Ели нарани безимения си пръст. Минаха няколко месеца в болка, докато нараненият прът си възвърна пълните си функции.

Тя редовно изпълняваше предписаните ѝ упражнения, но забеляза нещо учудващо със съседния си пръст.

Ели сподели с лекаря си:

– Когато правя упражнения за безимения пръст, съседният пулсира.

– Това е болка от съчувствие, – каза лекарят. – Разклонението между нервите на безименния и кутрето причинява зависимост един от друг. Ако единият пръст го боли, другият му „съчувства“.

Когато протягаше ръка, за да поздрави някого или вземаше лъжицата, за да приготвим храна за гостите, Ели забелязваше напрежението, както в безимения си пръст, така и в кутрето.

Различните части на физическото ни тяло работят заедно. Една от тях има ли болка, другите я усещат, но те се укрепват взаимно до оздравяването.

Бог ни разкрива нуждата от връзка помежду ни в Неговото духовно тяло – църквата чрез съчувствие и болка.

Нека бъдем отворени за страданията и болките на братята и сестрите, и взаимно да се укрепяваме.

В продължение на петдесет и осем години Джон не чуваше музика, смях, дори и гласовете на другите.

– Толкова ми се иска да чуя тези, които обичам, – казваше често Джон.

Един ден синът му съобщи:

– Татко, може да ти се направи операция, която ще накара звуковите вълни да заобиколят нефункциониращата част на ухото ти, след което те ще отиват директно в слуховите нерви.

Джон се зарадва са тази възможност.

И той се подложи на тази операция.

Слуховият апарат не можеше да бъде прикрепен и активиран, преди подуването в ушите му да спадне, за това лекарите нямаха представа дали операцията е минала успешно.

Минаха шест седмици.

Тогава бе прикрепи слуховия апарат.

Лекарят помоли съпругата на Джон:

– Кажете му нещо.

Тя приближи съпруга си и нежно каза:

– Обичам те.

Джон се усмихна.

Първите думи, които този мъж успя да чуе, бяха думи на любов.

Живот изпълнен с любов, изпълва семейството с радост.

Нека думите ни пораждат Божията любов в семейството ни.

Тихомир въздъхна тежко:

– Животът е пълен с разочарования някои големи, други малки.

– Обикновено реагираме енергично и безрезервно, – усмихна се Пламен.

– Но нашите разочарования са обикновени, – отбеляза Борис.

– Докато живееш на тази земя, ще се сблъскаш с безброй възможности да изгубиш нервите си заради дребни, сравнително незначителни събития, – плесна с ръце Иван.

Дядо Стамен седеше на пейката и слушаше разговора на младежите. Той не се стърпя и се обади:

– Когато сте изкушени да изгубите нервите си заради дребните неудобства на живота, отвърнете се от гнева, стреса, горчивината и съжалението. Вместо това се обърнете към Бог.

Младежите леко се усмихнаха и махнаха с ръка, а старецът добави:

– Ако го направите и следвате заповедите Му, ще получите безценен дар, дарът на мира.

– Мир, – възкликна Пламен. – Кой ще ти го даде днес?

– Само Бог, – кротко отговори старецът.

– Глупости, – смръщи вежди Тихомир.

– Обречени са горещите глави! Нещастни са онези, които губят самообладание и са твърде горди, за да кажат „Съжалявам“, – на свой ред въздъхна дядо Стамен.

Но никой не го слушаше.

Младите хора се хилеха и бяха готови да се подиграват на възрастния човек, за съвета, който им бе дал.

– Не, така не може, – роптаеше Ботьо.

– Имай малко търпение, – посъветва го Станко.

– Дали проблемите са наши или чужди, те рефлектират върху нас, – боботеше яростно Ботьо.

– Точно за това се иска търпение, – натърти Станко.

– Ние сме човешки същества, ядосваме се бързо и бавно или изобщо не прощаваме, – размаха нервно ръце Ботьо.

– Следващият път, когато не ти достига търпение, – Станко потупа по рамото Ботьо, – не забравяй, че светът се развия според Божия план, а не по нашия.

– От къде да го взема това търпение?

– Знай, че Бог е много по-търпелив спрямо нас, – отбеляза Станко. – За това намали скоростта. Изчакай! Бог никога не бърза. За Него няма срокове. За това успокой духа си и отпусни нервите си.

– И какво да правя според теб? Да чакам Господа?

– Докато Го чакаме, – наблегна Станко, – Той ни помага да използваме ветровете на бедствието, за да се издигнем над проблемите.

Пламен вилнееше. Преживяното не му даваше мира. Той свиваше ръцете си в юмруци и замахваше във въздуха.
Стефан го гледаше със съчувствие. Попита го:

– Ако се опитваш да си върнеш на някого, мислиш ли че ще успееш да напреднеш?

– Когато са постъпили несправедливо с теб ….. , – Пламен не можа да довърши.

– В този случай слабата памет е най-добрият отговор. Това, от което се нуждаеш е едно добро забравяне.

– Как да забравя? – Пламен размаха юмруци във въздуха.

– Забелязал ли си някога как един бижутер показва най-добрите си диаманти? – попита Стефан.

Пламен вдигна рамене и получи следният отговор:

– Поставя ги върху фон от черно кадифе. Контрастът на бижутата върху тъмния фон прави техния блясък да изпъкне.

– Какво?! – недоумяваше Пламен.

– Болката, която чувстваш днес е болка, която може да се излекува. Има хора, които са преминали през тази болка, по-опитни и могат да помогнат на някого, който преминава през същата криза. Това, което е важно да запомниш е, че независимо от източника на болката, Бог може да те изцели.

– Щом може нека го направи, – Пламен вдигна ръце. – Аз няма да Му преча.

Стефан се усмихна и добави:

– Казват, че семейството ни носи най-големите радости в живота, но и най-дълбоките житейски скърби. Колко е трудно е за едно семейство да се сработи?!

– Е, да, – съгласи се Пламен. – Членовете на семейството знаят как да ни раздразнят. Те могат да ни лазят по нервите……

– Но аз съм разбрал едно, след всяко предизвикателство се появява възможност. И семейството ни предоставя най-голямата възможност да се научим как да обичаме все едно никога не сме били наранявани.