Един ден Милко седеше в фризьорския салон и чакаше да го подстрижат.

С него бе петгодишният му син Дичо. Това дете бе израснало в атмосфера, в която молитвата, чувствителността към Светия Дух и пророческото насърчение са били естествена част от живота му.

То бе чувало как баща му и майка му се молеха и споделяха това, което Бог влагаше в сърцата им.

Внезапно Дичо се приближи към жената, която щеше да подстригва Милко и попита:

– Мога ли да ви кажа нещо?

Жената даде съгласието си.

– Мисля, че Бог ми показва, че сега преминавате през труден момент, но всичко ще бъде наред, – каза Дичо.

Той не говореше високо, нито допълни: „Така казва Господ“. Просто сподели с тази жена това, което изпитваше в сърцето си.

И жената се разплака, защото Бог докосна сърцето ѝ.

Това не стана шумно, драматично, дори не и странно, а внимателно и своевременно.

– Чие е това дете? Откъде знае какво се случва в живота ми? – попита тя изненадано.

Тези прости думи бяха за нейното положение. Тя имаше нужда да чуе, че Бог я вижда, познава трудностите ѝ и няма да я остави.

Това бе истинско пророческо насърчение.

По време на тренировка на млади момчета, бащата на Данчо помоли сина си и приятеля му:

– Покажете на отбора как правилно се подава топката.

Данчо бе тренирал седмици наред, но се страхуваше да не обърка нещо, за това се помоли, а когато завърши упражнението каза:

– Благодаря Ти, Господи.

По-късно бащата сподели с Данчо:

– Гордея се с теб, че работи усилено, сине. Но съм по-горд, че се помоли и прослави Бога.

Данчо сви рамене:

– Просто направих това, което ти правиш.

Не е нужно да сме родители или да служим в детско служение, за да споделяме нашата вяра, овластена от Духа, с по-младите хора.

Независимо дали се молим за по-млад човек или младо семейство, предоставяме ресурси за подхранване на духовния растеж или предлагаме насърчение, Бог използва нашите здрави, междупоколенчески взаимоотношения, за да повлияе на бъдещите поколения.

На Георги за първи път ми предстоеше операция.

Той бе уплашен. Страхуваше се, че няма да оцелее.

В този момент Георги погледна към майка си и я попита:

– Ще умра ли?

Тя отговори:

– Хвани се за Божията ръка и се бий, както никога досега.

Насърчението ѝ не свърши до тук.

Тя увери сина си:

– Аз и баща ти ще бъдем тук през цялото време.

Тази жена бе като фар на вярата за сина си в един от най-мрачните му моменти.

Тя го насочи към единствения Източник на светлина и утеха и това бе Бог.

Майка, която насърчава сина си не само да се моли, но му казва, че му предстои битка, в която няма да бъде сам. Освен това той трябва да се бие и да почива на раменете на Този, Който се бие заедно с него.

Трифон изпухтя:

– Уморих се от младежки пастири, които преподават Притчата за талантите и след това ви молят да отидете да подредите някои столове. Ами ако имам друг духовен дар?

Моника се усмихна хитро:

– Моя дар е насърчение. Дори не е нужно да бъдете постоянно в църквата. Просто пиша на някого: „Надявам се, че сте забавлявали добре при подреждането на столове“. Това може да свърши чудесна работа.

Пламен предложи:

– Ако ви предложат да подреждате столове, завъртете глава и кажете: „Моя дар е друг, съжалявам.

– Погледни Дечо, – усмихна се Стефан, – той е много добър в подреждането.

– Е и какви големи заслуги е получил за това? – сбърчи нос Сашо.

– В крайна сметка ние не сме оценявани от това колко стола сме подредили, а какво е в сърцето ни, – уточни Моника.

– Ти по-добре си гледай насърчението, – с присвити очи я изгледа Станимир. – То ще бъде отбелязано на небето.

Малка група от жени се бе спряла на едно място и шумно разговаряше.

– Това е болезнено, но си е така, – поклати глава Марта. – Раните се превръщат в белези, а белезите в истории. Животът е гоблен, изтъкан от преживявания, радости, изпитания, рани и в крайна сметка белези.

Намеси се и веселата Даря:

– Раните, които понасяме, независимо дали са физически, емоционални или духовни, често са болезнени и сурови в момента. Те представляват болката, загубата или трудностите, които срещаме. И все пак с течение на времето, докато заздравяването настъпва, тези рани се затварят и се превръщат в белези. Те, макар и да напомнят за нашата болка, служат като доказателство за силата, издръжливостта и благодатта, които са ни пренесли през всички трудности.

Катя се усмихна:

– Белезите са историите, които разказват за оцеляването, растежа и трансформация ни. Когато им позволим да станат свидетелства, ние каним други в нашите истории. Правейки това, ние им предлагаме насърчение, надежда и им напомняме, че те също могат да преодолеят раните си.

– Забележете, – вметна Валя, – докато вървим през живота, нашето пътуване на вяра играе жизненоважна роля в това как да обработваме раните и белезите си. Вярата е това, което ни подкрепя в най-мрачните моменти, давайки ни надежда, когато не виждаме пътя напред. В Писанията се казва: „Господ е близо до съкрушените по сърце и спасява съкрушените по дух”.

Ралица само тихо добави:

– Вярата не ни предпазва от рани, но ни дава сила да продължим напред. Това ни уверява, че никое страдание не е без цел и всеки белег разказва история за Божията вярност.

Старата Невена продължи мисълта за белезите:

– Превръщането на рани в белези е естествена част от лечебния процес, но превръщането на белезите в истории е моментът, в който избираме да разсъждаваме върху миналите си борби, не с горчивина, а с благодарност за научените уроци и преживяното израстване.

А Петрана обобщи:

– Вярата ни насърчава да видим отвъд болката. Нашите белези не са белези на поражение, а символи на победа, отражение на това как Бог ни е превел и е използва болката ни за добро. В крайна сметка, от рани през белезите до историите е пътуване на доверие, независимо от дълбочината на нашата болка. Вярата винаги ще ни води до място на изцеление, където нашите истории на борба се превръщат в истории на триумф.