Той беше съвършен Художник. Първо го носеше само в съзнанието Си, но дойде време и създаде шедьовъра си.
Това бе картината на благодатта, която Неговия възлюбен Син щеше да пресъздаде с Живота Си.
Да се върнем малко по-назад.
Преди да спре дъхът ни пред блясъка на творението, Той направи план за съвършеното Си общение с хората.
Изведнъж се появиха нежелани нюанси върху пейзажа.
Дълбоки и тъмни сенки. Те бяха резултат от бунтовния избор на човека да живее независимо от Неговата благодат. Тези краски помрачиха делото Му.
Цялото творение бе обгърнато в мрак.
Ами сега? Как ще постъпи Създателят?
Ще изкупи ли Своя шедьовър?
Какво би могло да спаси жалките портрети, в които бе вдъхнал жизнено дихание?
Художникът заплака.
Потопи четката си в аленото и написа върху грубото дърво:
– Обичам те!
Закачи го в небето, за да може всеки да го прочете.
Това послание бе с определена цел: Да върне цвета на живота ни и да прогони тъмнината от нашите сърца.
Нека красотата край нас напомня за Неговата загриженост относно всеки детайл от живота ни и жертвената Му любов към всеки един от нас.
