Симеон имаше вече пораснал син, който учеше в гимназията. Младежът използваше често камиона им, но имаше един лош навик, обичаше да го паркира по средата на алеята пред дома им. Това дразнеше Симеон, защото му пречеше да влиза и излиза от гаража.

Веднъж се случи така, че Симеон излизаше от къщи, когато Стефан пак паркира небрежно, по-същия начин, камиона.

Когато синът слезе и стъпи на земята, бащата не можа да се сдържи и подкара старата и позната лекция за бащата и сина. След като свърши, Симеон нареди на Стефан:

– Веднага премести камиона на улицата.

Когато забеляза безизразното лице на Стефан, Симеон бе готов да поднови тирадата си, но синът му го попита:

– Татко, къде е краят на лекцията ти?

– Какъв край? – без да разбира, ядосано реагира Симеон.

– Например, нещо от вида: „Обичам те, сине, така че нека се опитаме да поправим това“.

Симеон наведе глава. Синът му бе прав. Това бе краят на гнева му, но и Стефан си бе взел поука. От тогава синът вече не паркираше камиона на алеята.

Това беше знак на любов, споделена между баща и син.

Наистина не трябва да казвате: „Обичам те!“, освен ако не го мислите. Но ако наистина е в сърцето ви, трябва да го казвате и изразявате на дело много пъти. Хората забравят понякога за това.

Тази вечер, Мартин посрещаше на гости един от най-близките си приятели. Двамата бяха учили в едно и също висше учебно заведение, но после пътищата им се разделиха. Мартин започна работа в един малък град, а Вълко замина за столицата.

И двамата имаха прекрасни млади съпруги, които ги подкрепяха във всяко тяхно начинание. Мартин и Вълко възприемаха жените си, като истинско съкровище.

Още на вратата гостът бе приветствал с възхищение домакинята, а приятелят му се усмихна и подчерта:

– Чрез нея съм намерил добро и благоволение от Господа.

Когато домакинята отиде да свари кафе за двамата, Вълко каза:

– Честно да си призная това откровение ми дойде почти като предупреждение. И то точно в момент, когато имах нужда от него.

Мартин погледна изпитателно приятелят си, но не каза нищо.

– По това време още бях младоженец, – Вълко се намести по-удобно на фотьойла. –  Един ден, докато се молех, чух Бог да ми казва много тихо: “ Мария не е просто твоя съпруга, но и Моя дъщеря. И ти трябва да се отнасям с нея като с такава“.

– Страхотно откровение си получил, – малко му завидя Мартин.

– Но чуй какво ми каза след това, – лицето на Вълко доби сериозен вид. – „Ако искаш да се държа добре с теб, тогава бъди добър към едно от моите деца. Знай, че ме ядосваш, когато се заяждаш с дъщеря ми. Не бъди груб към нея. За теб ще  бъде много по-добре да не се забъркваш с мен заради едно от моите деца“.

– Навярно тогава възгледите ти за брака, коренно са се променили?! – засмя се съчувствено Мартин.

– Да, така беше, – потърка челото си Вълко. – Бог държеше на Мария много по-ревностно, отколкото аз на моите две дъщери.  Изведнъж, моят брак се превърна във връзка, в която беше замесен доста заинтересован партньор.

– И какво направи тогава? – любопитството на Мартин растеше със всяка минута.

– Осъзнах, – въздъхна дълбоко Вълко, – че един от начините, по които мога да покажа моето преклонение и почит към Бога, е чрез целия си семеен живот.

– Но как? – подскочи импулсивно Мартин.

– Да се грижа за жената си, която за Бога винаги щеше да си остане „Неговото малко момиче“….  Ако искаш да промениш брака си …. размишлявай върху факта, че Бог е твоят Тъст. Защото, когато се ожениш за една вярваща жена, Той е точно такъв!

Мартин бе напълно съгласен с приятеля си. Ако възприемаш съпругата си като дъщеря на Бога, това променя действителните ти отношения с нея.

Вън бе студено, но в заведението се бе развихрила разгорещена дискусия. Млади и средни на възраст мъже оспорваха гледните точки и разбирания на другите. Спорът се водеше на висок глас и всеки минаващ можеше да чуе за какво спорят тези мъже.

– Преживяхме социализмът, който щеше да прерасне в комунизъм, но се оказа, че това е само една химера.

– Нима капитализмът или днешната „демокрация“ са нещо по-добро?

– Тогава коя е най-добрата икономическа система за човечеството?

– Това е индивидуалното и „свободно предприемачество“.

– А защо не общество, което се опитва да ограничи неравенството?

В заведението влезе старец. Той огледа спорещите, усмихна се и каза:

– Какво ще кажете за система, в която ако имате пари и дадете в заем на някой беден, да не  му налагате лихва.

– Как така без лихва? Тогава къде отива печалбата?

– А ако всички дългове на гражданите се анулират на всеки седем години? – попита старецът.

– И да се отърват без последствия? Не е честно!

– Или на всеки 50 години повечето от недвижимите имоти да се връщат на първоначалните собственици, – предложи възрастния човек.

– Как така, ще им се връщат? Къде е тук справедливостта?

Старецът се засмя:

– А какво ще кажете ако всички, които печелят добре поддържат чужденците, сираците и вдовиците и разделят продуктите, които имат с тях.

– Няма ли да им е много? Нали държавата им дава помощи.

Мъжете гледаха ожесточено старецът, но той не се вълнуваше много от това и премина към следващото си предложение:

– От крадците да изискат да платят 4-5 пъти стойността на това, което са откраднали.

– Няма ли да е много жестоко?

– Старче, имаш ли още абсурдни предложения?

– Да, – каза кротко възрастния човек, – Бедните и богатите да са равни пред закона.

– Каква е тази абсурдна система?

– Това не е капитализъм или социализъм, а визия за напълно различен свят. Идеите, които ви предложих идват от Тората, която предлага радикално различен начин на живот за човешките същества в обществото, – заключи старецът.

– Тората е закон, – намеси се една от сервитьорките, – но има нещо повече от това. За да го разбере човек, трябва да осъзнае какво Исус Христос е направил за всички нас.

Мъжете я изгледаха враждебно, но вече нямаха желания да спорят и се разотидоха.

Делян тичаше към Калоян и размахваше ръце. Когато стигна до него запъхтян каза:

– Нали се хвалеше, че знаеш всички морета и океани на земята!

– Едва ли си открил някое име, което не знам, – засмя се самодоволно Калоян.

– Чувал ли си за Соленото море? За Лировото море? А за Буреносното море? – изстреля набързо Делян.

– За Соленото или Мъртво море, – започна важно Калоян, – знам, че е разположено в най-ниската точка на Земята. То е мъртво, защото в него не може да вирее нито една риба. Името се свързва с високото съдържание на сол във вода – 34%, което е около десет пъти повече, отколкото в обикновената океанска вода. Освен това водата е богата на различни минерали и затова се използва за промишлени цели.

И Калоян млъкна.

– А другите две? – подразни го Делян.

– Не съм ги виждал на картата, – призна си Калоян.

– Те са известни места, как да не ги знаеш? – тържествуваше Делян.

– Сигурен съм, че няма такива морета, – заключи Калоян.

– Грешиш! – извика Делян. – Галилейското езеро е наречено по името на района, в който се намира – Галилея. Но това известно сладководно езеро на иврит се нарича по съвсем различен начин – Ям Кинерет (יָם רֶת), т.е. „Лирово море“. Овалната форма на морето е напомняла на древните евреи на арфа. А освежаващите бриз, които духал над водите, им напомнял за очарователното свирене на Давид.

– Не знам иврит, – каза със съжаление Калоян, – за това не знам, че евреите така са го наричали.

– А за „Буреносното море“ какво ще кажеш?

Калоян безпомощно вдигна рамене.

– В своята най-южна точка Червеното море свързва израелското пристанище Ейлат с Африка, – изпъчи се Делян, сякаш искаше да каже: „Виж колко много знам. А това ти не го знаеш“. – На иврит това море се нарича Ям Суф (יַם סוּף), т.е. „Буреносно море“. Името е свързано с жестоките бури, характерни за това място.

Калоян само се усмихна. Какво можеше да каже на приятеля си. Този път той го бе победил в надпреварата им – „Кой знае повече?“

– Само, когато започнеш да разбираш иврит, – вирна глава Делян, – ти можеш истински да оцениш дълбокия смисъл на пейзажа в Израел.

Симон бе майстор каменоделец. Той усъвършенстваше уменията си като възстановяваше катедралите от тринадесети век в Англия.

Когато Симон удряше по длетото, той го правеше внимателно. След това навеждаше глава и се вслушваше в песента на камъка.

След това удари малко по-силно, заслуша се и радостно каза:

– Всичко е наред! Ако бях ударил малко по-силно щеше да се отрони парче камък от скалата.

Симон постоянно регулираше ъгъла и силата на ударите с чука. Често спираше и с ръка опипваше прясно издълбаната повърхност и тихо мълвеше:

– Добре е, слава Богу!

Беше необходимо голямо търпение и чувствителност, защото един несъобразен удар можеше да причини непоправима вреда на произведението на изкуството, върху което каменоделецът работеше.

Успехът му зависеше от способността му да улавя и най-слабото предупреждение на пеещите камъни.

По същия начин, родителите трябва да слушат „благозвучието на мелодията“ струяща от децата им, особено по време на конфронтация и корекция.

Ако следите внимателно, вашите момчета и момичета, те ще ви кажат какво мислят и чувстват.

Вслушвайки и усъвършенствувайки се, всеки родител може да стане майстор, като този каменоделец и да създаде красиви произведения на изкуството – неговите деца.

Какво можем да направим в случая?

Нищо друго освен да се помолили на нашият Създател да ни даде уши, с които да долавяме всеки отенък и нюанс на промяна в живота на нашите деца и най-вече мъдрост, за да се приспособим съдействайки за оформянето на тези скъпоценни същества в хора, които искаме да бъдат.