Бобчо знаеше, че не трябваше да ги дъвче. Постоянно го хокаха за това. Дори го перваха по носа и гърба.

Но кучето си е куче. Когато реши нещо да предприема, измисляше поредната хитра стратегия.

Бобчо забеляза малко настрани обувка без надзор. То небрежно я захапваше и бавно продължаваше към вратата, очаквайки безпрепятствено да се измъкне през нея навън, а после …

Бавно и тихо вървеше в посока, където щеше да си ръфне сладко. Никой не го виждаше, но то и не бързаше.

Успя и весело замаха с опашка.

За беда Сара видя радостната реакция и се досети какво е станало.

Погледна към обувките на майка си и откри, че едната я няма.

Тогава тя повиши тон:

– Мамо, Бобчо току що бавно изкара едната ти обувка през вратата навън.

Какво последва, сами може да се досетите.

Странното е, че и ние понякога си мислим, че можем незабелязано да минем с греха си и Бог няма да забележи.

Какво толкова, не е кой знае какво?!

Като кучето знаем, че тези избори не са угодни на Бога, но продължаваме да се промъкваме тихо, надявайки се да ни се размине. Дори понякога можем да се преструваме, че нищо не се е случило.

Не е нужно да се опитваме да загърбим греха си и да се надяваме, че никой не го е забелязал.

Когато си признаем грешният избор, можем при Бога да намерим свобода от вината и ще се отървем от срама спотайващ се в тайния ни грях.

„Който крие престъпленията си няма да успее, а който ги изповяда и оставя ще намери милост“.