Надя обичаше дома си, но като поживя известно време в него си каза:

– Трябва нещо да се направи. Тук нещо не е наред.

След няколко години започна да се лющи боята от стените.

– Какво ще стане, ако възстановим тухлите до оригиналния им цвят? – попита Надя.

Съпругът ѝ си помисли: „Уф, колко много работа ще е необходим. Големи главоболия ще си създадем“.

Но каза:

– Добре, скъпа. Нека го направим.

И така започна процесът на реставрация.

Първите няколко опита се провалиха. Накрая потърсиха и последваха съвета на професионалист.Това бе добра идея.

Премахнаха старата боя. Изчеткаха тухлите с телена четка и нанесоха байц върху тях.

Работата бе доста напрегната, затова успяха няколко пъти да изпуснат нервите си.

Най-накрая всичко беше готово.

Отдръпнаха се и се възхитиха на земночервената красота на тези тухли, изглеждащи точно както е замислил производителят им.

– Красиво се получи, – отбеляза Надя. – Беше тежка работа, но си заслужаваше.

Болките в мускулите ѝ се съгласиха с нея.

Ние служим на Бога, Който иска да ни върне към оригиналния ни дизайн.

Ти и аз сме свободни да изберем дали ще се откажем от контрола си в полза на Неговия.

Бог е готов и чака да извади най-доброто от себе си във всеки един от нас, но първо трябва да Му се предадем.

Кирил Петров бе готов да се откаже. Две години след основаването на църквата, той бе изтощен, обезкуражен и виждаше вече провала в ума си.

– Бях верен, но безплоден, – окайваше се Кирил. – Страстен, но изтощен. Хората намаляват. Въпросите се умножават. Май трябва да напусна.

Бог не бе свършил с Кирил. Той му говореше, но не по начина, по който Петров очакваше.

В тези мрачни моменти от живота си Кирил чуваше само глас, който звучеше разумно и логично:

– Нима Бог те е призовал за това?

А Петров се притесняваше:

– Казах ли „да“ твърде рано или трябва да кажа „да“ отново, но с повече вяра този път?

Бог не бързаше. Той работеше.

В крайна сметка Кирил даде на Бог още една година. Не защото му се искаше, а защото жена му му напомни:

– Имаш призив, не можеш да се откажеш сега.

През тази година нещата станаха още по-трудни. Ключови лидери си тръгнаха. Тишината се сгъсти. Кирил все още постеше, молеше се и казваше:

– Да, Господи.

С течение на времето църквата не просто оцеля, тя се разрасна. От тридесет до над сто души. От избледняваща мечта стана процъфтяваща общност.

Нещата не се случиха мигновено, но станаха с вяра. Това бе дълъг процес, а не мигновено действие.

Ако вашето „да“ не е дало плода, който сте си представяли, не изкопайте това, което Бог все още сади.

Обещанието все още е валидно.

Просто останете в процеса.

Дядо Нако завъртя глава и каза:

– Нашата култура възхвалява младостта. Никой не приветства процеса на стареене.

– Какво толкова се жалваш, – засмя се дядо Марин. – Остаряването е приятно …

– Говориш глупости! – извика Нако. – Да не си откачил?

– Не, не съм, – спокойно отвърна Марин. – Колкото повече остарявам, виждам, че никога не съм бил сам. Бог е с мен. Наблюдавал ме е и е бил готова да ме хване в точния момент, за да не пострадам сериозно.

– Ти сериозно ли? – изгледа го подозрително Нако.

– Знаеш ли, че по-малко се паникьосвам. Вся още виждам само няколко крачки пред мен, но съм уверен, че Господ е с мен. Той ми открива, какво да правя, когато му дойде времето. Осигурява ми източници, от който се нуждая.

– Да, но в живота ти е имало и трудности, – възрази Нако.

– Чувствам се в безопасност в Господа, – заяви твърдо Марин. – От него завися. Неговата любов към мен е твърда канара, а целите Му са непроменими. Вярно е, че е имало и трудности и благоденствие, но и двете са ми били от полза.

Нако повдигна вежди недоверчиво.

– Чрез Исус живота ми е победоносен, – Марин говореше възторжено. – Аз съм простен и ще прекарам вечността с Него.

Малка група от жени се бе спряла на едно място и шумно разговаряше.

– Това е болезнено, но си е така, – поклати глава Марта. – Раните се превръщат в белези, а белезите в истории. Животът е гоблен, изтъкан от преживявания, радости, изпитания, рани и в крайна сметка белези.

Намеси се и веселата Даря:

– Раните, които понасяме, независимо дали са физически, емоционални или духовни, често са болезнени и сурови в момента. Те представляват болката, загубата или трудностите, които срещаме. И все пак с течение на времето, докато заздравяването настъпва, тези рани се затварят и се превръщат в белези. Те, макар и да напомнят за нашата болка, служат като доказателство за силата, издръжливостта и благодатта, които са ни пренесли през всички трудности.

Катя се усмихна:

– Белезите са историите, които разказват за оцеляването, растежа и трансформация ни. Когато им позволим да станат свидетелства, ние каним други в нашите истории. Правейки това, ние им предлагаме насърчение, надежда и им напомняме, че те също могат да преодолеят раните си.

– Забележете, – вметна Валя, – докато вървим през живота, нашето пътуване на вяра играе жизненоважна роля в това как да обработваме раните и белезите си. Вярата е това, което ни подкрепя в най-мрачните моменти, давайки ни надежда, когато не виждаме пътя напред. В Писанията се казва: „Господ е близо до съкрушените по сърце и спасява съкрушените по дух”.

Ралица само тихо добави:

– Вярата не ни предпазва от рани, но ни дава сила да продължим напред. Това ни уверява, че никое страдание не е без цел и всеки белег разказва история за Божията вярност.

Старата Невена продължи мисълта за белезите:

– Превръщането на рани в белези е естествена част от лечебния процес, но превръщането на белезите в истории е моментът, в който избираме да разсъждаваме върху миналите си борби, не с горчивина, а с благодарност за научените уроци и преживяното израстване.

А Петрана обобщи:

– Вярата ни насърчава да видим отвъд болката. Нашите белези не са белези на поражение, а символи на победа, отражение на това как Бог ни е превел и е използва болката ни за добро. В крайна сметка, от рани през белезите до историите е пътуване на доверие, независимо от дълбочината на нашата болка. Вярата винаги ще ни води до място на изцеление, където нашите истории на борба се превръщат в истории на триумф.

Валеше изобилно. Баща и син бяха седнали един друг и разговаряха. Димо обичаше тези моменти, защото научаваше нещо ново.

Бащата попита:

– Замислял ли се как се появяват цветята, подправките, житото, от което правим хляб?

– Честно казано, приемаме ги като даденост и лично аз не съм се замислял как са се появили, – призна Димо.

– Всички те започват от едно невзрачно, миниатюрно, незабележимо и лесно да бъде подминато семенце, – усмихна се бащата. – Зрънцето не привлича внимание, но когато го сложим в почвата и го полеем с вода, то пуска коренче, после слабичко стъбълце, което се превръща в цвете, храст, дърво.

– Защо ми разказваш всичко това? – повдигна вежди Димо.

– Никога не бихме предполагали, – поклати глава бащата, – че има толкова много потенциал в семенцето, обаче Бог е скрил огромна сила и мощ в него. С помощта на едно семенце можем да нахраним някого, да направим света по-красив, да направим сянка или да разместим почвените слоеве с мощните корени на младите растения.

– Така е, – потвърди Димо. – И аз понякога съм се чудил за този процес, засяваш малко зрънце, а израства голямо растение.

Бащата потупа сина си по рамото и добави:

– Така нашата вяра, колкото и малка, и невзрачна да ни изглежда, има силата да мести планини, да прогонва страхове, да стопля сърца. Бог е Твореца на мъничките, но много мощни неща.