Това бе наистина малко селце, но по необясними причини вечер хората му оставаха без ток.

Когато се оплакаха на местната електрическа компания, експертите бяха озадачени:

– Не откриваме никакви проблеми в електрическата мрежа.

Мъжете от селото се събраха и решиха:

– Да се организира отряд, който да наблюдава селото и да намери причината за прекъсването на тока вечерно време.

Тази идея се оказа повече от добра.

Скоро отрядът от доброволци залови местната млада жена Юлия.

Един от тези, които я бяха хванали, негодуваше срещу нея:

– Тя спирала тока на съселяните си. И Защо го е правила? За да се срещне под прикритието на тъмнината с приятеля си.

– Защо на тъмно, какво ѝ е пречело да го прави явно? – попитал един от селяните, който не бе участвал в доброволната група. – И ние някога сме били млади, и сме се влюбвали.

– Тони, нейният възлюбен, – уточни друг, – е от онова село, дето сме постоянно във вражда с тях. И девойката не е искала да се знае, за връзката ѝ.

След като тайната бе разкрита съселяните на Юлия бяха готови да набият Тони, но той избяга и доведе хора от неговото село да се бият с тези, които го бяха подгонили.

Двете враждебни групи се събраха и тъкмо се готвеха да започнат боя, когато Петър най-старият човек от селото на Юлия се провикна:

– Спрете! Какво правите?

– Дядо Петре, ти не се меси в нашите работи, – скочи пред него Калоян.

– Деца, не си заслужава да се биете, – каза кротко старецът. – Не е ли по-добре да ги оженим? Така и ние ще имаме всяка вечер ток и двамата млади ще бъдат заедно.

Мъжете закимаха с глави в знак на съгласие.

– Добро е това, – каза Симеон от селото на Юлия.

– Нека тази сватба бъде първата стъпка за премахване на враждата между нашите села, – обяви тържествено Васил, кмета на селото на Тони.

Бе небивало веселие. Хората се радваха, прегръщаха и си искаха прошка един от друг.

За наша радост тази почти Шекспирова любовна история завърши щастливо.

Хубаво е да пътуваш, но когато попаднеш в някое забутано, забравено от хората място, не се чувстваш добре. Това особено важеше за Нако Страхилов.

Той бе свикнал да си угажда във всичко. Не признаваше никакви неудобства.

Случи се така, че по служба бе изпратен в едно затънтено селище. В него живееха малко хора, а той трябваше да провери как стоят нещата там.

Началникът му го извика и каза:

– Отиваш в Затънтено и прегледай колко хора има там. От пет години не са си плащали данъците.

– Ами ако няма жив човек там? – попита Страхилов, огорчен, че го пращат на такава неблагоприятна мисия.

– Отиваш в кметството и преглеждаш всички книжа, – натърти началника, нетърпящ никакви възражения.

Нако излезе с наведена глава и изпухтя.

Прегледа картата, но такова селище не намери на нея. Обърна се към секретарката си. Тя потрака върху клавишите на компютъра и му представи маршрута до там.

Страхилов погледна листа, подаден от секретарката му и с нежелание напусна спокойния си добре оборудван офис.

Качи се в колата и потегли.

– Какво толкова? – каза си Нако. – Преглеждам нещата надве натри най-много за час два и се прибирам.

Тръгна рано през деня, но пътя бе дълъг до там и пристигна късно следобед.

От пръв поглед селището изглеждаше необитаемо. Схлупени къщички се подпираха една друга с риск и да се срутят едновременно. Не се чуваше лай на кучета, за други животни да не говорим.

Страхилов се запъти към една по-представителна постройка, като измърмори:

– Навярно това е кметството им.

Бутна вратата, но тя бе заключена.

Изведнъж до него застана човек с излинели дрехи и с каскет, който не знаеше цвета си.

– Кого търсите? – попита човекът.

– Кмета, – отвърна троснато Страхилов.

– За какво вие?

– Това не е твоя работа, – ядно скръцна със зъби Страхилов.

– Аз съм кмета, – заяви мъжът. – По каква причина са ви изпратили при нас?

Нако бе изумен. Огледа човекът, който се бе представил за кмет. Все още не му се вярваше, че това е онзи, който търсеше.

Накрая Страхилов прие стоически ситуацията и заяви:

– От пет години не сте си плащали данъците. Дойдох да прегледам книжата ви.

– Е, кой да ги плаща? – надигна рамене кмета. – Хора не останаха.

Но го покани вътре и разтвори тефтерите. Те бяха прашни. Кой знае от кога не бяха пипани.

Нако недоволно ги изтупа, след което се зае да ги изучава. Докато вникне в подредбата на написаното, се стъмни.

Кмета застана до Нако и му предложи:

– С това можете да се заемете и утре. Елате, да вечеряме, а после ще ви покажа, къде ще преспите.

Страхилов не бе доволен от това забавяне. Искаше час по-скоро да се прибере, но обстоятелствата го принудиха да приеме поканата.

Вечерята не беше лоша и Нако се надяваше леглото му да не е много твърдо. След като поговориха за хората в селището, кмета го отведе в стаята му.

Леглото бе постлано с чисти бели чаршафи, които ухаеха на домашен сапун. Нако седна на кревата и се успокои, поне бе мек.

Легна и се замисли върху случилото му се. Изведнъж усети, че нещо се движи по пода.

Бързо светна лампата и се загледа в посоката, от която идеше шума.

Там лежаха три буболечки. Той излезе от врата навън и извика:

– Ей, бързо елате!

Дотича слабичък мъж, с килнат на една страна калпак и сънени очи.

– Какво има? – попита мъжът.

– Виж, – Нако посочи едрите буболечки на пода.

– Е, те са мъртви, – засмя се мъжът.

Малко след това към тях се проточи дълга върволица от черни насекоми, които се бяха насочили към трите буболечки. Те издаваха бръмчащ и неприятни за ухото звуци. Изгледа това бе смутило спокойствието на Нако.

– А това какво е? – нервно попита Страхилов.

– А дошли са за погребение животинките, – засмя се мъжът.

Нако го погледна изненадано и си помисли:

„Този сигурно е откачен!“

– И сега какво? – задавено попита Нако.

– Лягайте си спокойно, те няма да ви закачат, – каза мъжът и напусна стаята.

Страхилов цяла нощ не мигна. Гледаше проточилата се паплач и не смееше да мръдне.

Едва дочака утрото. Набързо прегледа предоставените му книжа, дори не разбра какво пише в тях.

Хукна към колата и потегли, а на началника си докладва:

– Там са останали само една шепа полудели хора.

В малкия град имаше празник. Свещеникът на местната църква отец Николай бе служил на това място 45 години. И сега бе организирана прощална вечер поради пенсионирането му.

На събирането бе поканен и кметът, почитан и уважаван човек.  Той трябваше да изнесе кратка, тържествена реч, но закъсняваше.

Тогава организаторът на празника покани отец Николай:

– Споделили вашите първи впечатления, когато дойдохте в нашия град!

– Когато при мен дойде първият човек от тук да се изповяда, – започна свещеникът, – настръхнах. От това, което чух реших, че архиепископът ме е изпратил на ужасно място.

– Толкова ли зле бе всичко? – обади се някой от присъстващите.

– Този човек ми сподели: „Взех от родителите телевизора им и тайно го продадох. От касата на фирмата откраднах много пари, а след това набедих друг човек и той влезе вместо мен в затвора. Освен това се забърках и в продажба на наркотици, ….“

– Боже, – извика една дебела дама с широкопола шапка, – какъв човек само.

– Но с времето се срещнах с останалите енориаши и видях, че не всички са такива, – продължи спокойно своето изказване свещеникът. – Констатирах, че хората са добри и много отговорни …..

Внезапно се появи кметът. Той смутено започна да се извинява за закъснението:

– Нали разбирате, належаща работа …. и то в последния момент.

– Е, нали все пак успяхте да дойдете, – спокойно го посрещна организаторът на тържеството. – Сега можете  да кажете и вие своето слово.

Малко припряно и забързано кметът започна:

– Никога няма да забравя деня, когато нашият свещеник се появи за първи път тук в нашия град. Имах щастието да бъда първият, който призна пред него …

В залата всички навели глави смутено слушаха изказването на своя кмет и мълчаха.

Беше горещо, но на никого не правеше впечатление това. Шумна тълпа се бе събрала на площада пред кметството и чакаше с нетършение развоя на събитията.

Димитър излезе с кмета и съветниците от сградата на общината и всички очи се впериха  в тях. Надигнаха се гневни възгласи и роптаене.

Димитър се славеше със своята чесност и правдивост. За това, когато вдигна ръка, хората се умълчаха.

– Отдавна се чуват критики и осъждения по адрес на местната управа. Ето ги пред вас. Ще кажете кои да свалим от тях? Но на тяхно място трябва да предложите благонадежни хора, които да си вършат работата, както трябва.

Мнозина поклатиха глава със задоволство.

Когато бе изкаран един от съветниците на кмета,  се разнесе мощна вълна от негодувание, в която отчетливо се долавяше:

– Долу!

– Махнете този мръсник, да не петни района ни.

– Смачкайте му физиономията …..

Марин едва успя да надвика разбунтувалата се тълпа:

– Ще го свалим от поста, който е заемал досега, но на негово място трябва да предложите друг.

Настъпи мълчание. След няколко минути някой се окопити и извика:

– Да турим Пройчо!

Нова буря от гласове заля площада:

– Той лъже!

– Урежда само своите си!

– Спал е със снаха си!

Последваха и други предложения, но по един или друг начин кандитатурите им бяха отхвърлени. Положението със следващите съветници не бе по-розово. Хората осъждаха и разкриваха пороците на токущо предложените.

Тълпата започнаа бавно да се разотива. Те не можеха да предложат по-добри за съветници и се примириха.

Решиха, че е по-добре да остане старото, но познато положение, отколкото ново, което не се знаеше на какъв край ще ги изведе…..

Милка бе добра домакиня. На всичко гледаше да обърне внимание. В дома ѝ цареше ред и чистота. Готвеше любимите ястия на мъжа си и правеше така, че винаги да му е удобно, но усещаше, че в мълчанието на съпруга ѝ се тай недоволство.

Тя усети, че нещо не бе наред. Една нощ не издържа, стана и отиде в кухнята да се моли.

– Господи, – мълвеше Милка отчаяно, – разкрий ми тайната на мъдрата жена. Покажи ми къде греша и какво правя неправилно.

– Не си ли забелязала, как стъпкваш съпруга си в калта? – чу тя гневен глас.

– Но аз толкова се старая, как е възможно това? – изненадано попита Милка.

– Спомни си, жено, как ти пробутваш своето там, където трябва да се смиряваш и да мълчиш.

– Отношението към мъжа ми винаги е било мило и нежно, – възпротиви се Милка.

– Спомни си, когато отивахте на гости у кмета. На теб ти се стори, че вратовръзката не е подходяща към костюма на мъжа ти. И тогава наложи своя избор за по-подходящо допълнение към външния му вид. Така ти унижи неговото мъжко достойнство. Той вече не бе глава на семейството, защото за всичко се допитваше до теб и каквото кажеше Милка, той така правеше.

– Боже, прости ми! Не съм осъзнавала, как унижавам мъжа си.

От този ден щом мъжът ѝ я попиташе за нещо, тя му даваше право да избира и сам да реши как ще бъде най-добре.

Забележете в Библията се казва, че мъжът трябва да обича жена си, а тя да му се подчинява. Дори и да греши, тя трябва да го подкрепя, а не да го укорява, така че следващият път той трябва да внимава, какво решение ще вземе.

На една жена е много лесно да се подчинява на мъж, който я обича, защото той няма да направи нещо лошо, за да я обиди, огорчи или пренебрегне.