В гората няма ветеринарен лекар, а можи би това е за добро. В гората няма аптека, от човешка гледна точка. А кой лекува дивите животни?
Адаптацията на всеки вид го е научила на определени знания за билките и способности как да се избавят от раните. Личният опит на всяко животно се наслагва в наследствената памет.
Явно е, че и човек е придобил такива знания. До наши дни са се запазили рецепти на билкари и лечители. Тези знания за билките и отварите от тях не са резултат от научни лабораторни изследвания. А как са ги открили?
Понякога във всеки от нас се появява желание, вкусови предпочитания или отхвърляне на едно или друго растение, плодове и зеленчуци.
Устойчивостта на животните относно тяхното здраве е много по-голяма, отколкото при хората, но тя не е безгранична. За това зверовете и птиците прибягват до различни видове треви.
Така овцете, за да се отърват от чревните паразити ядат пелин. Куче охапано от змия в гората, намира трева, която действа като противоотрова. Животните различават растения, който действат слабително или предизвикват повръщане. Крави и коне ще прескочат, когато пасат, татула, бляна, горчивия репей.
Както винага „под ръка“ на животните е слюнката им, която е добър антибиотик. Кравата ближе току що родилото се теле, раненият звяр ближе раните си, а конете се ближат помежди си.
За да се избавят от паразити птиците се къпят в прах или сядат в мравуняк, където ги обработват мравките. По-големите животни живеят в сътрудничество с птици, които кълват насекомите по гърбовете им, в ушите и ноздрите им. Даже зъбите на крокодила се чистят от птичка.
Но въпреки съществуващата взаимна помощ, природата е жестока към тези, които са загубили силите си. Оцеляват и произвеждат потомство само по-жизненоспособните.

Стоян беше едва на седем, но много обичаше конете. По цял ден яздеше по хълмовете, а вечер се прибираше уморен и прашен.

Една сутри Стоян видя нещо невероятно. Слънцето едва бе разкъсало мрака и обля със светлина хълмовете. То се издигаше бавно и спокойно, нали му предстоеше цял ден, нямаше за къде да бърза.

Изведнъж слънцето бе закрито от грамаден орел. Птицата се спусна надолу и грабна с огромните си нокти едно агне от стадото. След това размаха криле и полетя към хълмовете.

Стоян стоеше с отворена уста и не можеше да повярва на очите си.

– Какви яки нокти, – плесна с ръце момчето. –  Хвана агнето и го отнесе, все едно изобщо не тежи.

От близкото дърво се чу плясък на крила. Оттам излета много по-малка птица, която се приземи върху гърба на най-големия овен от стадото.

Птицата заби ноктите си в животното и запърха с немощните си криле. Подскачаше и се опитваше да отнесе с малките си нокти огромния овен.

След известно време ноктите ѝ се оплетоха във вълната му и тя се оказа в капан.

Стоян се засмя и каза:

– Глупава птица. Може да си видяла какво направи орелът, но той е як и силен, а ти …..

Слезе от седлото и се втурна към овена. След малко дотича овчарят с изваден нож и освободи птицата от сплъстената вълна на овена. Разтвори крилете ѝ и подряза някои от перата ѝ.

Мъжът подаде птицата на момчето и се захили.

– За теб е, – рече овчарят, – можеш да си я гледаш като домашен любимец.

Стоян погали с ръка сивочерната глава на  птицата. Огледа я внимателно и разбра, че доста се е изплашила.

– Каква е тази птица, – извика Стоян към овчаря, който бе тръгнал  вече със стадото си.

Човекът се обърна и се разсмя:

– Обикновена чавка, която иска да изглежда като орел.

Леонардо да Винчи много е криптирал идеите си, така че да се разкриват постепенно, когато човечеството „узрее“ за тях.
Изобретателят е пишел с лявата си ръка и с много малки букви.
Но това не било достатъчно, той преобръщал всички букви в огледалното им изображение.
Леонардо съставял загадки изпъстрени с метафорически пророчества, обичал да съставя ребуси. Той не подписвал своите произведения, но на тях имало обозначени знаци.
Например, ако погледнете картините му, ще откриете символична излитаща птица.
Доста такива знаци са открити и се откриват през вековете, както е станало с мадоната от Бенуа, която като домашна икона била пренасяна от странстващи актьори.

Веднъж птицата каня летяла търсейки храна, Забелязала риба. Бързо се спуснала и я хванала.
Като я видели с рибата, стотици врани започнали крещят. Дигнали страшен шум и се спуснали след нея.
В каквато и посока да летяла канята, те я следвали неотклонно.
Накрая се уморила и хвърлила рибата. Тогава враните се нахвърлили върху рибата и оставили на мира канята.
Тя седнала на върха на едно голямо дърво и си помислила:
„Тази риба беше причина за моите тревоги. Сега я няма у мен и аз съм щастлива и съвършенно спокойна“.

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.