До късно през нощта Мартин не можа да заспи. Въртеше се неспкойно в кревата и премисляше всичко. Спомняше си откъслечни реплики, отделни лица, начин на реагиране на един или друг в различни ситуации и всичко това не му даваше покой.

В главата му отекваха въпроси и предупреждения. Сякаш двама невидими човека се бореха в него. Картината изглеждаше така.

– Горе главата, ние сме с теб, дори и да не те разберат.

– Не за първи път ти се случва да се бориш за правото си.

– Това си е истинско унижение, да искаш нещо, което не ти дават, под благовидния предлог, че не ти се полага, въпреки че истината е на твоя страна.

– Истината се нуждае не от молитва, а от брадва.

Предупрежденията също напираха в главата му и не му оставяха много време за размисъл.

– Откажи се, ще те смачкат. Истината винаги е в ръцете на силния.

– Не позволявай да ти смачката фасона. Твоето оръжие е друго, не хаби напразно силите си.

– На кого ще се оплачеш? Всеки гледа себе си. В създалата се ситуация ще те очернят целия. Ще намерят хора, които да те предадат и доказателства, за които не си и предполагал….

Това боричкане на мислите изтощаваше Мартин. Когато едните надделяваха над другите, настъпваше ледена тишина, но нещо вътре в него проплакваше, като малко дете.

– Не позволявай да бъда погубена….

Това беше гласът на истината. Той кънтеше, блъскаше и буташе. И най-закоравялото сърце не можеше да устои на този порив.

– Не ме оставяй, всичко заровено в земята загнива!

– Не, не истината е като злато и макар изровена след десетки години тя свети ….

– А до тогава, все едно не съществува. И победеният ще бъдеш ти. Това е равносилно да загубиш сражението.

– Ами ако битката е предрешена? Ще имаш ли време и сили да се изправиш за нова такава?

– За човека всяка битка има значение. Всяка от тях е решаваща. Така човек се движи напред.

– А рискът? Човек не живее сам на този свят. Нужно ли е неговото страдание да се превръща в мъка и болка за околните.

– Ами страхът? Той убива свободата.

– Освободи се от страха и действай, независимо от тежките последствията…….

Спорът продължаваше безкрайно. В главата на Мартин нещо се блъска и дращеше болезнено. Ушите му пищяха. Искаше да избяга от този хаос от мисли, но те още по-настървено го нападаха.

Едва на разсъмване Мартин успя да заспи.

Много нощи Орлин и отец Лаврентий седяха будни до къдно, като обсъждаха католическата църква и нейните догми, както и необходимостта от по-добра хармония между нея и останалите църкви, на местна почва.

Един ден, когато двамата излязоха да се поразходят, отец Лаврентий каза на Орлин:

– Твоето желание за мъст е греховно, но разбираемо. Дано молитвите и вярата те изцелят.

Орлин беше загубил близките си. Човекът, който ги уби, бе постъпил много брутално с жертвите си. Когато Орлин видя кървавата баня, в която телата едва е раличаваха, реши, че ще отмъсти на убиеца. Той не можеше да се помири с това, което завари в дома си.

– Не мога да се откажа от това, – тихо, но ясно каза Орлин.

– Независимо от това, дали ще се откажеш от него или ще продължиш да го допускаш в душата си, – каза спокойно отец Лаврентий, – докато намериш покой, аз ще се моля за теб. Понякога скръбта е като зъл демон, който владее сърцата ни. Но хватката отслабва с времето и един ден ще се освободиш от нея.

– Нищо друго не ми остава тогава, освен да чакам, – сви рамене Орлин.

В отец Лаврентий Орлин срещна разбиране и голямо търпение, ако беше някой друг щеше да го обсипе с яростни упреци.

За Орлин това бе голяма подкрепа, не само в молитва, но и на яве.

Вземете бутилка с Кока-кола и друга с мляко. Налейте млякото в шишето с Кока-Колата някъде към 7-10% от обема му. Затворете бутилката с получения разтвор и я оставете в покой.
Изчакайте 30-40 минути.
В долната част на бутилката ще се появи утайка от захар, оцветители и други химически вещества. В горния край на бутилката ще има почти чиста вода.
Погледнете на снимката. Така ще изглежда бутилката в края на експеримента.
Какво е станало?
Много просто, млякото е действал като филтър, разделящ захарта, оцветителите и допълнителните химикали от водата!

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Зноят мощно поразяваше всичко живо, но под сянката на дърветата можеше да се намери закрила. Двама младежи, заклети философи, бяха намерили убежище под вековните дъбове в гората. Те не се притесняваха от горещината, защото  в главите им витаеха мисли, които искаха да споделят.  Градусът на мозъчните им функции изглежда превишаваше този на околната среда.

Петър, облечен във вечно синята си фанелка и протъркани дънки, бързаше да открие дискусията:

– Да предположим, че тялото е движение. Ако е с една скорост, усещаш мирис, ако е с друга, чуваш звук. Ако е с по-друга, виждаш светлина, но има скорост, при която не се усеща мирис, не се различава звук или светлина. Изобщо не можеш да допуснеш, че го има. Но двата края се срещат.

– Какво искаш да кажеш? – попита Дамян, играейки си с едно изсъхнало клонче, което беше взел от земята.

– Ако нещо се движи много бързо, то е почти на две места едновремено, – опита се да обясни Петър.

– Така е, – съгласи се Дамян, въпреки че още неразбираше какво има в предвид приятелят му.

– Но ако се движи още по-бързо, накрая ще бъде навсякъде едновремено, – очите на Петър блестяха от възникналите мисли. – Това нещо ще е над всички други тела. То е толкова бързо, че е в покой. Толкова истинско, че изобщо представа да бъде тяло.

– Най-бързото нещо, което докосва сетивата ни е светлината, – разсъждаваше на глас Дамян.

– Забележи, – въодушевението на Петър растеше със всяка минута, – всъщност ние не виждаме светлината, а само по-бавните неща, осветени от нея. Така че за нас тя е границата, последното, което познаваме, преди бързината да стане прекомерно голяма за нас.

Двамата дълго мълчаха вгледани в зелените корони на дърветата. Погледите им бяха насочени натам, но мислите им витаеха другаде.

Петър излезе от унеса си и каза:

– Ако тялото е движение и неговата „светлина“ представлява още по-бързо движение, това за нас е нищо. А онова, което ние наричаме светлина, за него е нещо като вода. Може да го да го докосва, да плува в него. Онова, което наричаме твърди неща – плът или земя, за него ще бъде по-разредено, нещо като облак. А за нас това нереално тяло ще минава през стени и камъни. Онова, което за него е истинска светлина, изпълва всичко и то се потапя в лъчите ѝ. А за нас това е черната пустота на нощното небе.

– Тези неща са странни, – въздъхна Дамян – и излизат извън обсега на нашите сетива, а ние се опитваме да прозрем същността на Бога, Творецът на всичко видимо около нас.

Горещината отслабваше с приключването на деня, но потокът от мисли в човека е неспирен, устремен към откриване на недостигането, разширяващо границите на знанието му.