Те бяха само двама старци, срещнали се случайно в парка – Павлин и Стоян.

Срещите им зачестиха. Имаха много общи теми, от които и двамата се интересуваха.

Днес разговорът им бе оживен. Нека се приближим и да чуем за какво си говорят.

– Една от най-трудните части на стареенето е да приемем това, което вече не можем да правим, – въздъхна Стоян.

– Какво толкова? – усмихна се Павлин. – Тялото забавя действията си. Енергията ни избледнява. Някои неща, на който сме се радвали като спонтанни пътувания, физическа сила или дори сексуална интимност, могат да са ограничени или напълно изчезват.

– Някои се борят с това, – погледа на Стоян се зарея в далечината.

– Други пък скърбят, – поклати леко глава Павлин.

– Мнозина се опитват да се държат за версия на живот, която просто не се връща, – добави Стоян.

– Но какво ще стане, ако стареенето не е нещо, на което да се съпротивляваме, а нещо, което да прегърнем? – повдигна вежди Павлин.

– Има време за всяко нещо, – Стоян леко се приведе напред.

– Време е да се освободим от младостта и определени мечти, – Павлин потупа приятелят си по рамото. – Това, че тялото не може да прави това, което е правило, не е наказание.

– Упадъкът на тялото е сигнал, че вече се приближаваме към вечността, – уточни Стоян. – С напредване на възрастта ние осъзнаваме колко малко всъщност предлага този свят в сравнение с това, което предстои.

– Глупаво е да се вкопчиш в младостта, – подсмихна се Павлин. – Това е все едно да държиш пясък, който се изплъзва между пръстите ти и това не зависи от силата, с която го стискаме.

– Нека да отворим ръце, – лицето на Стоян засия. – Бог е способен да вложи в тях нещо много по-добро: вечна цел. Дълбок мир и вяра, насочена към бъдещето.

– Трябва да признаем сезона, в който се намираме, а не да се преструваме, че още сме в предишния, – поклати глава Павлин. – Защо трябва да скърбим за това, което не може да бъде върнато?

– Така е, – съгласи се Стоян. – По-добре да се радваме на това, което не можем да загубим: мястото в Божието семейство и вечното бъдеще с Господа.

Катя заведе сина си Бойко в увеселителен парк. Беше горещо. Опашките бяха дълги.

Катя не се чувстваше добре от многобройните завъртания, внезапни спирания и движения с голяма скорост. Гледаше на себе си като мъченик.

Мислите ѝ препускаха в главата:

„Ще напомня на Бойко колко е щастлив, че има такава майка като мен, която да го заведе в увеселителен парк. …“

Катя щеше да ги изкажа на глас, но нещо я спря.

Потокът от мисли продължи:

„Синът ми ще се почувствува ли късметлия или ще смята, че е виновен? Сякаш ми дължи нещо за жертвата ми“.

Катя прегърна Бойко и каза:

– Какъв късмет имам, че имам такъв син като теб, когото мога да заведа в увеселителен парк.

Усмивка се разля върху лицето на Бойко.

В това време водното влакче на ужасите ги напръска. Това прикри сълзите , които се стичаха по лицето на Катя.

Това, което майката каза на сина си, го накараха да се почувства като специален, ценен и обичан.

Грешните думи в неправилния момент могат да съсипят всичко.

Едуард се премести близо до брега на Мексиканския залив. Там около местния парк той забеляза предупредителен знак.

На него бе изобразен алигатор.

Знакът предупреждаваше пешеходците за месоядни влечуги, които бродеха из района.

Това за Едуард бе странно, но той информира семейството си за него:

– В района има алигатори. Пазете се!

Всички се засмяха.

– Това е малко вероятно да се случи, – заяви категорично синът му.

Но една сутрин дъщеря му докладва за тази „невероятност“.

Момичето всяка сутрин бягаше, но днес бе видяла огромно влечуго.

– То стоеше там и ме гледаше. Уплаших се. Очаквах всеки момент да се хвърли върху мен. Никога не съм бягала толкова бързо …, – обясни задъхвайки се дъщеря му.

Мъдро е да се вслушваме в предупрежденията, независимо колко съмнителни ни изглеждат.

След Бог запълни празнотата ни, поправя грешките, възстановява разбитите сърца и освобождава вързаните, Той показва свой собствен предупредителен знак.

Мартин вървеше с приятеля си Живко по алеята в парка. Времето бе хубаво, за това двамата бяха решили да се поразходят.

– Какво си мислиш, когато чуеш думата „отстъпник“? – попита Мартин.

– Ако говориш за вярата, това е човек, който обръща гръб на Бога, – бързо отговори Живко.

– А не допускаш ли, че можеш да отстъпиш от вярата си, без да го подозираш? – предизвика го Мартин.

– Е, никой не планира отстъпничество, – съгласи се Живко. – То става незабележимо и постепенно.

– Толкова незабележимо, – засмя се Мартин, – че може да не разбереш, че се е писта

случило. Вървиш напред в Христос или вървиш назад. Прогресираш или регресираш.

– Забележи, – настоя Живко, – в момента, в който сложиш пътуването си с Христос на неутрална скорост, ще откриеш, че вървиш в погрешната посока.

– В края на една писта забелязах следния надпис: „Продължавай да се движиш. Ако спреш, си в опасност и застрашаваш тези, които летят“, – отбеляза Мартин. – Същото предупреждение може да бъде приложено и към християнския живот. Продължавай да се движиш. Ако спреш, си в опасност и застрашаваш останалите.

Живко плесна с ръце:

– Не трябва да почиваме на лаврите си, нито да живеем с това, което сме извършили в миналото си. Нека не спираме, а израстваме като последователи на Христос.

Двамата бяха напълно съгласни с това.

Митко бе седем годишен. Той не харесваше правилата, които баща му бе поставил.

Един ден реши:

– Мога да се справя сам. Не ми трябват никакви правила.

Митко стигна до края на алеята в парка и усети, че е гладен.

Върна се в къщи и седна на масата.

Притесняваше се и си мислеше:

„Татко знае ли, че съм се разбунтувал? Като постъпих така, все още ли съм негов син? Е, сигурно е така, защото никой друг не седеше на моето място“.

Ангажиментът на бащата към сина е много по-голям, отколкото на сина към бащата.

Така е Бог спрямо нас. Ние винаги можем да разчитаме на Него, защото Той ще бъде навсякъде до нас.