше с поглед цялото платно.

„Сега ще каже, че е ужасно“, – помисли си Данаил.

Но той не го направи.

Само тихо каза:

– Харесва ми цветовата гама и усещането за откритост. Дърветата в далечината могат да бъдат по-осветени. Групичките от плевели се нуждаят от по-меки ръбове.

Данаил очакваше критика относно цветовете и правилата на перспективата, но оценката на учителят му бе вярна и благоразположена.

Младият художник си отдъхна. Картината му не бе съвършена, но в нея имаше нещо. Той трябваше да продължи да търси и открива нови не достигнати висоти в това изкуство. Анализът на учителя му го подтикна да работи усърдно с ентусиазъм и да не се предава .

По същият начин Исус можеше да осъжда хората за допуснатите грешки, но когато го правеше Той го извършваше с много любов. Резултатът бе, че хората осъзнаваха какво са направили и благодарение на това, те поемаха правилната посока.

Исус се яви като източник на вечно удовлетворение.

В такива ситуации Учителят съчетава благодатта и истината. Неговата милост ни пречи да бъдем разбити и повалени от греховете си, а истината Му не позволява да мислим, че това е нещо несериозно, което може да се отхвърли с лека ръка.

Като осъзнаваме всичко това, защо не поканим Исус да ни покаже тези сфери от нашия живот, в които трябва да растем, за да се  уподобим на Него?

Времето се стопли и хората започнаха да излизат навън, радвайки се на топлите лъчи на слънцето. Всичко това сякаш предизвикваше нови срещи, запознанства и разбира се безкрайни диспути.

Група младежи заеха традиционното си място под брезата на пейката и започнаха поредното си обсъждане.

– Когато смятаме парите за наша цел, – намести очилата си Антон, – очаквайки по този начин да бъдем щастливи, ние живеем със страх, да не ги загубим.

– Да така е, – съгласи се Бранимир. – Ставаме параноични и подозрителни.

– Когато се стремим към славата, ставаме конкуренти на другите, които се опитват да ни засенчат, – дебело подчерта Владо.

– А, това ни поставя в такова положение, че останалите започват да ни завиждат, – дебело подчерта Гено.

– Когато се водим от желание за власт и влияние, ние ставаме егоистични и користолюбиви, – продължи в същия дух Драгомир.

– И ставаме автоматически високомерни, – плесна с ръце Емил.

– А ако това, което притежаваме, ни стане бог, – засмя се Живко, – постоянно ще искаме още и никога нищо няма да ние достатъчно.

– Това спомага да станем алчни, – натърти Здравко.

– Всичко това предизвиква ли задоволство и радост у нас? – запита Антон.

– Само Христос може да ни удовлетвори, независимо дали сме бедни или богати, известни или не, здрави или очакващи смъртта, – категорично отсече Бранимир.

– Но аз имам една добра вест! – подкупващо се усмихна Владо.

– Каква? – чу се хор от няколко гласа.

– Можем да преживеем смъртта над греха и да нямаме вече желание към съблазните на този свят, което за наш ще бъде като услаждаща се торта, – каза тържествуващо Владо.

– Това ще е напълно достатъчно да се радваме и засмеем отново, – добави Гено.

– За мен животът е възможност да служа на Христос, въпреки че смъртта е за предпочитане, защото там ме чака много повече – произнесе ликувайки Емил.

– Какъв е смисълът и съдържанието на всичко това? – свъси вежди Живко.

– Тайната на животът е същата, каквато е  и на радостта, – помъчи се да обясни Бранимир. – И двете се въртят около централната роля, която може да играе Исус в нечие битие.

– С други думи, – каза задълбочен в разсъжденията си Гено, – стремежът към щастие се подхранва от целеустремеността ни към Христос, т.е. Исус трябва да контролира живота ни.

– Когато към Христос е насочен фокусът ни, – констатира Емил, – удовлетворението заменя нашето безпокойство, страховете и неувереността ни.