Николов бе съдия.

Той бе измислил уникален подход за справяне с кражбите в магазините.

– Нека мият колите на паркинга на местния супермаркет упражнявайки общополезен труд, – бе предложил Николов.

Той се надяваше това да възпре бъдещите кражби и да послужи като ярко напомняне за последствията от нарушенията.

– Всяко действие има последствие. – казваше Николов. – Отговорността е важна.

Всяко прегрешение разкрива нелоялността към обществото.

Миенето на колите на обществени места служи за смирение, което насърчава към размисъл и отговорност.

Истинската свобода за човека идва, когато той признае грешката си, поправи се и прегърне Божията благодат.

Крум бе вдигнал ръцете си и се опитваше да надвика бъбренето на останалите в стаята:

– Чуйте, това, което ви надживее, е най-важното.

– И кое е то? – обадиха се два гласа едновременно.

– Сградите се рушат, – вече по-спокойно заговори Крум. – Документи избледняват, но наследството, само то ще ви надживее.

Повечето го гледаха неразбиращо, за това той продължи:

– Римляните са знаели това. Дълго след като градовете им са били погребани в прах, колоните все още са стояли. Те били изветрели и белязани, но упорито държали земята си.

Е, и? – смръщи вежди, недоволен от обяснението, Симеон.

Отговорът веднага бе даден:

– Това е картината на човек, който живее с мисълта за вечността.

– Изобщо не разбирам на къде биеш, – тръсна глава Тони.

Крум въздъхна и се опита да дообясни:

– Наследството не се гради в големите моменти от живота. То се издълбава ежедневно на невидими места като това, как се отнасяте към жена си, как обучавате синовете си, как се отнасяте към отхвърлените и презрените.

– И какво ще получа от това? – попита Радко.

– Човек с наследство пита: „Какво ще остане, след като съм бил тук?“, – възкликна Крум. – Не ви трябват милион последователи, за да изградите наследство. Нуждаете се от вярност и постоянство, когато никой не ръкопляска. Нужна ви смелостта да вградите в другите това, което светът се опитва да събори.

– Той е прав, – намеси се мълчаливият Симо. – Децата ни могат да забравят какво сме казали, но ще помнят как сме живели. Където и да отидете, ще ви запомнят по това какво сте правили и колко верни сте били.

– Така е, – подкрепи го и Стефан. – Наследството не се измерва в годините, а в това кого сте издигнали, обичали и водили.

– Ако животът ви приключи днес, какво би останало като вашето наследство? – Крум предизвика с този въпрос събралите се към размисъл.

Михаил възторжено ръкомахаше:

– Кой не иска да види чудеса, мощни отговори, вяра, която премества планини и молитви, които разтърсват небесата?

– Не се горещи толкова, – поспря го Спас. – нека бъдем честни. Всички искаме „изпълнен с огън“ християнски живот, пълен с помазание и власт, но има нещо,което пропускаме.

– И какво е то? – Михаил повдигна вежди.

– Цялата тази сила има скрит корен, който се нарича посвещение, – бе отговорът.

– И все пак, – Михаил леко наклони глава напред, – посвещението не е наказание, а подготовка.

– Подобно е на тренировка в някой вид спорт, – усмихна се Спас, – никой не обича да се поти, но всеки иска медала. За това светостта е нашето духовно обучение. И забележи, без него помазанието е само показност.

Михаил само повдигна раменете си.

– Видът молитва, – продължи продължи Спас, – която задвижва небесата,
не зависи от това колко силно викаш, а от това колко е съобразен животът ти с Божието сърце.

– А истинската власт, – наблегна Михаил, – не се измерва в децибели, а във вярност.

– Какво ще кажеш за дяволът? – Спас предизвика Михаил към размисъл.

– Той не се страхува от изискани думи или цитати от Библията. Страх го е от вярващия, който ходи в ежедневно послушание, макар и тихо, но с убеждение, – плесна с ръце Михаил.

– Искаш ли живот, който дава плодове? – попита Спас.

– Че кой не иска? – отговори с въпрос Михаил.

– Тогава работи върху корена. – посъветва го Спас. – Освободи се от това, което охлажда духа ти. Храни страстта си към Исус, с малки ежедневни избори. Защото Божията сила се проявява на осветена земя и това съвсем не случайно.

Джаксън се опитваше да оцелее във войната.

Той разсъждаваше на глас:

– Ако избера да стана войник, ще имам известна сигурност, като оръжия, храна и подслон. Мога и да се откажа от живота и да умра до купчина боклук в едно от многото сиропиталища, в които живея. Изборът е много труден за мен.

Той въздъхна и се почеса по главата:

– Положението ми не е леко, а бягството от мъките на глада изглежда по-привлекателно, отколкото искам да си призная.

Тогава си спомни думите на баща си, който вече не беше между живите:

– Ако избереш в момента лесното, по-късно може да се окаже, че това е далеч по-трудно.

И Джаксън продължи с разсъжденията си:

– Ако стана дете-войник това ще ми даде храна в момента, но вероятно ще доведе до психически и физически мъки по-късно…. хмм … Смъртта ми би сложило край на страданията ми. Но нужно ли е да се откажа от целия живот, който тепърва ми предстоеше да живея?

След дълъг размисъл стигна до следния извод:

– Няма да поема по лесния път. Избирам „тясната порта“, за която Исус говори. Бог вижда голямата картина. Той има план и има последната дума. Ще се съглася с Него, дори когато този план или дума се различават от това, който аз смятам за добро.

Мадлен бе атакувана постоянно от мисли като:

„Ако бях толкова слаба като Катя, досега щях да се омъжа“.

„Ако бях умна, колкото Наска, мое щеше да е повишението“.

Горчиви мисли, но те почваха от детството.

Когато бе малка, непрекъснато е сравняваха със сестра ѝ.

– Ти си хубава, но сестра ти е готина.

Чувайки това краката ѝ се подкосяваха. Това отхвърляне ѝ действаше болезнено.

– Дори да ям по-малко и да изруся косата си или да облека нещо по-хубаво, няма да съм като нея и няма да съм достатъчна, – с горчивина си казваше тя.

Един ден Мадлен стоеше и гледаше скалистите планини. Тя бе пленена от невероятната им красота.

В този момент Бог прошепна на сърцето ѝ:

– Ти си дори по-красива от планините.

Беше ѝ трудно да възприеме това.

След кратък размисъл Мадлен реши:

– Щом Той казва, че съм красива, значи трябва да започна да вярвам в това.

Повечето от нас сме убедени, че не сме достатъчни.

В действителност ние сравняваме само онова, което виждаме на повърхността, а понякога привидно лесният живот е пълен с болка.

Трябва да спрем да се сравняваме.

Ако Бог искаше всички да сме еднакви, Той щеше да създаде един един единствен шаблон за цялото човечество.

Вместо това Бог направи всички различни. Той влияе на решенията, които вземаме. Той направлява живота ни. Просто трябва да Го следваме.