Борислав прошепна:

– Татко, главата ме боли.

Баща му се приближи, а Борислава протегна ръце към него:

– Много ми е студено. Татко, можеш ли да ми разтриеш краката?

Борислав имаше висока температура. Тресеше го. Цялото му тяло го болеше.

Той искаше не толкова да се управи, колкото баща му да бъде до него.

Борислав бе заведен на преглед в поликлиниката.

Лекарят каза лаконично:

– Има вирус.

Този ден бащата седеше с болното си момче с часове. Разтриваше му краката. Даваше му лекарства.

Бащата отчаяно искаше да му стане по-добре.

– Толкова е трудно да стоиш и да гледаш как Боби страда, да виждам болката му отблизо.

Когато някой, когото обичаме, страда, нашето присъствие, независимо дали говорим или не, често е най-важното за него.

Дори и да не знаем винаги какво да кажем, просто присъствието в неговото страдание може да бъде най-големият дар, който можем да му дадем.

Нека поискаме Бог да ни даде мъдрост, за да знаем кога да говорим и кога да предложим утехата на мълчаливо присъствие на тези, които страдат.

Осемнадесети век. Джон Тейлър бе очен хирург по това време. Славеше се като много арогантен и безскрупулен човек.

Градеше си „престижна“ репутация. Дори стана личен очен лекар на самия крал.

Тейлър пътуваше из цяла Англия и устройваше медицински представления.

Твърдеше:

– Изцерил съм зрението на самия Папа.

Обещаваше:

– Вие ще бъдете чудодейни изцелени.

А нощем под прикритието на мрака, бягаше.

Със себе си измъкваше чанти препълнени с парите на измамените селяни. Той често ги ослепяваше, вместо да ги цери.

За него се говореше:

– Мошеник! Той е виновен за унищожението на зрението на композиторите на този век: Бах и Хендел. И двамата умряха, скоро след процедурите, които бяха извършени от него.

Тейлър жадуваше за репутация и признание, но го следваха лъжите му, срама и болката, които бе причинил.

Егоистичните зависимости водят до опустошение.

Докато гордото сърце унищожава нас и другите, смиреното води към живот, изпълнен със смисъл и радост.

Ако егоистично преследваме само лични интереси, никога няма да намерим това, за което копнеем.

Отдадем ли сърцето си на Бога и служим на другите, ние ще Го почитаме и отразяваме Неговата доброта.

Петър Незнайков бе обхванал главата си с ръце и се питаше:

– Вече не съм директор в завода. Тогава кой съм?

През годините той бавно се изкачваше по служебната стълба, докато стигна върха. Стана директор на доста известен завод.

Тази година Петър се пенсионира и се озова в плашеща празнота. Той остана без титла, власт, признание и вече не знаеше кой е.

Докато гонеше по-голяма служба Петър се разведе два пъти. Децата му се бяха дистанцирали дотолкова, че някои дори бяха променили фамилните си имена, за да го заличат от живота си.

Забелязали ли сте как понякога се представят хората?

– Аз съм лекар, … домакиня, …. предприемач, …. бизнесмен ….

Често се определяме чрез ролите, взаимоотношенията или постиженията си.

Но какво се случва, когато тези неща се променят или изчезнат?

Подобно на Петър, много от нас стигат до момент, в който се питаме:

– Кой съм аз всъщност?

И ако нямаме твърд отговор, градим живота си върху подвижен пясък.

Истинската ни идентичност не е нещо, което трябва да заслужим, да изпълним или да защитим. Тя ни е била дадена от самото начало. Ние сме създадени по Божи образ, с определена цел.

Когато забравим това, се отклоняваме. Започваме да се придържаме към крехки етикети като длъжности, постижения, външен вид, аплодисменти, но всичко това избледнява.

Работата ни не е това, което сме. Нашият статус не е това, което сме. Дори нашите неуспехи не изявяват това, което сме.

Ние сме отражение на Създателя. Носим Неговия образ. Това е истинската ни идентичност.

Когато не сме вкоренена в Бог, ние преследвате грешни приоритети и живеете под потенциала си, но ако се приведем в съответствие с това, което Той казва, че сме, започвате да ходите в сила, мир и цел.

Петър е загубил представата кой е, когато е останал без ролята. Но Бог никога не го е губил от поглед.

Така бди и над нас.

Исус не е дошъл само да ни прости греховете, Той е дошъл да възстанови нашата идентичност и да ни води в пълнотата на живота, за който сме били създадени.

Ели нарани безимения си пръст. Минаха няколко месеца в болка, докато нараненият прът си възвърна пълните си функции.

Тя редовно изпълняваше предписаните ѝ упражнения, но забеляза нещо учудващо със съседния си пръст.

Ели сподели с лекаря си:

– Когато правя упражнения за безимения пръст, съседният пулсира.

– Това е болка от съчувствие, – каза лекарят. – Разклонението между нервите на безименния и кутрето причинява зависимост един от друг. Ако единият пръст го боли, другият му „съчувства“.

Когато протягаше ръка, за да поздрави някого или вземаше лъжицата, за да приготвим храна за гостите, Ели забелязваше напрежението, както в безимения си пръст, така и в кутрето.

Различните части на физическото ни тяло работят заедно. Една от тях има ли болка, другите я усещат, но те се укрепват взаимно до оздравяването.

Бог ни разкрива нуждата от връзка помежду ни в Неговото духовно тяло – църквата чрез съчувствие и болка.

Нека бъдем отворени за страданията и болките на братята и сестрите, и взаимно да се укрепяваме.

Катя и Веско пакетираха багажа си за преместване в новия си дом.

Внезапно Катя припадна.

Сърцето ѝ бе спряло.

Лекарите я съживиха, но състоянието ѝ до вечерта се влоши.

На Веско бе казано:

– Обадете се на останалите членове на семейството, за да се сбогуват с нея.

Цялото семейство се събра и започна да се моли отчаяно.

Катя официално бе починала, но Бог я върна към живот.

Той има цели, които не знаем. Не лекува всички, нито възкресява всеки, но ни дава едно превъзходно уверение:

„Аз съм възкресението и животът. Който вярва в мен, ако и да умре, ще живее“.

Всеки вярващ знае, че каквото и да му се случи, ще бъде с Господа.