Въпреки дъжда групата се бе скрила под покрива на кафенето.

Васко даде тон на разговора:

– Живеем в тежки времена, а това, което ни тревожи става гориво, което захранва егоцентричния ни живот.

– Тъй като безброй „ами ако“ се завъртят в главите ни, – отбеляза Павел, – ние чувстваме необходимостта да се подготвим и защитим срещу всяка възможна уязвимост.

– Всички го правим, макар и в различна степен, – засука мустак Панчо. – Опитваме се да се предпазим от нещо , което според нас застрашава живота ни.

– Това си е чиста глупост, – плесна с ръце Радой. – Може да имате голяма пенсия, няколко апартамента, безброй играчки и хобита, които ни помагат да минават дните ни, но всичко това може да изчезне за миг. Достатъчно е лекарят да ти съобщи тежка диагноза или те блъсне кола, къде отива всичко това?

– Някой беше казал:“Нещата, които не можем да вземем със себе си, не са наши. Само добродетелта ще бъде наш спътник, когато умрем“, – повдигна показалеца на дясната си ръка Симо. – Тези думи са трудни за чуване, особено за тези, които имат много….

След като се изкашля, той продължи:

– Никакво богатство не може да замени добродетелта и никакво спестяване и планиране не могат да ни изолира от неизбежността на собствената ни смърт.

Дядо Захари поклати глава:

– Колкото повече имаме, толкова повече време прекарваме в управление на тези неща, но когато живеем просто и даваме щедро, животът става по-пъргав и отзивчив.

Румен се надигна и каза:

– Пазете живота си свободен от любовта към парите и бъдете доволни от това, което имате. Бог няма да ни остави.

Едни се съгласиха с него, а други мърмореха под носа си:

– Пак ни натрапва своя Господ.

Методи наблюдаваше през прозореца как се стопява деня и настъпва нощта. Той разсъждаваше на глас:

– Земният просперитет има притегателна сила. Той се мъчи да ме отдалечи от Господа. Но може ли да се конкурира със събирането на небесни съкровища?

Методи си спомни днешния разговор с Климент.

На въпроса:

– Какво искаш да получиш в живота си?

Климент отговори:

– По-голяма пенсия, напредване в кариерата, за да получавам по-висока заплата, повече материални блага, ….

– Това прави ли те по-важен, по-щастлив? – попита го Методи.

О, да, – без съмнение отговори Климент.

Методи закрачи из стаята си и продължи разсъжденията си:

– Това е погрешно. Просперитетът привързва човека към света. Индивида чувства все едно е намерил своето място в него. Но всъщност той е намерил нарастваща репутация, увеличаващия се натиск от увлекателна и приятна работа, повишава се чувството му за значимост и той се изгражда в себе си усещане, че си е у дома.

Методи се усмихна:

– Каква голяма заблуда. Така можеш да пропуснеш дома приготвен за теб в Небето.

Той въздъхна, размаха ръце и възторжено заяви:

– Просперитетът в Христос не се измерва с богатство, успех или материална печалба. Пълнотата на живота, откриваме в интимната връзка с Исус. Какво всъщност означава просперитет в Божието царство?

Методи сериозно се замисли.

– Това означава мир, цел и радост, които светът не може да осигури, – отговори си той. – Трябва да имаме сърце, което прелива от благодарност, независимо от нашите обстоятелства.

Методи плесна с ръце:

– Когато се съгласуваме с Божията воля и даваме приоритет на Неговите пътища, ние изпитваме богатство, което надминава светското разбиране. Истинският просперитет е да живеем живот, вкоренен във вяра, любов и служба, като вярваме, че Бог ще посрещне нуждите ни, докато ходим с Него всеки ден. …. Силата на любовта просперира душите ни!

Методи бе въодушевен:

Нашите чувства влияят върху това, към което сме привлечени с нашите умове, воля и емоции. За това е добре да се съсредоточим върху Бога и тогава благодарно мислене измества нашата перспектива от това, което трябва да постигнем, към това как можем щедро да даваме. Щедростта произтича естествено от сърце, изпълнено с благодарност.

Нещо изтропа в коридора, но Методи не му обърна внимание и продължи да говори:

– Когато ние, като последователи на Исус, спираме да размишляваме върху безбройните Божи благословии – ежедневните провизии, дара на спасението, любовта, изляна върху нас – ние сме подтикнати да даваме. Благодарното сърце признава, че всичко идва от Бог, който осигурява изобилно. Този начин на мислене измества фокуса от „какво имам“ към „какво мога да споделя“.

Сърцето му преливаше от радост:

. Докато изпитваме Божията вярност, ние сме вдъхновени да бъдем верни настойници на Неговите дарове. Щедростта, която произтича от нашата благодарност, не е свързана с богатство или ресурси; Това е изливане на благодарност, отговор на пищната благодат, която Бог дава толкова щедро.

Лицето на Методи сияеше.

Бог ни призовава да Му служите с радост.

Всичко, което имаме, е дар от Неговата ръка.

Ще намерим радост, когато разпознаете Господ като източник на вашите благословии. Използвайте своето влияние и ресурси, за да благославяте другите и да развивате Божието царство.

Служенето с радостно сърце отразява нашата благодарност за Неговата доброта.

Нека вашият просперитет бъде инструмент за издигане на Исус, носейки надежда и насърчение на хората около вас.

Правейки това, вие ще изпитате истинска, трайна радост.

Привлекателната сила на просперитета се прекъсва чрез щедро служене на Бог.

Надя бе на шестдесет и четири години.

Рано се ожени. Започна работа като счетоводител и така до пенсия.

Един ден тя се разстрои и се разплака.

Някой ѝ бе казал:

– Твоя живот е безплоден. Нямаш самореализация. Никакви амбиции. Дори не си се развила духовно. Животът ти е преминал скучно и мъгляво.

– А какво трябваше да направя? – бе попитала тя.

– Да беше нарисувала поне една картина или да се издигнеш в работата си. Дори едно обикновено пътешествие не си направила, …. – укориха я двойно и тройно.

Надя имаше син. Той беше инвалид, но тя много му помагаше и детето оздравя.

По-късно с мъжа си осиновиха момче от детския дом. После се появи братчето му. И него взеха.

– Не трябва да разделяш роднини, особено братя, – бе казал мъжът ѝ.

А той бе обикновен работник.

Така премина „безплодният“ живот на Надя.

Отгледа трима сина.

Дойдоха и внуците.

Картините, кариерата са добри постижения, но няма по-важно от децата. А и да отгледаш не един, а двама сирака …

– Всеки се реализира, както може, – каза ѝ комшийката Стефана след като я видя разплакана и разбра болката ѝ.

Катя се усмихна, отвори албума и показа на Стефана снимки на децата и внуците.

И тя отново се почувства щастлива.

Отново почнаха дъждовете, а това внасяше допълнително безпокойство и напрегнатост. Не стига, че цените растат, а заплатите и пенсиите не могат да ги догонят, но и времето не иска да се смили над нас.

Мирон седеше в селската кръчма, надигаше от време на време бутилката, пъшкаше и се потеше. Бая грижи го бяха налегнали.

По едно време в кръчмата влезе един от учителите в месното училище. Мирон веднага се закачи за него:

– Даскале, доскоро само слушах, че хората живеят на кредит. Питах се: Това нормално ли е? Но и това дойде на главата ми.

– От ипотеки и кредити, струва ми се, – учителят изяви своята компетентност, – има полза за обществото. Животът в дългове стимулира хората да работят!

– И какво излиза? – Мирон удари масата с юмрук. – Привличаш хората с реклами, а след това ги „стимулираш“ да работят двойно.

– Виж, – започна миролюбиво учителят, – ако човек имаше спестявания, може да прекара периоди без работа. Животът с дългове е много по-различен.

И той размаха ръце в потвърждение на думите си.

– Да бе ….., – намръщи се Мирон, – постоянно трябва да се трудиш. И кой печели от всичко това? …… А хората се суетят …. и продължават да работят „неуморно“.

– От гледна точка на инвеститора, кредитът за масите е благодат, защото увеличава общото благо, което обществото произвежда, – започна като по учебник учителят.

– Всичко може да изглежда полезно, – смигна Мирон, – особено ако си от другата страна на барикадата.

– Все пак не бива да забравяме, че заемът и ипотеката не само ни принуждават повече да работим, но отнемат и свободното ни време, – даскала опита някак да оправдае думите си преди това.

– С други думи ставаме роби на един невидим господар, – отсече Мирон и обърна гръб на „просветеният“ в работите на обществото.

Денят му бе тежък. При Тодор Василев идваха много хора. Те  му представяха нуждите и проблемите си.

Вече бе 18 часа. Скоро щеше да се стъмни, а той още не бе напуснал кабинета си.

Изведнъж някой предпазливо почука на вратата.

– Да, – прозвуча уморено гласът на Василев.

Вратата се отвори и в стаята влезе изтощена и немощна бабичка.

– Какво искаш, майко, – изморена усмивка се плъзна по лицето на Василев.

– Сине, – дрезгаво проговори старата жена и развърза бохчата си с разтреперани ръце, – донесох ти ябълков сладкиш, днес съм го изпекла.

На учуденият поглед на Василев, старицата се усмихна добросърдечно и добави:

– Пийни си чай с него. Освен това искам да ти благодаря за всичко, което си направил за нашия район.

– Майко, квартира ли ти е нужна? Увеличение на пенсията? Или молиш за амнистия на близък?

– Не, сине, донесох само да хапнеш. Направила съм го за теб, само да ти благодаря.

Василев работеше от сутрин до вечер. Стараеше се на всеки да помогне, но никой до сега не беше дошъл да му благодари. И той се разплака.

Притегли набръчканата ръка на старицата и я целуна.

– Ако всички бяха като теб, – промълви плачейки Василев, – щях да разбера, че трудът ми не отива напразно.

Благодарим на хора, които са ни помагали и подкрепили, а колко повече трябва да славим Бога, Който непрекъснато е до нас и не ни оставя, когато ни е трудно.