Елена живееше сама в отдалечено място. Тя чу че имало електричество и тя реши да си го прокара.

Електроснабдителната компания и инсталираха така желаното електричество в дома ѝ.

Няколко седмици по-късно бе забелязано, че Елена почти не използва електричество.

Един от тези, който отчитал електромерите отиде да я види.

– Имате ли някакъв проблем? – попита я той.

– О, не, аз съм много доволна. Всяка вечер включвам електрическата лампа, за да видя и запалим лампите.

Не правим ли същото?

Светия Дух ни е спасил, но не и да ни поддържа.

Обръщаме се към Него за помощ, за да започнем, но продължаваме със собствени сили.

Дори, когато имаме Духа, не позволяваме да ни води.

Включете се към Неговата сила и остане включени към Него.

Румен се суетеше тази сутрин. Стана, но не побърза да се приготви за училище.
Погледна часовника и викна:

– Пак закъснявам.

Той имаше толкова много дрехи и се чудеше:

– Какво да облека тази сутрин?

Искаше да бъде стилно облечен, безупречен.

Странно, въпреки голямото си старание да изглежда добре, трудно привличаше приятели.

Един път сподели с дядо си проблема и почти изплака:

– Може би нещо ми липсва.

Старецът потупа внука си по рамото и отговори:

– Човек е нещо повече от това, което виждаме, когато се срещнем с него. Виж, вътрешната красота е друго нещо. Тя не следва последната мода, не можеш да си я купиш от универсалния магазин.

– Каква е тази вътрешна красота? – попита Румен.

Дядото поглади брадата си:

– В Библията Исус не е описан като модел за красота и въпреки всичко хората го следваха и слушаха с часове.

– Изглежда у Него е имало нещо, което ги привлича, – намеси се Румен. – Какво е то?

– Вътрешна красота – сърцето и душата на Исус, – отговори дядото.

– А можем ли да станем като него? – попита с копнеж Румен.

– Това е предизвикателство, което Библията отправя към всеки от нас.

– А външната красота? – това много вълнуваше Румен.

– За нея нека се доверим на Бога, Който облича цветята и птиците с най-красиви премени.

Христо сподели:

– Преди известно време открих три интересни неща за ерозията.

– Интересно, какво си забелязал? – попита приятелят му Генади.

Христо зае важна поза и започна да обяснява:

– Ерозията е бавна. Вместо да привлича внимание, тя действа тихо. Ерозията не е очевидна, а едва доловима.

– Тези проблеми ми напомнят за един по-голям в духовен план, – каза Генади.

– Така е, – съгласи се Христо. – Никой човек не става изведнъж подъл. Духовната ерозия става постепенно.

Генади сви вежди:

– Тя може да се случи при отделни хора, дори и в църква.

Христо поклати глава:

– В такива случаи човек трябва да се събуди и да разкрие колко се е отклонил от пътя, но това трябва да е обективно измерване.

– Какво толкова? – Генади се усмихна. – Спираме, поглеждаме назад и си спомняме, защо изобщо сме предприели това пътуване и какви са били първоначалните ни цели.

Христо въздъхна:

– Трябва от време на време да спираме и да преценим дали сме се отклонили от пътя.

– Защо?

– Защото без това, подобно на ерозията, няма да разберем как се случва, ако не го търсим.

Борис бе сформирал наскоро футболен отбор. Това бе разнородна група от млади момчета.

Първите години на отбора бяха мрачни, меко казано.

Тълпите бяха оскъдни и вместо овации се чуваха забележки.

Един губещ сезон доведе до друг и както можете да си представите, публиката скоро направи Борис мишена на жестоки словесни атаки.

Спортните журналисти добавиха обиди към раните със своите злобни критики:

– Отборът се нуждае от треньор с повече ентусиазъм, усет и креативност.

Очернен и измъчван от неразбиране Борис бе решил:

– Няма да напусна отбора. Идеята да се откажа, когато нещата не вървят, никога не е била в плановете ми.

И той опитваше отново и отново, докато отборът започна да жъне успех, след успех.

Започнаха да хвалят и превъзнасят Борис, но той не се подаде. Отдаде слава на Бога.

За съжаление във наше време мнозина не се отказват от някой свой порок, защото било модерно.

Те са готови да напуснат работата или екипа си, ако пътят стане неравен. И тази си философия прилагат към всичко.

Мъглата от провали затъмнява проблемите, а спазмите на критиката изсмукват мотивацията.

За много хора упоритият е глупак, а решителността е качество, което не е необходимо и не е желано от онези, които търсят обществено одобрение.

Но какво ни остава тогава?

Отнемете убеждението, дисциплината и решителността и сте отрязали сърцето на истинския живот. Премахнали сте предизвикателството, което прави всичко вълнуващо и възнаграждаващо. Тогава сте се задоволили с нищо по-добро от равенство с противника.

Историята на човечеството е осеяна с безброй безименни хора, които са се сблъсквали с бедствия и трудности, страдания и критики, и са се отказвали.

На вас, които сте изкушени да се върнете назад, ви призовавам да стоите твърди, действайте и бъдете силни.

Ползите от решителността далеч надвишават алтернативния път.

Трудни дни, всички ги имаме. Някои са по-лоши от други.

Когато Камен стигна до сградата, откри, че силният вятър бе съборил няколко тухли отгоре.

Затова той монтира греда с макара на върха на сградата и вдигна няколко варела пълни с тухли.

Поправи повреденото място, но останаха много тухли.

Той ги наслага в един от варелите и го спусна надолу.

За съжаление, варелът бе станал много по-тежък от него и преди да разбера какво се случва, варелът започна да пада, издърпвайки го нагоре.

– Ще се задържа, тъй като съм далече от земята, – реши Камен.

Но не успя.

По средата срещна варела с тухлите, който бързо се спускаше. Получи силен удар по рамото.

Изкачи се на върха, удари главата си в гредата. Пръстите му се защипаха и заклещиха в макарата.

Когато бъчвата удари силно земята, дъното ѝ се спука, а тухлите се разсипаха.

Камен стана по-тежък от варела и тръгна надолу с голяма скорост.

По средата на пътя срещна варела, който се издигаше бързо, и получих тежки наранявания на пищялите си.

Когато Камен удари земята, се приземи върху купчината разсипани тухли. Получи няколко болезнени порязвания и дълбоки синини.

Шокиран той пусна въжето.

Варелът се стовари бързо върху него и му нанесе удар по главата.

Откараха го в болницата.

В някои дни се чудим защо изобщо сме изпълзели изпод завивките сутринта и дали вечерта ще се върнем в леглото си.

Повечето от нас не изпитват трудности да се справят с няколко проблема през деня, но когато започнат да се изсипват като градушка, без облекчение и причина, ставаме нервни.

В повечето случаи започваме да мърморим.

Има хора, които ни обичат и наистина искат да помогнат, но колкото и да искат, трудните дни обикновено са самостоятелни полети.

Но Бог и в най-трудните ситуации ни придружава.