Тодор сложи ръка върху главата на Иво и шеговито го дръпна за носа. Малкия пое дълбоко въздух и замахна с разперени пръсти за поздрав, но Тодор несръчно парира и не уцели дланта му. Иво поклати глава, осъждайки непохватността му и избяга в другата стая.

Тодор пипнешком заслиза по тъмните стълби. Отзад го застигна гласът на Теодора, майката на Иво:

– Можахте ли да разговаряте? Помирихте ли се? Той толкова често говори за теб. Обича те по свой начин.

Какво можеше да ѝ каже Тодор, баща му си бе инат и това е. Тя бе негова жена, но много по-млада от него, затова трудно разбираше съпруга си.

Теодора изпревари Тодор по стълбите и застана пред него.

– Изглежда нищо не може да го събори, – продължи тя да говори за баща му. – Здрав и силен като бик е, а за апетит да не говорим, яде за двама. Лекарят каза, че болестта му няма да се разпространи толкова бързо.

Тодор само привидно я слушаше, но тя продължи, все едно не е забелязала безразличието му:

– Баща ти изглежда чудесно с това тяло и мускули, а наближава седемдесет.  Ако не гледаш лицето му, ще кажеш, че пред теб стои двадесетгодишен младеж.

– Да, наистина изглежда добре, – отговори безизразно Тодор.

Той взе шапката си и подаде ръка на Теодора за довиждане. Тя бързо хвана ръката му и го дръпна към себе си. Изведнъж тона ѝ се промени:

– Тодоре, едно време толкова много се обичахме, помниш ли? Бях глупава и прекалено млада, това е истината, но те обичах. А това дето по-късно беше с Филип си бяха просто хормони и нищо повече. Когато го видех не можех да мисля разумно.

Тодор се усмихна. Най-напред го бе зарязала заради Филип, а после, когато той почина внезапно, го замени с баща му.

– Ти бе слабичък, пък и не беше голям красавец, – започна да се умилква Теодора. – Когато човек е млад гледа само външността. Но повечето мъже стават интересни, след като навършат четиридесет и ти си от тях.

– Теодора, стига толкова.

– Тук вътре в теб винаги е имало местенце и ако ….

– ….ако затъна в тинята, няма да ме познаваш, знам, – усмихна се Тодор.

– Какво? – извика Теодора.

– Лека нощ.

Тодор се освободи от хватката ѝ, избърса натрапената му целувка от лицето си и хукна навън. Стана му мъчно, че никога не е имал семейство. Всичко бе проиграно, още преди да започне.

Към чувството на болка се прибави и отвращението му към Теодора, която се опитваше да се залепи за него, когато виждаше, че баща му си отива и че положението ѝ става нестабилно.

Знаете ли, че е съществувала държава, където обикновените хора трябвало да приведстват своя вожд с думите „Изяш ме“?

Европейците открили остров Фиджи през 17 век, но едва през втората половина на 19 век основали колонии там.

Една от причините за това е широко разпространения канибализъм сред аборигените.
Ритуална поздрав на обикновения човек към вожда бил „Изяш ме!“.

Храната в Китай може да се нарече основна забележителност или атракция на тази страна.
Дълги години много провинции в Китай са живели изолирано. Така у тях са се развили различни традиции, диалекти и разбира се своя кухня.
В град Гуанчжоу идва много хора от различни места и той наследява обичаите на много области. Превърнал се е в център за събиране на разнородности.
Много от имената в менюто на ресторантите и кафенетата приличат на стихотворения. Но по самото име е трудно да се определи какво е ястието. Например, „виолетова утрин“ – какво е това? Напълно неизвестно.
Много чужденци, които живеят тук от 10 години твърдят, че постоянно опитват някое ново ястие.
Самите китайци много обичат да ядат! За тях това е едва ли не смисъла на живота им. Така, че ако им кажеш, че си пропуснал обед или вечера, ще припаднат.
Техните поздрави са от рода на: „Ядахте ли?“ или „Ядахте ли ориз?“
Ориза при тях е, както хляба при нас. А хляба при тях е като сладкиш или десерт. Те не го ядат със супата.

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

В една църква имало един човек, който имал много остър език….Често измъчвал ръководството, като създавал множество проблеми.

Веднъж на гости в църквата дошли двама епископа, областният и на града. Човекът влязъл в стаята, където всички били събрани и вместо традиционното: „добре дошъл“, изтърсил „здравейте, другари“.

Епископите се стъписали, но другите от църквата само се усмихнали. Обикновено, вместо поздрав, те чували: „Здравей, Света инквизиция“.

Веднъж, когато един от пасторите се разболял и легнал на легло, този човек му позвънил и казал:

– Вие да умирате ли сте се приготвили? Чакайте, аз още не съм изпил връвчицата ви!

Този човек веднъж на едно от съвещанията предложил да се внесе специално постановление:

– Направете обрязване, за да се обърка главата на равина, а не нашата!