Вера пъхна ключа, когато вратата на отсрещния апартамент се открехна.
– Вера?
Сърцето на Вера се сви. Като че ли тази вечер всичко вървеше наопаки. Госпожа Димитрова, съседката ѝ, често проявяше неутолим интерес към живота ѝ.
– Пристигнаха дрехите ти от химическото чистене, – каза жената. – Ей сега ще ти ги донеса.
– Благодаря, – каза Вера и отвари вратата.
На изтривалката имаше  купчина рекламни материали. Вера ги подритна и те се разпиляха в коридора.
– Ще ги занеса за рециклиране веднага, щом ми остане някакво време, – промърмори на себе си Вера.
Съседката бе застанала до Вера, стискайки в ръка опакованите в найлон блузи.
– Вие, младите, сте толкова заети! – зацъка възрастната жена.
– Много ви благодаря, – посегна към дрехите Вера.
Съседката нахално се напъха вътре в апартамента.
– Извинявайте, доста е разхвърляно, – каза Вера. – Все се каня да въведа някакъв ред …
Вера побутна жената към кухнята, за да не види натрупаните опаковки от храна, които ѝ доставяха по телефона.
В кухнята бе оставена купчина стари опаковки и пакети, а на тях бе бодната бележка от новата ѝ чистачката.
„Скъпа Вера, всичката ти храна е с изтекъл срок на годност. Да я изхвърля ли? Имаш ли препарати за почистване? Потърсих, но не успях да намеря такива. Не изхвърлих кутиите от китайска храна, ако трябва да го направя кажи ми. Елена.“
Съседката също прочете бележката. Миналия месец ѝ изнесе лекция, че трябва само да сложи малко зеленчуци в тенджерата и да ги кипне, става за не повече от десетина минути.
Може и да беше права. Вера никога не бе готвила.
– Много благодаря. – Вера бързо изтласка възрастната жена към вратата. – Много сте мила.
– Пак заповядай, – тя погледна с дребните си очички Вера. – Не ми се иска да се меся, миличка, но защо сама не си переш памучните блузи. Така ще спестиш много пари.
Вера я погледна недоумяващо:  „Нали ако ги пера, ще се наложи да ги суша. А после трябва и да ги гладя“ – едва не изкрещя в лицето ѝ.
– Освен това на едната ѝ липсва копче, – добави жената.
– Добре, – съгласи се Вера. – Вижте … това не е проблем.
– Можеш и сама да си зашиеш копчето, миличка! – заяви шокирана госпожа Димитрова.  – Няма да ти отнеме повече от две минути. Сигурно имаш резервно копче, игли и конци.
– Нямам игли и конци, – обясни Вера възможно най-любезно. – Не мога да шия.
– Поне едно копче можеш да зашиеш! – възкликна жената.
– Не, не мога, – отвърна Вера, стресната от изражението й. – Това не е проблем. Ще си купя нова.
Госпожа Димитрова бе ужасена.
– Наистина ли не можеш да зашиеш едно копче? Майка ти никога ли не те е учила?
– Ами …. не. Не ме е научила.
– По мое време, – заклати глава госпожа Димитрова, – всички образовани момичета ги учеха как да шият копчета, да замрежват чорапи, ….
Всички тези неща абсолютно нищо не говореха на Вера.
– По мое време …. вече не ни учеха на такива неща, – отвърна любезно Вера. – Учеха ни как да се подготвяме за изпитите, да си изберем добра кариера, да имаме мнение и как да използваме мозъците си.
Госпожа Димитрова я изгледа продължително.
– Жалко, – заяви накрая тя.
Вера се опитваше да запази спокойствие, но напрежението, натрупало се през целия ден, заплашваше да избухне. Тя бе работила часове наред. Чувстваше се уморена до смърт, беше гладна, а тази бабка ѝ разправя как се шиело копче.
– Не е никак жалко, – отвърна напрегнато Вера.
– Това си е твоя работа, миличка, – съгласи се миролюбиво госпожа Димитрова и се отправи към апартамента си.
Това подпали Вера.
– И защо да е жалко? – попита тя и излезе след съседката. – Защо? Може и да не съм в състояние да зашия копче, но мога да направя фантастичен отчет и да спестя на фирмата трийсет милиона долара. Това мога да направя.
Госпожа Димитрова я наблюдаваше от вратата. В погледа й се чете още повече съжаление от преди.
– Жалко, – повтори тя, сякаш не бе чула и дума от казаното. – Лека нощ, миличка, – тя затвори вратата, а Вера въздъхна отчаяно.
– Вие чували ли сте някога за феминизъм? – кресна пред вратата ѝ Вера.
Отговор нямаше.

Гошо беше на четири- пет годинки, когато майка му го бе оставила при леля му за известно време. Той беше кротко и мечтателно дете, което можеше да се забавлява с предметите, които стояха пред него.

Понякога седеше пред къщата, загледан в пространството без да се движи. Леля му забелязваше само как мърдат устните му, сякаш си разказваше някаква приказка.

Тя се тревожеше, че е постоянно сам. Опита се, да го сприятели със съседските деца, но те го намираха за много скучен и бързо го изоставаха. Гошо не търсеше тяхното прителство, излягаше се на тревата и се втренчваше в нищото.

Леля му реши да го разнообрази и му купи играчки, но Гошо поигра малко с тях и се завърна към обичайните си занимания. Подреждаше предметите от масата: две чаши, пепелник, ваза, няколко кламера, лъжица по някаква си своя логика, смяняше местата им, образуваше фигури с тях и така по цял ден.

През нощта заспиваше прегърнал едно старо проскубано, плюшено мече.

Понякога леля му се опитваше да наруши спокойството му. Предлагаше на детето да излязат на разходка, да отидат до магазина, но Гошо вдигаше само рамене, изненадан от активността ѝ.

Веднъж тя трябваше да посети една жена, която живееше в края на селото.

– Искам да остана в къщи, – каза детето.

Тя не пожела да го остави.

– Тръгваш с мен, – настоя лелята.

Но Гошо не отстъпи:

– Искам да остана у дома. Не ме е страх да бъда сам. Мечето ще ме пази, – погледна умоляващо леле си. – Няма да отварям на никого.

Изведнъж лелята се ядоса, заради упорството, за отчуждението му, заради флегматичния му нрав, за липсата му на какъвто и да било интерес към останалия свят.

– Идваш с мен, – извика тя. – Няма какво повече да говорим.

– Не, лельо, оставам, – каза тихо и търпеливо Гошо.

Нима лела му не можеше да схванене нещо толкова просто?

Тя му удари един шамар по бузата. Продължи да го удря с двете ръце по раменете, гърба. Удряше го силно в яростта си.

Гошо изтърпя мълчаливо пороя от удари. Изчака гневът ѝ да мине, а след това я погледна с широко отворените си очи и я попита:

– Защо толкова много ме мразиш?

Леля му се сепна. Разплака се и го прегърна. Целуна го по главата и му разреши да остане в къщи. А когато се върна, след по-малко от час, му каза:

– Извинявай, бях много груба с теб.

– Няма нищо, – каза Гошо. – Всеки се ядосва.

След няколко дни, когато майка му дойде да го вземе, леля му го целуна с много любов по двете бузи. Гошо отвърна учтиво с целувка, но със стиснати устни.

Един ангел току що бе прелетял на Земята, седна на едно клонче и се заслуша в разговора на няколко деца.
– Моят баща вчера ми подари панделка. Аз само го попитах, а той веднага ми я подари. Мама каза, че човек изпитва голяма радост, когато получава подаръци, – каза Мими, въртейки на пръст крайчето на косата си.
– А аз имам цветни моливи. Наскоро ми ги купиха. Значи и аз имам радост, така ли? – попита Таня.
Димчо потърка носа си, явно бе решил да каже нещо:
– На мен ми купиха велосипед, но аз още не мога да го карам. Това също ли се смята за подарък?
– Мама каза, че имаш радост, когато получаваш подаръци и на теб от това ти става хубаво, – каза Мими, като се настани още по-удобно на пейката.
– Значи ако не ти подаряват подаръци, ти нямаш радост, така ли? – попита Димчо, поглеждайки към Иван, който с обувката си разравяше купчинка пясък.
– Щом нищо не ти подаряват, – назидаделно каза Мими, – означава, че никой не те обича.
Всички деца погледнаха към Иван, който живееше сам със баба си и съвсем не получаваше подаръци.
– Аз също имам радост, – скочи Иван. – Вчера гората ми подари цяла кошница със гъби.
Всички с интерес погледнаха Иван.
– Това не се брой, ти сам си си ги набрал. Подарък е , когато някой друг ти го даде, – каза Мими.
Иван се замисли, а след това изтърси:
– Вчера валеше дъжд, помните ли? Вие всички побягнахте по домовете си. А аз останах в беседката, баба беше отишла до магазина. И тогава дъждът ми подари една голяма дъга. Красива, с много цветове, по цялото небе, това ми достави голяма радост.
Всички отново погледнаха Иван изумено.
– А след дъжда, в локвите сребристи рибки плаваха. Наистина, видях ги. И всичко това дъждът ми подари, – Иван целият сияеше.
Децата с нямо възхищение гледаха своя приятел.
Ангелът извади доклада си и написа: „Ден първи. Срещнах малък вълшебник“. След това се замисли малко и добави: „А ме уверяваха, че такива на Земята няма“.

Докато чете човек получава допълнителен опит чрез анализиране на ситуациите и героите в книгата. Читателят се опитва да намери и да открие подобни на героите в реалния живот, така разбира характерните черти на хората около себе си. Това е полезно умение за получаване на психологически знания в живот и за морала на хората. Имено по този начин се отработват нравствените ориентири.
Сериозните произведения предизвикват към анализ. Четящият човек се учи на наблюдателност, така разширява собствения си кръгозор.
Човек не може да получи всичко при общение в семейството и обществото. Много използват книгите за обогатяване на вътрешният си свят и добавяне на жизнен опит. Постоянното четене и анализиране на ситуациите, помага за подобряване на паметта.
Четящият човек, вече в напреднала възраст, с помощта на книгите поддържа способността си да мисли чрез форми и образи, а това се отразява на когнитивната функция, т.е. паметта и умствените способности. Четенето помага човек да се концентрира, а това от своя страна позволява да се запази „жив ума“, да се мисли разумно в реално време.
Стиховете помагат да се усети „вкуса“ на езика. Придават чувство за ритъм, разширяват паметта за сметка на запомнени мисли и стихове.
Една добра книга те кара да мислиш, да изразяваш емоции: любов, гняв, ярост, смях, и дори страх. Книгата трябва да е написана на богат език, нужно е разнообразие. В тази книга трябва да бъдат заложени смисълът, оригиналните идеи и специалният стил на представяне.
Образованието е създало огромен брой хора, които могат да четат, но не могат да определят какво е достойно за четене.
Да не забравяме, че четенето на книги е друга форма на обучение и усъвършенстване на знанията. Добрите книги има и сред специализираната литература. Отлично написаната техническа книга помага да се предизвика интерес към съответната професия или хоби. Справочниците предават класифицирано знание, което влияе на качеството на самообразованието.
Четете и сами отсъждайте „кое е хубаво“.

Дора паркира колата и седна в бара. Поръча си кафе без кофеин с мляко. Докато чакаше, реши да се обади на сестра си и бързо набра номера ѝ. Когато сестра ѝ вдигна Дора каза:

– Новия наемател е много разхвърлян, из цялата вила са пръснати книжа, няма къде човек да стъпи. Внимавай, ще си имаш проблеми с него.

Дора усети, че сетра ѝ я слушаше по-внимателно от друг път.

– Много си се променила, – отбеляза сестра ѝ.

– Добре съм, нищо ми няма, – бързо реагира Дора.

– Гласът ти е някак променен. Звучиш като възрастна, това може би е от напредването на бременността ти.

– Глупости, – засмя се Дора, – същата съм си.

– Не, не е така, – не се съгласи сестра ѝ, – звучиш някак тъжно. Да не си се забъркала в някаква каша?

– Само каши ми трябват, това пък от къде ти дойде на ум, – трепна Дора. – Сякаш моите проблеми са малко.

– Ами тогава, – заяде се сестра ѝ, – заеми се да намериш баща на детето си.

– Това теб не те засяга, гледай си своите неща, – сопна ѝ се Дора. – Защо ми говориш така? Правя ти услуга, проверих новият наемател и състоянието на къщата ….

За Дора беше важно да чуе познат глас. Сестра ѝ бе само две години по-голяма от нея. Трудно е  да се каже, че се обичаха, но двете израстнаха заедно, а сега по-малката пожела да чуе гласа на кака си, липсваше ѝ.

– Нашите пак се скараха, – поде разговора отново сестра ѝ.

Дора като чу това ѝ се искаше да затвори телефона. Цялото ѝ тяло се разтрепера.

– Както винаги създаваш раздори. Майка отново ме упрекна, че съм те оставила във вилата. Успя да ни скараш.

Всичките приказки на сестра ѝ, не представляваха особен интерес за Дора. Те бяха като за живот, в който нищо особено не се случва. Искаше ѝ се да сподели, да ѝ каже, че и при нея има промяна, но не желаеше да го изявява гласно, искаше ѝ се, сестра ѝ сама да се досети, да напипа нещата, да бъде по-настоятелна, но явно днес не беше деня.

Дора попита сестра си:

– Как са децата и мъжът ти, – сякаш беше на 70 години и се стараеше да не загуби миналото си.

– Добре са, нещо друго да кажеш?

– Не се тревожете за мотоциклета вързала съм го с верига.

Сигналът прекъсна разговора и Дора остана сама. В живота ѝ бе настъпила промяна, освен детето, което очакваше и се надяваше това да е за добро.