Евгени Павлов работеше като готвач в един от училищните столове на града. Той обичаше много децата. Видеше ли разплакано дете, отиваше при него и се стараеше да прогони мъката му.

Веднъж отиде до съседното селище за продукти. След като натовари всичко, се спря на една не много оживена улица и реши малко да отдъхне. Денят беше много тежък за него и умората си каза думата.

Вече затваряше очи, когато върху колата му падна мрежа против комари и мухи.

„Ааааа … и тук ли няма да ме оставят на спокойствие поне малко“, – каза си Евгени.

Той излезе от колата и бе решил сериозно да се скара на злосторника.

Когато вдигна очи нагоре, видя, че прозорецът бе отворен, а на корнизът му виси момиченце на не повече от годинка.

Евгени трепна, но бързо съобрази, къде ще падне детето и се премести бързо натам.

Момиченцето се бе отскубнало от прозореца и вече летеше надолу.

Евгени енергично пристъпи и разтвори ръце.

Когато усети малкото телце до гърдите си, той въздъхна дълбоко, притвори очи и каза:

– Слава Богу, успях да го хвана…

Детето бе ударило силно рамото му при падането си, но когато медиците от пристигналата линейка поискаха да го прегледат, Евгени махна с ръка.

– Нищо ми няма, вижте детето! Добре ли е?

– То е добре, но нека да ви прегледаме, – настоя лекарят от линейката.

– Добре съм, ще се оправя, – усмихна се Евгений на малкото момиченце.

Павлов отиде до колата си, седна зад волана и потегли.

Когато се прибра усети силна болка в рамото. Отиде до поликлиниката. Направиха му рентгенова снимка. Оказа се, че има малка пукнатина в костта.

– Няма страшно, – засмя се Евгени, – нали детето остана живо и нищо му няма.

А в това време майката на момиченцето обясняваше:

– Ането се облегна на мрежата, която бе закрепена за рамката, но се откъсна от прозореца. Протегнах ръце, но не успях да хвана детето, което полетя след нея. Къде е мъжът, който спаси дъщеря ми? Искам да му благодаря.

– Той си тръгна, – каза един от присъстващите, като посочи вече празното шосе, по което бе отпътувал Евгени.

Рано сутринта Росен бе излязъл на балкона, за да изпуши една цигара. Погледът му бе привлечен млада, добре облечена дама.

Тя държеше пакет с боклук и вървеше по мостчето над малкото езеро. Вероятно отиваше на работа.

Изведнъж тя замахна с ръка и хвърли пакета в езерото, но той не падна във водата, а на брега. С каменно лице и бърза походка младата дама продължи пътя си, все едно нищо не се бе случило.

„Никой не ме видя, – успокои съвестта си жената. – Нека докажат, че аз замърсявам езерото. Навярно и другите го правят“.

На десетина крачки след нея вървеше доста подвижен възрастен човек. Без всякакви емоции, той взе изхвърления пакет с боклука, догони дамата и ….. изсипа цялото му съдържание върху главата ѝ, а след това продължи пътя си.

От косите ѝ потече нещо подобно на майонеза и кетчуп. По дрехите ѝ бе полепнало сладко. Черупки от яйца бяха кацнали на рамото ѝ, а на едната ѝ обувка бе капнала някаква доста мазна течност.

Квартала се огласи от дивите крясъци и ругатни, излизащи от устата на „културната“ дама.

– Идиот, ще те дам под съд! Ще кажа на моя Вальо и той ще те спука от бой ….

Човекът изобщо не обърна внимание на заканите и заплахите ѝ.

„Колко добре започна този ден, – усмихна се на себе си възрастния човек“.

Росен също се засмя, но не само той, а тези, който бяха видели случилото се от прозорците на апартаментите си ….

Времето се постопли и в салона на читалището отново се появиха желаещи да дават концерти.
Това беше като полъх на освежаване в сезон, който всички очакваха с нетърпение. Не само поради затоплянето, но и заради промените, както ставаха, както в природата, така и в хората.

Игор Симеонов успя да извоюва поредната си победа. След дълги преговори, той обеща на хората работещи в читалището:

– Ще чуете прекрасна музика, предимно от класиците. Вярвам, че ще останете доволни.

– На сцената имаме добре акордирано пиано …. – започна да обяснява Николов.

Той бе човекът, който се грижеше за добрата организация на подобни мероприятия, но внезапно бе прекъснат от скочилия Симеонов:

– Пиано? – засмя се саркастично Игор. – Вижте какво, колкото и добре да сте акордирали пианото си, то няма да ми върши работа.

– А на какво ще свирите? – погледна го с недоумение Николов.

– Аз имам прекрасен роял, – уточни Симеонов. – Той има такъв прекрасен глас, че когато човек седне да свири на него, музиката се лее като вълшебна приказка от звуци.

– И вие ще го докарате тук? – попита изумен Николов.

– Той не е толкова далече, – засмя се Симеонов. – Предната седмица свирих в друг град, който се намира само на 25 километра от вашия. Роялът винаги ме следва, където и да отида.

И наистина „висококачественият“ музикален инструмент пристигна, но трябваха носачи, които да го пренесат на сцената. За съжаление нямаше такива хора на разположение.

От там мина младеж в работни дрехи, целите изпръскани с вар и Симеонов се обърна към него:

– Извинете, бихте ли ми помогнали. Довечеря ще свиря във вашия град. Докараха ми рояла, но няма кой да го пренесе на сцената.

Младежът бе як и мускулест, за него това не бе проблем.

– Добре, бих ви помогнал, но съм сам. Ако вие дадете едно рамо…, – каза нерешително младежът, – ще успеем двамата.

На Симеонов му хареса идеята. Винаги минаваше за слабак. Често му се присмиваха за несъразмерната му фигура, А сега се намери човек, които не се притесняваше от вида му и го помоли за помощ.

„Защо пък не, – каза си Игор“.

Двамата хванаха рояла, внесоха го в салона и го качиха на сцената. Симеонов седна на първия ред, да отдъхне. Младежът също седна, но пред рояла. Ръцете му погалиха клавишите и под тях се разнесе музика и то не каква да е. Той свиреше кантата на Бах.

Чули музиката любопитни глави се показаха на вратата, а после нахлуха в салона и приседнаха на близките редове.

Изпълнението бе съвършено. Учудени лица устремиха поглед към якия младеж, който унесено продължаваше да свири.

Когато свърши, от салона се чуха ръкопляскания.

– Дори и аз не съм свирил така на този роял, – каза Игор. – Бях усетил прекрасният му звук, но  …. който и да сте младежо …. след вас не бих могъл да свиря….

Николов бързо влезе в салона и понеже беше чул само последните думи на Симеонов изкрещя на младежа:

– Какво си въобразяваш, че правиш там? Да не си повредил музикалния инструмент на нашия гост. Отивай си на строежа, тук не ти е мястото.

Младежът стана, слезе от сцената и спокойно се отправи към вратата.

– Какво говорите? – притеснено започна Игор. – Той е истински талант. Какъв строеж? Дори аз не бих могъл да свиря така….

Всички погледи се устремиха към вратата, но младежът бързо бе напуснал сградата …

В този ден Ради и Жоро изобщо не очакваха да им се случи беда. Те извършваха планирана профилактика по електрическите стълбове.

Неочаквано Ради докосна един от проводниците с високо напрежение. Повече от 4 хиляди волта преминаха през тялото му.

Забележете, при изпълнение на присъда върху електрическия стол използват само 2 хиляди волта.

Ради висеше на предпазния колан.

Жоро се притесни:

– Помощ! Викайте бърза помощ! – извика към група мъже, които бяха доста далече от тях.

„Няма време. – каза си Жоро. – Трябва да му направя изкуствено дишане. В това положение, може ли да се извърши нормална реанимация? ….. Няма как трябва да опитам“.

Жоро оглеждаше нещата и преценяваше обстоятелствата. Той не можеше да сложи приятеля си да легне, за да направи каквото и да е, но реши да действа.

Ако почакаше още малко, докато дойдат и ги свалят, … приятелят му можеше да умре.

Жоро се надвеси над Ради. Повдигна брадичката му нагоре, доколкото това бе възможно, а челото отведе назад. Редуваше няколко вдишвания в устата на Ради и тридесетина притискания на сърцето му. Повтаряше това, докато у приятелят му се появи пулс.

– Оживя, слава Богу, – въздъхна с облекчение Жоро.

След това откачи предпазния колан от Ради, метна приятеля си на рамо и с него се спусна на земята.

Някой бе чул викът на Жоро за помощ и се бе обадил по телефона.

Когато линейката пристигна Ради бе вече дошъл в съзнание. Скоро след това той напълно се възстанови.

– Жоре, ти ми спаси живота, – каза Ради, когато двамата приятели се събраха отново заедно. – Благодаря ти.

– Знаеш ли, – засмя се Жоро, – някои от тези, които са ни гледали отдолу, казват, че сме направили страхотна „целувка“.

– Нека да си приказват каквото искат, – Ради потупа приятеля си по рамото. – Ако не беше тази „целувка“ сега щях да гния в земята.

Баба Стефана влезе в кухнята, повдигна вежди и каза на Ема и майка ѝ:

– Какъв е този шум, който вдигате?

Но когато видя капака на тенджерата на пода, покрит с теракота и шала, който Ема бе свалила от очите си, разбра какво става. Двете бяха експериментирали, за да разберат дали слухът на Ема се е възвърнал.

Трите стояха смутени и се гледаха мълчаливо. Ема бързо излезе от стаята.

– Губиш си времето,  Ана, – каза баба Стефана. – Ако наистина искаш да и помогнеш, накарай Ема да се събуе боса. Дай ѝ възможност да усети вибрациите по стъпалата си.

Ана много уважаваше старата жена, все пак тя ѝ беше майка, но не винаги бе съгласна с нея.

– По-добре я изпрати с специално училище за нея, – продължи баба Стефана. – На двадесет километра от тук има такова. До там има редовен превоз, лесно ще я водим и прибираме у дома. Това училище е на повече от четвърт век, има богат опит.

Ана въздъхна, но нищо не каза.

– И на мен ще ми бъде тежко като замине, – каза с мъка баба Стефана, – но тя трябва да се научи да чете и пише. Там ще я обучат на езика на жестовете. Вече използва ръцете и цялото си тяло, когато разговаря с нас. Тя учи бързо, знаеш, че има доста пъргав им.

Баба Стефана постави ръка на рамото на Ана и с омекнал глас каза:

– Приеми я такава, каквато е. Престани да се самообвиняваш. За това, че Ема се разболя и изгуби слуха си, нямаш вина. Каквото и да опитваш, дори много силно да го желаеш, не можеш да върнеш слуха на детето.

Ана тресна капака на масата и започна да мачка шала в ръцете си.

„Аз сам ще я обучавам и ще реша къде да я изпратя, – мислеше упорито Ана. – Само аз съм виновна за нейното оглушаване, за това ще направя всичко, за да си върне поне част от слуха“.