Слави гледаше към ширналото се поле пред себе си. Всичко се бе раззеленило, а тревата от дъждовете бе избуяла.

Вятърът полюляваше нежните зелени стръкове. От далеч те изглеждаха като разбушувало се зелено море.

Брат му Мирон удряше с тънка пръчка в близката локва.

– И всичко това Бог е създал, – възкликна Слави.

Мирон го погледна, усмихна се и попита:

– Всичко ли?

– Всичко, – потвърди Слави. – И нито едно от тях не прилича на останалите.

– А снежинките? – Мирон въпросително погледна брат си.

– Между тях не можеш да намериш поне две, които да си приличат и да са абсолютно еднакви.

– Наистина ли?

Слави поклати глава в знак на съгласие, след това продължи:

– Знаеш ли, че между главата на кълвача и човката му им една по-мека гъбеста възглавничка, която поема удара, когато птицата чука по дървото? И това е промислил Бог, за да не се нарани кълвача.

– А друго? Разкажи ми, – заподскача Мирон наоколо.

– Той е създал нервните клетки, които свързват човешкото тяло с мозъка, – започна да обяснява Слави. – Те са като малки телефонни проводници, които пренасят съобщеният със скорост до триста мили в час.

– А те виждат ли се?

– Не, – отговори Слави. – Бог с малките неща действа в телата ни и тези на животните.

– А щом са толкова малки, Бог обръща ли им достатъчно внимание? – сбърчи нос Мирон. – Когато играем, ако си дребен никой не ти подава топката.

Слави леко се усмихна и добави замечтано:

– Малката сълза, дребната болка, леката обида, малкото притеснение, … не са нещо незначително за Създателят. Той се грижи за земята и обитателите ѝ, независимо колко малки са те. Очите на Господа са винаги върху тях.

Слънцето грееше ярко. Ветрецът полюшваше цветчетата и разнасяше аромата им надалече. Птиците се надпяваха в клоните, създавайки чудни и прекрасни мелодии.

Само стоножката лежеше безпомощна на леглото си. Когато бе млада тя бе пъргава и чевръста, а сега …. Тази коварна болест, която я събори в постелята, откъде се намери?

Имаше подуване, остра болка и зачервяване в ставите. Особено я притесняваше основата на палците на краката ѝ.

Най-напред си помисли, че това е артрит, но болката не се разпространи по цялото тяло, а остана само в засегнатите стави. Имаше характерно подуване и зачервяване около тях.

Горските обитатели около нея бяха категорични:

– Това е подагра.

Стоножката в страданието се чудеше:

– Към кого да се обърна? Може би трябва да попитам за съвет старата сова.

И тя посети мъдрата птица.

– Ти си една от най-старите птици, които живеят тук в гората, – каза стоножката. – Дойдох при теб за съвет.

Совата премига мъдро с очите си и се загледа внимателно в стоножката.

А болната продължи с оплакванията си:

– Всичките ми четиридесет крака много ме болят. Какво трябва да направя?

Совата сериозно се замисли над проблема. Откривайки изход от положението веднага посъветва стоножката:

– Стани катерица, тя има само четири крака. Така ще премахнеш 90 процента от болката си.

– О, това е прекрасна идея, – възкликна стоножката. – Само ми кажи как да стана катерица?

Совата затвори очи, разпери криле и философски отговори:

– О, това си е твой проблем. Аз давам само съвети.

Тя бяха дружно семейство и рядко възникваха конфликти в този дом.

Силвия, вечно загрижената  и търпелива майка отглеждаше редки растения. Ваня, вече поотрасналата ѝ дъщеря се грижеше за аквариум. Татко Тони си имаше чудесна кола около, която постоянно се въртеше. Или бе под нея или я чистеше отгоре.

Но всички си имаха Шаро. Куче, което не трябваше да се оставя само с бонбони, защото ….

Един ден от съседната стая Силвия и Ваня дочуха нещо от рода на :

– Бух, цоп, тряс….

Двете влетяха в стаята едновременно. И какво да видят.

– Моят двуметров тропичен фикус, – извика отчаяно Силвия.

– Е, поне не е счупен, – опита се да я успокои дъщеря ѝ. – И това съвсем не е малко. Шаро навярно се е уплашил от падането му.

– Но той самият го е бутнал, – негодуваше Силвия. – и пръста от саксията е разсипал на килима.

– Оле, виж Шаро е изпил водата от аквариума, – на свой ред нададе вой Ваня. – Горките ми костенурки и охлюви, погледни къде са отишли.

Животните се бяха скрили под дивана търсейки спасение от тази страшна бъркотия, която успя да „натвори“ Шаро.

А сред всичкото това безобразие седеше песът. С невинен вид, махайки опашка сякаш казваше:

„О, стопанке, то само падна. Честна дума, не съм го докосвал“.

На Силвия всичко стана съвсем ясно. Тя знаеше какво се бе случило  в стаята.

– Виж му лапите и съда с водата, – отбеляза Силвия. – Явно се е опитал да се качи в шкафа, където бях оставила бонбоните, подпрял се е на фикуса и ……сега имаме тази зашеметяваща бъркотия.

„Ако този едър фикус бе по стабилен, – мислеше си Шаро, – нямаше да забележат, че съм взел бонбони от шкафа“.

Когато фикусът бе отново изправен, земята бе събрана от килима, аквариума отново бе напълнен с вода и обитателите му прибрани в него, остана един основен въпрос , който измъчваше Шаро:

„Къде ли са скрили сега бонбоните?“

Рибата поглъща пластмасови частици, защото миришат на водорасли.

Попадайки в морето, частите от пластмаса бързо се покриват с водорасли, и поемат характерната им миризма. По-късно рибите ги възприемат като храна.

За да изяснят това, изследователите поставили пластмасови топки в океана за три седмици. След това ги изплакнали с морска вода и влели тази вода в аквариум с аншои, които в естествената си среда ловуват ракообразни, хранещи се с водорасли.

Изследователите предположили, че аншоите ще се ръководят от характерната миризма на водорасли в търсене на плячка. Именно това и станало. При добавянето на вода, в която били пластмасовите топки, аншоите започнали да проявяват поведение като за лов.

Тъй като самите топки не били сложени в аквариума, визуалният стимул е бил изключен. Във вода, където са били чисти пластмасови топки, те не реагирали.

Преди това бяха предложени няколко обяснения за това явление. Изследователите предполагали, че рибите и морските птици възприемат пакетите за медузи,а  гранулите от пластмаса за хайвер.

Храненето с пластмаси е опасно не само за морските обитатели, но и за хората, които консумират морски дарове, защото не е известно колко микрочастици от пластмаса и химикали заедно с тях получават телата ни.

В палестинския град Хан Юнис, който се намира на територията на ивицата Газа, през 2007 г. е открит прекрасен зоопарк. Местният бизнесмен Мохамед Авайда инвестирал стотици хиляди долара за откриването на зоологическа градина, която е наречена South Forest Park.

В нея били събрани множество екзотични животни. Изглеждало, че зоопарка го очаква светло бъдеще. Но през лятото на 2014 г. той се е превърнал в истински концлагер за своите обитатели.

По това време в района Хан Юнис се изострил палестинско-израелският конфликт, предизвикан от терористичните атаки на ислямската организация ХАМАС. Въоръжените сили на Израел предприели ответни мерки и Хан Юнис се оказал в центъра на военния конфликт.

Въпреки че зоопарка бил в страни от престрелките, обслужващите животните хора не можели да изпълняват задълженията си. Малцина смелчаци прибягвали между престрелките и се опитвали да нахранят животните с останалите запаси от храна, но те много бързо свършили, а не могло да се организира нова доставка на провизии. Най- накрая обслужващия персонал на зоопарка оставил животните на произвола на съдбата.

Когато ситуацията в района на Хан Юнис се стабилизирала, хората се върнали в зоопарка. Там ги очаквала ужасна картина. Били останали живи само 20 животни, а 250 от тях умрели от гладна смърт. Сухият и ветровит климат на Палестина не дал възможност на телата да се разложат и ги превърнал в мумии.

Зоопаркът в Хан Юнис е станал поредният ужасяващ пример за чудовищните последици от военните конфликти. От това, че хората не могат да се разберат, страдат животните. Ако всичко продължава с такива темпове, скоро планетата ни ще се превърне в безжизнена пустиня.