Валери седеше в един от фотьойлите покрит с бежова кожа, Беше преметнал крак върху крак. Под  мишниците на джинсовата му риза, се очертаваха големи петна от пот. Държеше книга в ръцете си и задълбочено четеше. Той не усети, когато Тимо синът му влезе.

– Татко, – тихо каза Тимо.

Старият човек повдигна очи, погледна сина си за миг и пак забоде поглед в книгата.

– Мама току що ми каза …. – разколебан от отношението на баща си Тимо  млъкна.

– Какво ти каза? – прокашля се баща му.

– Че имаш рак.

Настъпи неловко мълчание.

– Мога ли да седна? – попита Тимо.

Бащата направи равнодушен жест с ръката.

– Татко, много съжалявам …..

– За какво съжаляваш?

– Че си болен.

– Не съм болен, – махна баща му недоволно с ръка.

– Татко, искам да говоря с теб…..

Баща му продължаваше да гледа край него и да мълчи.

– Ти нищо не разбираш, – изкрещя баща му. – Ти никога не си бил истински Драганов и няма да бъдеш.

– Кажи ми, татко, моля те ….

– Не съм длъжен да ти давам обяснения, – каза бащата. – Ти не си ми съдник. Винаги си се интересувал само от себе си. Беше и ще си останеш егоист. Ето и сега, си дошъл да разчистиш сметките си с мен. Аз още се движа и косата ми не е опадала. Пъзльо, фантазьор и неудачник си ти.

Тимо запази самообладание и се учуди на това. Колко пъти такива думи го бяха уцелвали в сърцето, стискаха го за гърлото и го задушаваха. Пренебрежението, с което баща му се отнасяше към него, вече не му причиняваше болка и не стъпкваше самочувствието му.

Можеше да издържи презрителните погледи на баща си. Усети как гърбът му се изпъна, раменете му се изправиха. В тялото му се вля нова сила.

– Аз също съм Драганов, – каза спокойно Тимо. – Може би не този, който си искал. Но и ти се лъжеш за мен.

– Не ставай смешен, – каза бащата. – Говориш като някой поп.

– Бях смешен, татко, когато се опитвах да бъда друг. Опитвах се да ти се харесам. През всичките тези години се чувствах доста зле в неумението и огорчението си.

– Свърши ли, глупако? – леко се привдигната бащата от фотьойла.

– Имам си име. Казвам се Тимотей. Хубаво име, ти си ми го дал.

– Това ли беше всичко?

– Има още, – Тимо се задъха от вълнение. – Нарече ме пропаднал син, но вече няма да бъда такъв. Дойдох да ти поискам прошка. Животът ми все още не е провален, за него има надежда.

Бащата дълго гледа сина си. Лицето му се вкамени, стана мрачно и той извика:

– Ти си луд. Такива като теб не трябва да пускат сред хората. Ти си напълно превъртял.

Тимо стана. Чувстваше, че отново се е провалил. Към това се прибави  съчувствие и безсилие. Изведнъж баща му се бе смалил. Не бе останало нищо от самонадеяния деспот в него.

Пред Тимо стоеше дребен човечец с безкръвни устни и изкривени от подаграта пръсти…..

Трима мъже се бяха събрали около органа и обсъждаха реставрацията му. Те не бяха музиканти, а изследователи на музиката. Интересуваха се от направата на инструменти през различните епоха.

Към тях приближи органиста на църквата. Той бе слаб мъж, с грубо издялано лице и прекалено дълъг нос. С черното си дълго палто приличаше на сврака.

Той водеше за ръка едно момче на около 7-8 години.

– Я какъв чудесен син имате, – обърна се един от мъжете към органиста. – Ей, малкия, как се казваш.

Детето инстинктивно се дръпна назад и се скри зад колоната.

– Това е Христо, моя полубрат, – обясни органистът, – обучавам го по музика.

Момчето неохотно подаде ръка на мъжа, който се заинтересува от него, но после я дръпна и го погледна напрегнато.

– Обичам децата, – каза мъжът и леко се усмихна, – особено ако не са мои …. ха ха ха.

Другите двама усетиха шегата му и се присъединиха към смеха му.

– А той музикален ли е? – заинтересува се друг от мъжете.

– Не му липсва талан, – каза органистът.

– Будни очи имаш, Христо, – каза вече съвсем сериозно мъжът, който бе закачил момчето в началото. – А какъв искаш да станеш като пораснеш?

Христо се смути, огледа се наоколо и каза много тихо:

– Пилот.

– Пилот, – извика мъжът, – това е прекрасно. Най-после да срещна някой, който не мисли само за музика. Харесваш ми, Христо. Можеш да ми казваш Филип. Като малък исках да стана състезател по мотоциклетизъм, разбираш ли? Мощни машини. Състезание за Гранд при, опасност, риск, смелост, сила, скорост, темпо. Това е животът?

Другите двама присвиха устни подигравателно. Те не смятаха Филип за много компетентен в музиката, но сега май прекали.

Но той им обърна гръб високо се изсмя, избърса челото си с опакото на дланта си и леко се изви към момчето:

– Не обръщай внимание на присмехите им. Няма значение какво ти казват. Аз ги послушах и от мен нищо не излезе. Тикнаха ме в консерваторията ….. Ако ми позволиш, ще ти дам един съвет. Стани пилот и не слушай какво ти казва майка ти. Както и да те увещават, не се съгласявай и следвай мечтата си.

Гошо живееше в една съборетина и носеше в себе си болката от загубата на родителите си. Беше се отделил от другите, защото не можеше да понася съчувствието им.

Често се връщаше в спомените си назад, когато родителите му бяха живи. В отделни случаи съжаляваше, че е постъпил така, дори не бе поискал да му простят.

Той знаеше, че майка му и баща му много го обичаха, те неведнъж му го бяха казвали и засвидетелствували с действията си.

Гошо също ги обичаше, но никога не им го бе казвал. А нещата, в които се бе забъркал няколко пъти съвсем не говореха в полза на това.

Бай Иван често наминаваше насам, разговаряше с младежа и му помагаше с каквото може. Той не му беше роднина, а просто познат, който вземаше присърце съдбата на младия мъж.

Днес пак бе дошъл до съборетината и разговаряше с Гошо.

– Човек може да избегне съжалението, но трудно може да го махне от себе си ако то се е настанило в него, – каза старецът.

– Как човек може да избегне съжалението? – попита Гошо.

– Като не оставя недовършени неща, – съвсем простичко обясни бай Иван. – Да не забравя да каже по някоя хубава дума на хората край себе си. Да прегръща людете и да им благодари. Когато изпитваш любов към някого, не се страхувай да му кажеш: „Обичам те“. това няма да те направи смешен в неговите очи.

– Наистина ли? – недоверчиво погледна Гошо старецът. – И това е всичко?

– Да, синко, мислех, че го знаеш. Може би не искаш да мислиш за това, но ще дойде момент, когато и това ще стане. За да избегнеш съжалението, прави и казвай всичко хубаво, което искаш да направиш или кажеш на хората, които обичаш. Защото рано или късно ще разбереш, че понякога в този живот, дори не остава време да прошепнеш: „Довиждане“.

На огреният от светлината западен хор величествено се издигаше разточително украсения орган. Корпусът му се намираше на най-горната емпория, а електрическия шпилтиш, резултат от по-късно преустройство, на най-долната.

Детските очи на Любомир грейнаха, когато вдигна поглед към внушителната гледка на тръбите. Онемял тръгна по скърцащата дървена стълба след органиста. Когато стигна горе с възторг погледна тръбите на главния регистър на органа.

– Ако това падне на главата ми, ще умра от страх, – каза Любомир. – Какви страхотни чукчета.

– Да подобни инструменти са много впечатляващи, – каза органистът. Органите са били едно от най големите чудеса на техниката по времето на Бах. Ако разглобиш този орган ще ти трябва цял склад, за да събереш всичките му летвички, копчета, пружини, клапани, стотици отворени и затворени тръби от калай или дърво.

– Той прилича на една огромна машина, – каза със страхопочитание Любомир.

– Конструиран е по строгите закони на математиката, физиката и дори психологията, – каза органистът. – Умението на органа е да отразява звуците от света. С него може да се предаде тътена на гръмотевицата и песента на славея, нежното шумолене на вятъра и рева на урагана, плача на бебето и мърморенето на стареца.

– Органът всичко ли може да изрази? – попита Любомир.

– Да, дори може да изразява и чувства, – засмя се органистът, – като радост, болка, надежда, отчаяние, смях, меланхолия. Има дори органи с вградени звънчета., които предават звуците на пастирите от Витлеем.

– Тръбите само на горе ли се насочват, – позаинтересува се Любомир.

– Има и такива, на които тръбите са поставени хоризонтално на корпуса, като фанфари на бойното поле. С тях по времето на Бах са свирели музика на войната, трясък и пукот, шум и писъци…..

– А може ли да свири като Harley-Davidson, – ококори очи Любомир.

– Какво е това? – изненадано попита органиста.

– Мотоциклет.

– Аз му обяснявам тук за органа, а той  мисли за мотоциклети, – намръщи се органиста. – Искаш ли да играем на една игра?

Органистът без да дочака отговор, хвана Любомир за ръка и го заведе при шпилтишите на най-долната емпория, включи меха и настрои регистрите.

– Сега ще отгатваш какво свиря, – каза органистът на момчето.

Любомир кимна. Органистът сложи длан върху клавиатурата и изсвири една въздишка във високия регистър. Мелодията прозвуча пискливо и ужасно фалшиво. Той повтори мотива, но този път по-жалостиво.

– Така звучи мама, когато крие недоволството си от татко, – каза Любомир.

Органистът се засмя, а след това изсвири друг мотив, само че този път в ниския регистър със суббас и педала.

Любомир се замисли сериозно, а после каза:

– Звучи като гръмотевица.

– Не напразно органът е наречен „царят на инструментите“, – гордо отбеляза органистът. – По времето на Бах градовете в Германия са се надпреварвали кой ще направи по-голям и по-величествен орган, с две три хиляди тръби, с два или три мануала. Най-дългите тръби на органа са високи, колкото една къща.

След това малчуганът помоли:

– Изсвирете ми нещо хубаво, моля ви.

Органистът не можеше да откаже на това любознателно момче. Седна, съсредоточи се и започна да свири.

От органа звучеше Токата и фуга в ре минор ……

По телевизията говореха за трудностите при набиране на хора за ватмани.

Затрудненията са ясни, трамваите са почупени и никой не иска да управлява тези „приказни колесници“.

Една яка жена от тези дето като застане на пътя сама може трамвай да спре, разказваше разпалено:

– По-рано бях контрольор-кондуктор, а сега се уча на тази не много сложна машина и скоро ще возя хората из града.

Репортерът  попита жената:

– А какво ви привлича в тази професия?

Жената присви очи, сви ръце в юмруци и дрезгаво отговори:

– Адреналина.