Изкачих се рано сутринта на върха на планината и наблюдавах как Бог твори утрото. Мракът започва да отстъпва, когато Бог издигна слънцето над хоризонта.

В цветовете се появяват множество отенъци, които се сливаха в единен сноп на съвършената светлина. И това стана, когато слънцето  се показа в цялата си красота.

Веднага след като небесното светило величествено изяви своето появяване, заля с лъчите си земята и всяка малка долчинка. Тогава чух небесния хор как слави величието на Бога в утринта.

Чистата ясна утринна светлина предизвика в сърцето ми жажда за истината, която може да ме направи чиста и прозрачна като утрото.

Вятърът подухна и пробуди в мен надежда от Бога, Който ми вдъхна живот и ме изпълни с диханието Си.

Даде ми разбирането Си и Святия Си Дух, за да мисля само Неговите мисли, да живея само Неговия живот.

Тогава осъзнах, че в това се състои моя живот, безкрайно да Го прославям.

Какво бихме могли ние хората без Божията нощ и утро?

Мирон изчака известно време. След това се поразходи надолу нагоре по улицата, когато най-сетне се появи трабанта на Лена.

– Миро сега нямам време, – каза тя щом отвори вратата.

Лена беше със слънчеви очила. Кремаво вталено сако покриваше част от сините ѝ джинси. Измъчена усмивка пробяга по лицето ѝ, когато видя подаръка в ръцете му.

Щом усети неотзивчивостта ѝ Мирон пусна пликчето в джоба си.

– Нова прическа, нов парфюм, това част от резервния ти план ли е?

Мирон усети, че се пошегува не на време. Настана неловко мълчание.

– Миро, имам работа, трябва да тръгвам, – разбърза се изведнъж Лена. – Утре ще се видим.

–  Не, – извика Мирон и я последва в жилището ѝ. – Работата може да почака. Трябва да говорим сега. Не мога да те оставя в такова състояние сама.

Лена свали очилата си, присви очи и го погледна с учудване.

– Спомняш ли как ми помогна, когато…..

Мирон не успя да довърши, защото Лена го прекъсна:

– Стига, Миро, това е смешно.

– За теб може би, но не и за мен. Ти бе първият човек, който въпреки стеснителността ми, се отнесе с разбиране към мен.

Двамата влязоха в стаята. Навсякъде имаше отворени кашони с багаж. На масата имаше папки с документи. Някои от нещата бяха извадени от кашоните. Етажерката отново бе започнала да се изпълва с книги.

– Няма ли да се местиш? – попита Мирон

Лена поклати глава.

– Това означава ли, че оставаш в нашия град?

– А къде другаде да ида? – извика гневно Лена и се разплака.

Тя мразеше да почва всичко от начало. Писнало ѝ бе от разочарования. Винаги даваше, а в замяна нищо не получаваше. Животът ѝ бе каша, пълна катастрофа. Всичко, което допреше се разпадаше. От връзките, които започваше с различни мъже, нищо не се получаваше.

Другите на нейните години имат семейство, деца, съпруг, а тя само провалени връзки и раздели. Времето ѝ отминаваше, а от това ужасно я болеше.

Мирон я прегърна и нежно я притегли към себе си. Тя не реагира, въпреки, че се чувстваше разкъсана от упорство, безсилие и наранена гордост.

– Миро, между нас никога не е имало нищо, – прошепна Лена.

– Напротив, – каза Мирон, – Между нас има нещо по-голямо от това, което двамата разбираме под „любов“.

– И кое е по-голямо от любовта? – иронично попита тя.

– Самотата, – каза Мирон и освободи Лена от прегръдката си.

Тя учудено го погледна. Лицето му бе озарено от последните слънчеви лъчи на деня. Трудно разбираема усмивка бе изписана на лицето му.

Изведнъж тя всичко разбра и реши да сложи край на всичко това. Повдигна се леко и го дари с истинска целувка. Той не се възпротиви.

В жестовете на Лена имаше нещо безпомощно и момичешко, за това Мирон бе готов да я подкрепя и да ѝ помага във всичко……

С аутистите се общува по особен начин. Те имат нужда от повече време да свикнат с обстановката и събеседника. Дайте им това време.

Не му се натрапвайте, предлагайте му малко по малко. Започнете просто с това, бъдете с него в една стая.

Детето аутист може да бъде агресивно, нервно или да крещи. Обикновено то постъпва така, защото не го разбират, а то не може да обясни точно желанията си. Оставете го малко на спокойствие, дайте му време да се вземе в ръце.

Такава реакция може да възникне и при физически дискомфорт. Аутистите имат повишена сензорна чувствителност. Звукът, светлината и усещанията, на които ние не обръщаме особено внимание, могат да бъдат нетърпими за тях. Всеки си има свой набор различни неприемливи усещания. Отнасяйте се по този въпрос с разбиране.

Понякога с аутистите се общува като се използват картинки, албуми, картички и таблети. Това се нарича алтернативно общение.

Алберт Айнщайн твърдял, че цялата му научна кариера се явява преосмисляне на сън, който той е видял като тинейджър.

В този сън Айнщайн карал шейна надолу по стръмен и заснежен склон.

Набирайки скорост, всички околни цветове се влели в едно петно.

Този сън вдъхновявал Айнщайн през цялата му кариера. Той мислел какво ще се случи, когато се достигне скоростта на светлината.

Биографите вярват, че бъдещият автор на теорията на относителността много свои открития е направил благодарение на този сън.

В потвърждение на това можем да си спомним едно изказване на Айнщайн:

„Дарът да сънувам означава за мен много повече, отколкото таланта ми да усвоявам осъзнатите знания…. Аз съм прекарал в сън една трета от живота си и тази трета съвсем не е била най-лошата“.

През 1992 г. американският физик Алан Лайтман  написва бестселър за сънищата на Айнщайн, който е преведен на повече от 30 езика.

Според писателят, именно в съня си Айнщайн е видял парадокса за разбирането на пространството и времето.

Симо срещна бай Димо и сподели за неприятностите в семейството си и че очаква скоро да му се роди дете. Кавгите не бяха най-доброто, което трябваше да присъства в едно семейство, особено, когато се очаква появата на бебе, но се случваха.

За да разсее младия мъж бай Димо попита:

– Как ще се казва детето, ако е момче?

– Съпругата ми иска да го кръстим Халев, но на мен това име не ми харесва, – каза категорично Симо.

– Защо, това е много хубаво име, – възрази бай Димо. – Знаеш ли историята на истинския Халев?

– Не.

– Халев е изживял живота си честно и на старини е станал „достоен старец“. Отвори Библията и прочети неговата история …. Ще ти бъде интересно.

– Ще го направя, – зарече се Симо.

Той уважаваше много възрастния човек. И понеже от малък бе останал без баща, за него бай Димо стана такъв. Симо знаеше, че старецът няма да му даде лош съвет, защото го приемаше като свой син.

– Твоят син ще има дълъг и плодовит живот, – каза унесен бай Димо. – Той ще почита и уважава родителите си и ще ги обича. Майка си ще закриля, а с баща си ще се гордее. Жена ти ще го обича и ще му вдъхва надежда, но твоят добър пример ще го ръководи в живота му. Той внимателно ще те наблюдава и ще стане такъв, какъвто си и ти.

– Колко странно звучи всичко това, – тръсна глава Симо, – той ще стане такъв какъвто съм и аз.

– Така е, – каза бай Димо. – Ти не приличаш ли на твоя баща?

– Опасявам се, че твърде много приличам на него. Поне така казват тези, които са го познавали.

– Твоят баща е направил всичко, на което е способен, но се е надявал ти сам да прибавиш мъдрост и разбиране към неговия опит. Ако си постъпвал лошо до сега, е време да промениш нещата. Кавгите и раздорите, особено в семейството, няма да доведат до нищо добро.

Симо въздъхна.

– Това няма да стане отведнъж, – бай Димо погледна обнадеждаващо младия мъж. – Дори и в най-тежката битка запомни едно, за Халев, твоя син, ти си герой. Ти си неговия водач, който може да му покаже пътя към целта на живота му, за да се превърне един ден в „достоен старец“.

– Ще се постарая да бъда добър пример за сина си и за всички деца, които ще имам, – очите на Симо горяха от вълнение.