Пена клатеше глава:

– Често се чудя дали животът ми в комфорт не е по-скоро пречка за християнската зрялост, отколкото помощ или благословия?!

Приятелката ѝ Галя я погледна изпитателно:

– Разбира се, не трябва лекомислено да гледаме на безопасността, сигурността или трите хранения на ден. Знам, че това са благословии, за които безброй мъже, жени и деца по света копнеят и се моля да ги имат.

– И все пак, липсата на изпитания, ме затруднява да бъда свързана с толкова много от Новия завет и героите на вярата, – сбърчи нос Пена.

– Ако нашата вяра изисква малко, тя има малко значение, – отбеляза Галя.

– Ето, – въздъхна дълбоко Пена, – Христос ни кани да дойдем и да умрем, да го последваме по пътя на кръста, и макар че за мнозина в съвременния свят това може да не изглежда като изключително физическо страдание или изпитания, поканата е не по-малко реална.

– По-скоро трябва да си зададем въпроса, – Галя повдигна показалеца на дясната си ръка нагоре. – Вярата ни в Христос някога променила ли е живота ни до такава степен, че доброволно и съзнателно да сме си отворили място, където да рискуваме, заради другите?

– Искаш да кажеш, дали сме достатъчно жертвоготовни по начин, която ни струва нещо ? Мисля, че в противен случай сме в беда, – уточни Пена.

А Галя прибави:

– Само защото е възможно да се избегнат тези ситуации в нашата съвременна епоха, не означава, че е мъдро или вярно.

– Всъщност, – Пена повдигна вежди, – все повече се убеждавам, че трябва активно и целенасочено да търсим начини да излезем от зоната си на комфорт и да се отдадем за другите в името на Исус Христос, защото това е единственият живот, който наистина си струва да се живее.

Филип ръкомахаше възторжено:

– Живеем в нация, която аплодира онези, които преследват мечтите си.

– Мъжът, който отвори пекарната на ъгъла и жената, която стартира собствена линия дрехи, са два хубави примера за успех, – отбеляза Тодор.

– Хубаво е да имаме мечти, – въздъхна дълбоко Щерьо. – Без тях животът ни би бил поредица от несвързани събития, водещи до никъде. Мечтите ни дават причина да ставаме сутрин.

Никола сподели:

– И аз имах мечта. Исках да бъда треньор по футбол в гимназията и да вдъхновявам младите хора да живеят велик живот. Смятах, че това е, което Бог иска за мен.

Той си спомняше много ясно това време.

В деня, когато се яви на интервю за работата на мечтите си, директорът на гимназията му бе казал:

– Съжалявам, но дадохме работата на човек с повече опит.

Вратата се затръшна с трясък пред Никола.

Месеци наред той се цупи. Кипеше от ярост.

Чувстваше се предаден от Бога.

– Не Го ли интересуват мечтите ми? – отчаяно питаше Никола.

Изведнъж осъзна, че Неговото „Не“не беше предателство, а благословия.

– Бог имаше друг план за мен, – си каза Никола. – който не включваше треньорство по футбол. Ако бях следвал плана си, щях да пропусна всичко, което имам днес: семейство, служение, приятелства и възможността да споделя историята си с вас.

Мечтите ни в повечето случаи са твърде малки.

Ако настояваме за нашия собствен път, ще се окажем в кръг и чудещи се защо не можем да накараме нещата да проработят, но ако предадем мечтите си на Бога, Той ще ги замени с мечти, които никога не сме си представяли.

Ако Му позволим, Бог ще преобрази желанията ни в нещо чисто и животворящо. Желания, които ще ни приближат до Него.

Когато предадем желанията си на Господа, ще намерим истинска радост.

В крайна сметка, най-важното не е дали мечтите ни се сбъдват, а дали ставаме човекът, който Бог ни е създал да бъдем.

Бащата на Денчо бе непредсказуем. Той често биеше и насилваше всички в семейството.

Майката на Денчо бе жестоко малтретирана от баща му.

Тези картини Денчо носеше в зряла възраст.

Той израстна с убеждението:

– Аз трябва да бъда силен, да остана безчувствен, за да оцелея.

Вътрешно копнееше за нещо повече. Искаше някой да му разкрие, кой всъщност е той.

Миналите спомени му причиняваха болка, а тя се отразяваше на взаимоотношенията му с другите хора.

Денчо се питаше:

– Достатъчен ли съм или просто ми е писано да повторя това, от което съм произлязъл?

Животът на Денчо можеше да повтори второто, но не стана така.

Бог, Който не използваше силата Си, за да контролира, а да защитава, го срещна.

Това бе Бащата, Който не го напусна, не го нарани и не го изостави. Изцели го и осинови.

Можеше да имаш баща, но той не те е научил да бъдеш истински мъж.

Възможно е да носиш болка от баща, който те е напуснал или никога не те е обичал така, както ти е било необходимо.

Но твоята история не свършва до тук.

Ти си избран и желан. Не си краят на прекъсната кръвна линия. Ти все още си Негов син.

Година след година Георги наблюдаваше как смъртта поглъщаше приятелите му.

Скръбта не го удари изведнъж. Тя се промъкна бавно чрез вина, мълчание и лъжата, че истинските мъже продължават.

Започна да пие повече, но работеше усърдно.

– Всичко е наред, – казваше си той, – аз все още осигурявам семейството си.

Но истината бе, че всичко се разпадаше.

Най-накрая Георги загуби всичко. Образа, работата, илюзията си за сила.

Тогава се случи нещо изненадващо. Той спря да се крие и се обърна към Бога.

Намери хора, които не искаха непременно да бъде силен, а му дадоха възможност да бъде истински.

И там в дълбоката яма, в която бе попаднал, Георги осъзна:

– Аз сън Божи син. Не че съм го заслужил, нито това, че съм се справил добре с мъката си, а защото Бог е близо до съкрушените, които са се доверили на Исус.

Дори в болката, сълзите, дните, в които не можете да станете от леглото … Не сте изоставени. Не сте дисквалифицирани. Вие все още сте Негово дете.

Виолета се колебаеше. Имаше чувство, че решението, което бе взела не е правилно, но тя бе твърдоглава и винаги искаше да прави нещата по свой начин.

– Аз знам по-добре, – твърдеше Виолета.

Ставаше въпрос за връзка. Преди да се впусне в нея, сърцето ѝ казваше:

– Не прави това!

Виолета игнорира предупреждението:

– Едва ли греша. Мъжът, който ме интересува е свещеник. Той може да ми помогне в моето духовно пътуване. Навярно Бог ще го използва, за да ме направи по-добър човек.

Именно заради тази връзка тя търсеше Господа с цялото си сърце, но тя я свали на колене.

Виолета бе малтретирана, обременена и отчаяна.

– Ако бях послушала Божия Дух, щях да избегна ненужната болка и нараняване, – плачеше тя. – Ако държах на себе си и бъдещето си, щях да обърна внимание на това, което Бог ми казва.

Непослушанието често ни води по пътища, по които Бог никога не е искал да вървим.
Дори когато сами си причиняваме страдание, изпълнявайки собствените си егоистични желания, Бог не ни обръща гръб. Той все още е готов да ни помогне да се измъкнем от дупката, в която сме паднали.

Достатъчно е само да се покаем и да се обърнем в правилната посока.