Историята е започнала няколко години назад, когато Джери Лин от Питсбърг, Пенсилвания, започнал ремонт в къщата си.

Тогава той случайно изтървал будилника в една от дупките на стената.

Семейството се посмяло над тази неприятност, но това не било единственото притеснение. Будилникът бил навит за 18:50 и всяка вечер започнал да звъни по това време.

Домакините се надявали, че звъненето няма да продължи по-дълго от 2-3 месеца, но сигналът звучи вече 13 година.

Независимо от това собствениците на неумиращия будилник не желаят да го извадят от стената. Те твърдят, че този настойчив звън не им пречи, а ги развеселява.

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

Какво странно име за село – Гълъбец, но казват, че имената понякога са свързани с нещо забележително в селището. По онова време там имаше много красиви гълъби. На големи ята кръжаха над селото.

Понякога кацаха на площада и почти изпълваха плочките му. Хората дружелюбно ги гледаха. Само децата ги подгонваха, като се мъчеха да хванат някое от тях. Но къде ти, те бяха неуловими.

Вечер гълъбите нощуваха в камбанарията.

Една вечер сатана изкуши местния свещеник:

– Знаеш ли колко хубава чорба става от тези пернати?

Свещеникът се прекръсти и помоли Всевишния за прошка. След това сложи стълбата и се закатери към камбанарията, където току що бяха се приютили гълъбите.

Когато го усетиха, птиците се изплашиха, разхвърчаха се и вдигнаха голям шум. Свещеникът трепна, оплете се в расото си и полетя надолу с главата. За щастие Божият служител се оплете във въжетата на камбаната. Той висеше надолу с главата и чакаше смъртта си.

Когато се опитваше да се освободи, камбаната огласяше селото. Стигна се до там, че дори малко да мръдне, камбаната пак биеше.

Селяните обезпокоени от този звън, хукнаха към църквата, за да разберат какво става.

Който влизаше в църквата изненадано отваряше уста. Техният изповедник висеше оплетен във въжетата, а расото покриваше главата му.

Жените се развикаха:

– Грях, голям грях! Нещо лошо ще се случи!

Мъжете бързо намериха стълба и спасиха свещеника си от явна гибел. А той ни жив, ни умрял, беше пребледнял, целия трепереше и едва шепнеше:

– Дяволска работа. Той ме измами. Като грешник щях да умра. Що ми трябваше да се хващам на въдицата му?!

Нашият Цар постоянно коси Своята ливада. Мелодичният звън на точилото предвещава падане на десетки хиляди нежни стебла, глухарчета и много други цветя. Колко прекрасни са били преди зазоряване, а след час или два те ще бъдат покосени в избледнели редове.

Така е и в живота на човека. Ние имаме бодър вид до появяването на косата на страданията, ножицата на разочарованията и сърпа на смъртта.

За да се получат кадифени зелени поляни, няма друго средство освен косата, която често преминава през нея. Няма друг начин за изработване на нежност, уравновесен характер, съчувствие, както преминаването на Божията коса.

Божието Слово оприличава човека на трева, а славата му на цветя. Но когато тревата се окоси и от всичките нежни кълнове тече кръв, и царува опустошение там, където преди са цъфтели цветя, настъпва благоприятно време за мек и топъл дъжд.

От време на време при тебе идва Царят със Своята остра коса, но ти не се страхувай от коситбата, защото след нея идва благодатен дъжд.

Според легендата, ако си намислиш едно желание и удариш камбаната, то непременно ще се изпълни.

В основата на тази традиция лежи красива легенда.

На брега на езерото Блед, още съществува добре укрепен замък. През Средновековието един от неговите владетели бил жестоко убит от преминаващи от там разбойници.

Безутешната вдовица заповядала, в памет на мъжа ѝ, да се отлее камбана, което било направено на острова.

Когато превозвали камбаната от острова в замъка, над езерото се надигнал силен вятър, който преобърнал лодката и камбаната отишла на дъното.

Нещастната жена сметнала това за лош знак, за това се отправила към Рим, където разказала своята печална история на папата.

По заповед на понтифика през 1534 г. италиански майстори отлели нова камбана, която бързо била изпратена в Блед.

Именно тази благословена камбана от папата, станала известна по-късно като Камбаната на желанията.

Местните жители твърдят, че в дъждовните дни, от дъното на езерото, се чува печалният звън на потъналата камбана.