Борислав удари с тънката пръчка, която държеше в дясната си ръка, върха на лявата си обувка. Вдигна поглед, вгледа се в преливащата в жълто, червено, зелено и кафяво гора и каза:

– Радуле, забелязал ли си, че днес хората се стремят към лично развитие, разширяване на правата и възможностите си и получаване на голяма вътрешна сила. А вие във вашето християнство имате съвсем противоположен начин на мислене, който е пълен с парадокси.

Радул се усмихна и потвърди казаното:

– Ние умираме, за да живеем. Губим, за да намерим. Отказваме се, за да наберем сила. Когато Исус победи смъртта, Той се справи с най-злия ни враг.

– Ако наистина е победил, днес какво правите? – иронично подхвърли Борислав.

– Днес ли? – Радул се почеса по главата. – Днес се бием с много по-малки врагове, но знаем, че Той вече е спечелил войната.

– Виждал съм някои от вашите хора да изискват точно какво трябва да направи Бог в един или друг случай, – предизвика го Борислав.

– За това и нищо не получават. – Радул изрита пред себе си едно малко камъче. – Ако не се опитваме да контролираме изхода от всяка ситуация и престанем да изискваме Бог да разреши проблемите по начина, по който сме си го намислили, отваряме врата на Господа да ни открие Своята цел.

– Но нали се молите: „Да бъде Твоята воля“! – плесна с ръце Борислав.

– Точно тази молитва премахва желанията ни за това как нещата трябва да работят в живота ни. Тя позволява Божите идеи да поемат контрол над нещата.

– Като ви гледам как се борите да станете по-добри последователи на Исус, направо ме напушва смях, – самодоволство и пренебрежение се четеше в очите на Борислав.

– Духовното ни израстване е резултат от доверието ни в Господа, – заяви непоколебимо Радул. – Животът изпълнен с вяра в Бога, ни помага напълно да Му се доверим.

– Без да знаете какво ви предстои? – Борислава вдигна въпросително вежди. – Вие сте луди.

– Такъв е животът, който сме си избрали, – добросърдечно се усмихна Радул. – Всеки ден решаваме дали да се безпокоим за ставащото или да уповаваме на Бога.

Двамата едва ли щяха да стигнат до единомислие, защото принадлежаха на двама различни господари, които коренно се различаваха.

Единият изпълнен с любов и милост, готов да се притече на помощ, а другият злобен, коварен и отмъстителен, криещ лицето си в мрака.

Слави гледаше към ширналото се поле пред себе си. Всичко се бе раззеленило, а тревата от дъждовете бе избуяла.

Вятърът полюляваше нежните зелени стръкове. От далеч те изглеждаха като разбушувало се зелено море.

Брат му Мирон удряше с тънка пръчка в близката локва.

– И всичко това Бог е създал, – възкликна Слави.

Мирон го погледна, усмихна се и попита:

– Всичко ли?

– Всичко, – потвърди Слави. – И нито едно от тях не прилича на останалите.

– А снежинките? – Мирон въпросително погледна брат си.

– Между тях не можеш да намериш поне две, които да си приличат и да са абсолютно еднакви.

– Наистина ли?

Слави поклати глава в знак на съгласие, след това продължи:

– Знаеш ли, че между главата на кълвача и човката му им една по-мека гъбеста възглавничка, която поема удара, когато птицата чука по дървото? И това е промислил Бог, за да не се нарани кълвача.

– А друго? Разкажи ми, – заподскача Мирон наоколо.

– Той е създал нервните клетки, които свързват човешкото тяло с мозъка, – започна да обяснява Слави. – Те са като малки телефонни проводници, които пренасят съобщеният със скорост до триста мили в час.

– А те виждат ли се?

– Не, – отговори Слави. – Бог с малките неща действа в телата ни и тези на животните.

– А щом са толкова малки, Бог обръща ли им достатъчно внимание? – сбърчи нос Мирон. – Когато играем, ако си дребен никой не ти подава топката.

Слави леко се усмихна и добави замечтано:

– Малката сълза, дребната болка, леката обида, малкото притеснение, … не са нещо незначително за Създателят. Той се грижи за земята и обитателите ѝ, независимо колко малки са те. Очите на Господа са винаги върху тях.

Огънят се разпали. Тези, които седяха край него започнаха да си разказват нещо преживяно, весели истории, анекдоти и дори измислици.

Ровейки с пръчка в жаравата Стефан разказваше своите ловджийски перипетии. В сърцата на слушащите оживяваха сърни, мечки, глигани, пъдпъдъци, яребици и какви ли не животни.

– Е, чак пък толкова, – обаждаше се от време на време Ваньо.

– Так си беше, – сопваше му се Стефан и продължаваше да разказва.

По едно време Борислав се протегна и замърмори:

– За лова чухме достатъчно, сега кажете нещо за любовта.

– Какво е това любов? – попита Мина.

– Обич, – обади се Слави.

– Опиянение, – изказа се Борис.

– Не! Тя е страст! – ухили се Метин.

– Любовта е огън, – очите на Лили засияха.

– Тя е помирение, – прибави леля Мара.

– Любовта май е всичко, което го казахме, – опита се да обобщи Стефан.

Мълчаливата Даря се обади:

– За всеки човек любовта е щастие или трагедия…….

– Даря е права, – съгласи се чичо Димитър. – Любовта е мъчително търсене на това, което искаме, но нямаме.

– Да, но това никога не е отчайвало човека, – философски завъртя мисълта си Хари. – Нали всеки от нас живее с надеждата, че все пак някъде я има.

– Ако я търсим, ще я намерим ли? – попита недоверчиво Атанас.

– Ако я открием, – вдигна вежди чичо Димитър, – можем да изпаднем в задоволство и тогава започваме да приличаме на угоено прасе.

– Съдено ни е да я търсим, – въздъхна тежко леля Мара, – дори и да не я срещнем.

Чичо Димитър поразбута загасващите въглени и прикани:

– Време е да лягаме, утре работа ни чака.

Денят преваляше. Слънцето целуна хребета, а мракът се събуди и запълзя по гористата местност.

Наско и баща му се изкачваха по една планинска пътека. Забелязаха малък облак прах.

Избързаха напред и видяха язовец, който ровеше в стръмния насип. Явно си приготвяше леговище.

Главата и раменете на животното не се виждаха. Те бяха погълнати от дупката. Борсукът енергично копаеше с предните си лапи, а натрупаната пръст изритваше със задните.

Животното бе толкова увлечено в работата си, че не усети натрапниците.

– Гледай го колко е работлив, – засмя се бащата.

– По-добър е от булдозер, – хитро намигна Наско.

До краката на момчето лежеше тънка и дълга пръчка. То не се стърпя и перна с нея язовеца отзад. Ударът не бе силен, но животното подскочи и се обърна.

От войнствената поза и предизвикателния вид на язовеца нищо добро не се очакваше.

– Много е агресивен, – тихо каза бащата, като внимателно наблюдаваше животното.

– Да бягаме, – извика Наско.

И двамата хукнаха по нанадолнището през глава.

Ако някой бе измерил времето им с хронометър, със сигурност щеше да установи, че са счупили някой световен рекорд.

Когато стигнаха подножието на хълма, двамата не можеха да си поемат дъх.

– Защо го удари? – попита бащата.

– Пръчката бе до мен и …….. не устоях на желанието да го перна.

– Това да ни е за урок, – неодобрително поклати глава бащата, – друг път да не се бъркаме в чуждите работи. Нашите ни стигат.

Занимавайте се със своите дела и не си пъхайте носа в чуждите.

Отдава бяха прибрали всичко. Старата шума бе изгорена, но баба Пена все обикаляше двора и гледаше, дали нещо не е забравила.

Обикновено, когато излизаше старицата намяташе една стара дреха, а когато се прибираше, я отърсваше и щателно я проверяваше за буболечки преди да я окачи на пирона отвън.

– Бабо, нима се страхуваш от насекомите? – весело попита Вероника.

– По-добре да предотвратим нещата, – каза мъдро старицата, – отколкото да мъчим да ги поправяме, когато вече е късно.

– Искаш да кажеш, че като допускаме чужди организми в домовете си, – Вероника се опита да осмисли по-добре обяснението, – ние отваряме врата за инфекции и други заболявания……

– Които могат да бъдат предотвратени, – прекъсна я баба ѝ. – Това е същото като греха. Когато той поквари душата ни, ние губим авторитета и силата си. Ставаме слаби и болни до такава степен, че ако не се покаем, ще ни сполети нещо много по-лошо.

Често дрехата на баба Пена бе окачвана на пръчка и служеше за плашило. Така направено, то нямаше сила, но птиците мислеха, че старицата е още в градината.

Дяволът, точно като птиците прелита над вас, за да открадне и унищожи това, което имате. Но ако стоите в силата на Божията мощ, ще станете свидетели на невероятни неща.

Врагът знае, че нито едно оръжие, скроено срещу вас, няма да успее, но няма да спре да ви атакува. Ако той не спре, това означава, че в тази война няма уволнение.

Но добрата новина е, че сте победили дявола със словото на своето свидетелство и кръвта на Исус.

Упражнявайте духовните си мускули и ще видите как врагът ви нападайки ви по един начин, ще бяга от вас по седем възможни способи.