Архив за етикет: обувка

Без хитра стратегия

Бобчо знаеше, че не трябваше да ги дъвче. Постоянно го хокаха за това. Дори го перваха по носа и гърба.

Но кучето си е куче. Когато реши нещо да предприема, измисляше поредната хитра стратегия.

Бобчо забеляза малко настрани обувка без надзор. То небрежно я захапваше и бавно продължаваше към вратата, очаквайки безпрепятствено да се измъкне през нея навън, а после …

Бавно и тихо вървеше в посока, където щеше да си ръфне сладко. Никой не го виждаше, но то и не бързаше.

Успя и весело замаха с опашка.

За беда Сара видя радостната реакция и се досети какво е станало.

Погледна към обувките на майка си и откри, че едната я няма.

Тогава тя повиши тон:

– Мамо, Бобчо току що бавно изкара едната ти обувка през вратата навън.

Какво последва, сами може да се досетите.

Странното е, че и ние понякога си мислим, че можем незабелязано да минем с греха си и Бог няма да забележи.

Какво толкова, не е кой знае какво?!

Като кучето знаем, че тези избори не са угодни на Бога, но продължаваме да се промъкваме тихо, надявайки се да ни се размине. Дори понякога можем да се преструваме, че нищо не се е случило.

Не е нужно да се опитваме да загърбим греха си и да се надяваме, че никой не го е забелязал.

Когато си признаем грешният избор, можем при Бога да намерим свобода от вината и ще се отървем от срама спотайващ се в тайния ни грях.

„Който крие престъпленията си няма да успее, а който ги изповяда и оставя ще намери милост“.

Никога няма да му простя

Никола бе навел глава. Той упорито ровеше с върха на обувката си земята и не преставаше да мърмори:

– Ти не знаеш какво ми направи той. Никога няма да му простя ….

Владо го погледна спокойно и попита:

– Съблазнително ли ти изглежда да откажеш прошка на този, който те е наранил? Нима смяташ, че като не му прощаваш имаш някаква власт над него.

Никола изненадано погледна приятеля си, а Владо продължи:

– Всъщност, отказвайки да прощаваме, ние продължаваме да позволяваме на миналите грешките, извършени срещу нас и хората, които са ги извършили да имат власт над нас.

– Но ….

– Когато казваш: „Никога няма да му простя“, ти отново преживяваш болката и утвърждаваш нейното място в паметта си. Исус не е умрял, за да живеем поробени от миналото. Той понесе всичко лошо направено на нас и от нас, за да можем да живеем пълноценно и свободно.

Никола бе навел глава, но в него всичко все още се бунтуваше.

– Ключът да можем да простим на онези, които са ни оскърбили, – добави Владо, – е да погледнем към кръста. С негова помощта ние разпознаваме колко голям е грехът ни и колко много е струвало на Бог – животът на Неговия Син! – за да ни го прости. Когато осъзнаем колко много ни е простено виждаме, че можем да дадем прошка на онези, които са ни наранили.

Владо усещаше, че приятелят му упорства и не иска да вникне в това, което му казва. За това прибави:

– Не ме разбирай погрешно. Прошката не означава да пренебрегнеш или отричате насилственото поведение спрямо теб. Не трябва да си затваряме очите за греха. Бог изравни справедливостта за всички наши грешки спрямо невинния Си Син.

Никола гледаше приятеля си с надежда, която си проправяше път към сърцето му.

– Целият гняв за злото, което ти е причинено се изля върху Исус на кръста, – Продължи развълнувано Владо. – Когато разбереш това, ти ще можеш да простиш. Прощавайки ще можеш да благословиш. По този начин се изживява Евангелието за разширяване на благодатта към онези, които не я заслужават.

Никола се бе успокоил. Очите му искряха. Той бе осъзнал какво трябва да направи.

Кой е най-умен

Под стълбището цареше пълен ред. Метлата и лопатата стояха в един ъгъл, а другите инструменти, обувки за работа и дрехите на стопанина бяха пяха наредени на приспособени дъски за рафтове.

Веднъж там попадна нова вещ. Никой не знаеше за какво служи, нито как се използва.

Обитателите на тясното място под стълбището не смееха да разговарят много с новодошлата, защото тя се пъчеше и гордо виреше нос, а бе само една обикновена пръскалка.

Един ден новата обитателка надменно попита:

– Кой е най-умния и образован тук?

Очакваше, че ще посочат нея, но метлата се обади:

– Това са галошите и сандалите.

– От къде си толкова сигурна? – попита недоволно пръскалката.

– Щом се окажат едни до други веднага започват да спорят, – отговори съвсем спокойно метлата.

– Да не би да водят научни спорове? – засмя се недоброжелателно пръскалката.

– Ами чуйте ги, пак са заедно, – обади се лопатата.

– Този свят е пълен с вода и кал, – мърмореха галошите. – Вървиш, вървиш и сухо място не можеш да намериш.

– Какви ги говорите, – учудваха се сандалите, – навсякъде е сухо.

И така до безкрай.

– Мокро е ….

– Сухо е …

На всички им писна от пререканията им, дори пръскалката начумерена им обърна гръб.

– Какво можеш да очакваш от такива глупави същества, – измърмореше тя под носа си.

Тогава се обадиха едни стари скъсани обувки, кой знае от кога захвърлени там:

– Ей, прекратете безполезния си спор. Светът е мокър и сух.

– Как така? – едновременно възкликнаха галошите и сандалите.

– Много просто, – започнаха да обясняват старите обувки, – Когато стопанката мие пода, светът е мокър, а през останалото време е сух.

Неподплатени думи

imagesБай Васил бе известен в града кундурджия. Ще попитате:

– Що за професия е това?

Ако ви трябват чепици, т.е. обуща трябва да намерите обущар или кундурджия, за да ви ги изработи. Въпреки че днес обущарите поправят, а не правят обувките, които купуваме от магазина. Май тази професия е на изчезване?!

Та думата ми бе за бай Васил. Оправен човек бе. Уважаваха го не само за майсторлъка му, но и за мъдростта му.

От няколко дена на площада идваше Марин Петльов, спираше хората и се опитваше да ги поучава на това или онова. Даваше им умни съвети, все едно притежаваше голям опит.

Бай Васил много добре познаваше този млад мъж. Той нямаше нищо против това, което младежът казваше, но го дразнеше едно, че говори и поучава за неща, които може би само бе прочел от книгите или бе чул от някой, а животът му съвсем друго говореше.

Един ден кундурджията не се стърпя и попита:

– Марине, ти изпълняваш ли всичко това, на което учиш хората?

Младият мъж се позасмя и хитро погледна бай Васил:

– Не! А нужно ли е това?!

– Че как така? – възмути се кундурджията. – В противен случай ти ги мамиш.

– Ех и ти бай Василе, – въздъхна дълбоко Марин. – Нима ти носиш всички кундури, които си направил.

Старецът вдигна възмутена ръце:

– Каква младеж! Боже, опази ни!

Слепота

imagesПак заваля. Вятърът подгони облаците, но те се изляха, преди да бъдат отнесени на някъде. Кирил и Данчо бързаха да се скрият, докато отмине пороя.

Обувките им джавкаха, но това бе най-малката беда. Бяха излезли само за малко, а вятърът задуха изненадващо, последва и силен дъжд, който ги свари неподготвени.

Успяха да се вмъкнат във входа на близкия блок. Засмяха се и плеснаха десните си ръце.

– Успяхме! – извикаха двамата в един глас.

А в същото време си спомниха как необмислено бяха излезли, без да предвидят внезапните аномалии на времето.

– Мисля, че всички страдаме от слепота в определени моменти от живота си, – отбеляза Кирил.

– Случва се да сгрешим и да неоценим правилно нещата, но това прави ли ни слепи? – попита Данчо.

– О, съвсем нямах предвид физическата слепота. Ние страдаме от духовна слепота, – уточни Кирил.

– Духовна слепота? – недоумяващо вдигна рамене Данчо.

– Да, ние сме духовно слепи от момента, когато първите човеци Адам и Ева съгрешиха в Едемската градина, – обясни Кирил. – Човечеството стана сляпо за Божията слава и Неговите творения.

– Но … – опита се да възрази Данчо.

– Ние станахме слепи за присъствието на Бога и проявлението Му около нас, – започна да обяснява Кирил. – Затваряме си очите за факта, че Той идеално подхожда към нашите несъвършени сърца.

– Чувал съм, че на слепите хора им се изострял слухът. Тогава ….., – не довърши Данчо.

– Един ден всеки от нас поотделно чува Исусовия призив, – каза Кирил.

– Като силен глас ли? – недоверчиво ококори очи Данчо.

– Първоначално това е като шепот и ние си казваме, че това ни се е сторило.

– И когато разберем, че това не е станало случайно….?

– Казваме: „Да, Господи“. Пелената пада от очите ни и ние проглеждаме.

Данчо започна да осъзнава за какво говори приятеля му, но в него се таяха още съмнения.

– И какво излиза, поради това, че слухът ни е станал по-чувствителен, в даден момент започваме да развиваме духовно зрение?!

– Ние виждаме света по нов начин, чрез очите на Бога, – уточни Кирил. – Тогава откриваме как Той работи около нас.

– А ако се огледам в огледалото и все още не се виждам като красиво Божие дете? – Данчо обичаше да се противопоставя и тогава, когато бе вече убеден в противното.

– Тогава поискай от Бога очи, за да разбереш как той Те вижда, – Кирил се засмя и потупа приятеля си по гърба. – За Него ти си прекрасен и великолепен.

Дъждът беше поспрял и двамата решиха бързо да прибягат до домовете си. Кой знае дали няма пак да се излее, но този път неспасяемо?!