Марко бе млад християнин. Той стана свидетел на силно вярващ в Бога човек, който бе на път да умре.

Този човек бе старейшина в църквата. Имаше мъдра съпруга и уважавано семейство. Бе учен и мисионер.

Когато се разболя от рак, този човек не се уплаши от смъртта, защото Христос го бе освободил от това робство.

В църквата го питаха:

– Какво ще е лечението, ако това не проработи?

– Подготвил ли семейството си ако умреш?

– Какъв е планът ти?

Той застана на амвона като се облегна на него. Погледна към всички в църквата и каза:

– Бог е моя план. Нямам друг план. Дори и да ме убие, аз… ще… се доверя… на… Него!

Ако обичаме и се доверяваме на Бога, животът ни е запечатан в Христос от Светия Дух.

Никаква смърт на земята няма да ни довърши.

Никакъв страх от смъртта не може да ни спре.

Никой не може да ни отнеме от Неговата любов.

Нашият истински живот е скрит и защитен в Христос и в Него ние сме неразрушими.

Бомбардировачът имаше екипаж, който се състоеше от опитен летателен екип, група интелигентни и бойно готови летци.

След успешна бомбардировъчна мисия, те се връщаха в базата късно една нощ.

Пред първият и втория пилот имаше панел с инструменти и радарно оборудване, на които трябваше да разчитат, за да достигнат крайната си дестинация.

Те бяха правили полета много пъти преди, така че знаеха колко време отнема връщането.

Но този полет беше различен.

Неосъзнавайки силния попътен вятър, който тласкаше бомбардировача много по-бързо от обикновено през нощния въздух, мъжете в пилотската кабина погледнаха с удивление приборите си, които сигнализираха:

– Време е за кацане.

Екипажът отказа да повярва на уредите.

Уверени, че все още са на километри от дома, те продължаваха да летят, търсейки внимателно познатите светлини долу.

Запасите от гориво най-накрая се изчерпаха.

Бомбардировачът така и не се върна.

Той беше намерен в пустинята на много километри по-нататък и много дни по-късно.

Целият му добър екипаж беше загинал, защото бяха последвали подтиците на собствените си чувства, които „изглеждаха правилни“, но се оказаха грешни.

Абсолютно грешни.

Това, което се случи във въздуха в началото на 40-те години на миналия век, по принцип се случва всеки ден на земята.

Има добри, искрени, добронамерени, интелигентни хора, пътуващи към сблъсъка със смъртта, но напълно несъзнаващи съдбата си.

Исус дойде да потърси и спаси изгубеното.

Това бе Божията мисия за търсене и спасяване, предназначена да помогне на изгубените да намерят правилния път към дома.

Библията е надежден инструментален панел, предназначен да насочва хората по правилния път.

Няма да се объркаме, ако вярваме на нейните сигнали и откликваме на указанията ѝ, дори понякога да не се „чувстваме“ съгласни с нея.

Весето непрекъснато се въртеше в колата.

– Стигнахме ли вече? – питаше нетърпеливо тя.

Внимателно наблюдаваше специалните знаци, които се появяваха от страни на пътя.

В началото Весето си повтаряше:

– Цветните знаци показват, че семейството ми вече пристига в увеселителния парк. Нямам търпение да стигнем там.

Разочарованието ѝ нарасна, когато броя на знаците се увеличиха и не преставаха да се появяват.

В крайна сметка разбра, че приближаваха, но са още на километри разстояние.

Чакането Бог да се намеси в живота ни или да ни спаси от изпитания може да бъде предизвикателство.

Може да отнеме повече време, отколкото бихме искали, за да преживеем нашия пробив, но нека се осмелим да кажем: „Чакай Господа, бъди силен и смел, и чакай Господа“.

Можем да намерим утеха в знанието, че Бог работи дори докато чакаме.

Тази вечер Мартин се прибираше с баща си. Бяха прекарали добре заедно.

Двамата бяха много огладнели.

– Хайде да спрем тук и да си вземем нещо за хапване, – предложи бащата.

Марин се съгласи:

– Добре, да вървим.

Заведението бе пълно с хора и трябваше дълго да чакат.

Тъй като стана много късно на Мартин му хрумна:

– Давай, татко, ще вечеряме по пътя.

Когато наближиха колата, към тях притича малко момиченце. То бе облечено зле.

Момиченцето протегна ръка:

– Моля ви, дайте ми малко пари.

Мартин пъхна пакета с храна в ръцете му.

Момиченцето се усмихна и преди да побегна, тихо каза:

– Благодаря.

Мартин едва ли можеше да разреши всички проблеми на гладуващите деца по улицата, но помогна на момиченцето. Направи това, което бе по силите му.

Ако всички проявяваме мъничко щедрост, Бог ще го вземе и ще го умножи.

Петров дълги години пътуваше по целия свят.

На едно събиране с приятели, той сподели за първото си пътуване със самолет:

– Стомаха ми се свиваше, коленете ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Бях ужасен.

– И за какво бяха тези страхове? – попита го един от компанията.

– Не знаех къде отивам и кой ще ме посрещне в края на пътуването ми, – призна Петров.

– След това все така ли пътуваше със самолет? – усмихна му се друг. – До колкото зная, ти често пътуваш.

– Следващите пътувания бяха далеч по спокойни, – отговори Петров. – Излизах от дома си със мир в сърцето, защото вече имах отговор на въпросите, които ме плашеха първоначално.

По същия начин перспективата за смъртта може да изпълни теб и мен с ужас и страх, освен ако не знаем къде отиваме.

За това е важно в края на житейския ни път да сме разбрали, Кой ще ни посрещне. Това премахва страха от смъртта.