Празниците минаха. Еуфорията мина и вече се наблюдаваха унили и измъчени лица. Радостта и смеха бяха изчезнали.

– От къде идва щастието? – Попита Виктор, който бе наблюдавал промените в хората след празниците.

– То е следствие от насърчителното и въодушевляващо бъдеще, – отговори баща му. – Надеждата е източник на енергията, която унищожава депресията.

– А как да подкрепяме надеждата в себе си? – скокна Виктор.

– Пази сърцето си от омраза и ума си от тревоги. Не очаквай много, но бъди щедър. Изпълни живота си с любов, разпръсквай светлина. Не мисли за себе си, а помагай на другите. Прави това, което искаш другите да направят на теб.

Виктор тежко въздъхна:

– Хубаво като препоръка, но …..

Баща му се засмя:

– Забележи, първото си чудо Исус не на погребение, а на сватба, където имаше радост, любов и оживление.

След като замълча бащата попита:

– Мислил си някога за удоволствието, което е изпитал Бог, когато е създал света? Цветята, птиците, планините, небето изпълнено със звезди, изгрева и залеза, …. Във всичко това можем да усетим Божието вълнение и радост от творението. Той напълни земята със Себе Си.

– Да, – съгласи се Виктор. – Бог е източника на радостта, щастието и смеха.

– Просто отвори очите си и погледни, – насърчи го баща му, – светът е пълен с красота. Когато се доближаваме до Бог, улавяме Неговата радост и вълнение. Виждаме хората по друг начин…..

– Но хората са нещастни, – поклати глава Виктор. – Те искат толкова много неща.

– Щастието на хората не се определя от това, какво имат или каква позиция заемат в обществото, а от това какво мислят. Ако умовете им са пълни с егоизъм, лъжа, измама, коварство и лицемерие, радостта не може да проникне в тях.

– Лесно е да виждаме лошите неща у хората, – отбеляза Виктор.

– Но трябва да търсим доброто в тях. Необходимо е да престанем да критикуваме и да изтъкваме само негативното в живота. Та нали това, за което изобличаваме другите, ако размислим добре, то и ние го вършим.

– Тогава какво да правим?

– Трябва да поискаме прошка за нашите грешки и да ги заменим с истината от Бога, която е изявена в Неговото Слово. Именно тогава ще имаме радост и ще бъдем щастливи.

Дойде време, жеравите се събраха и се приготвиха да отпътуват. Тяхната природа ги мамеше далече на юг. Те не можеха да стоят на едно място, така бяха устроени.

Видя ги враната и реши веднага:

– И аз ще отлетя със тях. Искам да видя свят и чужди места.

Жеравите я изгледаха със съжаление, а някои от тях дори възроптаха:

– Как ще лети с нас?

– Силите няма да ѝ стигнат!

Водачът на ятото си каза тежката дума:

– Щом иска нека лети. Няма да е за дълго. Нека се разделим със тази земя в мир, без караници и препирни.

Цял ден летяха, а през нощта се спряха до устието на една голяма река. С тях все още бе враната.

Най-мъдрата и стара птица от ятото ѝ каза:

– Пътят на юг не е много лесен и краят му стигат най-силните.

Тъмно перестият обитател на градовете задъхано , но гордо отговори:

– Аз съм силна! Приятни сънища…..

И веднага потъна в дълбок сън.

На разсъмване ятото се издигна в небето. След тях потегли и упоритата врана. Лети, здраво стиснала клюн, тайно си мечтаеше да си е в къщи.

Настъпи нощ, но жеравите продължаваха да летят. Под тях в океана се отразява луната. А на враната така силно ѝ се спеше, под крилете си усещаше само волния вятър.

На третия ден ятото стигна до желаната земя, но враната не беше с тях. На хоризонта се виждаше само обширно пространство от вода. А вятърът издувайки бузи към скалите, издаваше тихи вопли.

Залезът се окървави. Жеравите бяха много уморени. По пътя се бяха сприятелили с враната и сега им бе тежко за нея:

– Жалко , че я няма и изчезна на края …..

Изведнъж като в приказка, въздухът се разтвори и в пясъка падна черната врана.

Водачът на ятото възторжено я приветства:

– Колко си дребна, а ….! Прекланям се пред упоритостта ти! Въпреки, че имаш малка сила, все пак пристигна с нас на юг. Виж колко хубаво е тук!

Враната не извика: „Ура!“ Само клюмна глава и прошепна уморено:

– Май съм си загубила ума. Що ли ми трябваше? Макар и „силна“, но май все още глупава.

В предградията на един град живееше Владимир. Той бе художник. Обичаше да гледа как слънцето се скриваше зад хоризонта.

Владимир или Влади, както го наричаха, мечтаеше да изобрази света, който му изглеждаше прекрасен и разнообразен, върху платно с четката си.

Съдбата се оказа благосклонна към него. Той стана известен художник не само в своята страна, но и в много други. Картините му се продаваха на баснословни цени.

Веднъж Таня, красиво момиче, срещна Влади. Шеговитият ѝ поглед и руменината ѝ го плениха и художникът реши в сърцето си: „За нищо на света няма да я пусна, докато не предам образа ѝ на платното“.

И Влади започна да рисува портрета ѝ вдъхновено, забравяйки всичко около себе си. Нарисуваното момиче разкриваше всеки детайл дори и най-малкия намек за красотата на Таня.

Девойката погледна платното и каза:

– Доста добра четка! Много сполучлив портрет!

Влади се разсмя на наивността на момичето:

– Каква връзка има тук четката? Това е дело на моя талант. Дори с въглен мога да изобразя целия свят, а нощта мога да направя светла и прозрачна.

Таня се усмихна и без да се смущава ни най-малко каза:

– Струва ми се, че вие сте като четка в Божията ръка. И за да разберем красотата, премъдрият Творец, чрез вашите платна, ни открива Своя свят.

Лицето на Влади помръкна, усмивката му се стопи мигновено. Огорчен художникът каза малко раздразнено:

– Не творец, аз го нарисувах! Чуваш ли ме добре, аз го направих! Грешиш, като си мислиш, че аз съм четка в нечии ръце.

Влади отново размеси боите си и сложи ново платно на статива. С уверена ръка започна да нанася с четката нови щрихи.

Един час по-късно нямаше по-нещастен човек от Владимир. Работата му върху платното изглеждаше като нацапана от бездарен художник.

Той смени платното, отново смеси боите, но всичко бе напразно.

Влади счупи четките си, започна да се търкаля по пода и безпомощно да вие. Той се чувстваше нещастен и безполезен. Нямаше и следа от майсторската ръка на художника, който бе известен в цял свят.

Владимир заживя в един мизерен килер.  Гледайки към поредния залез, той обичаше да казва:

– Всичко е нетрайно на тази земя и хората не са по-големи от четка в Божията ръка.

За разположената на многобройните острови Венеция, мостовете са важни като въздух. Не е случайно, че тук има повече от четиристотин такива, всеки от които е уникален по свой собствен начин.

Най-известните са тези, които са прехвърлени през двата главни канала на града – Дворцовия и Канал Гранде.

На Rio di Palacio, така на италиански език звучи името на Дворцовия канал, имащ само два моста.

Независимо от парадното си име, Дворцовият канал е доста мрачно място, тъй като първоначално е свързвал двореца на Дожите със сградата  на Новите затвори.

Не по венециански е мрачна и безрадостна панорама, която се открива от така нареченият Сламен мост.

И това не е случайно, защото по този канал са прекарвали затворници и на тях съвсем не им е било  до това, да се любуват на красотата на града.

Своето странно за белокамено съоръжение име, мостът е получил благодарение на разполагащото се пристанище наблизо, където акостирали кораби, които превозвали слама за затворниците. Мостът е издигнат в средата на XIV век и е служил почти 500 години.

От реставрация съоръжението се е нуждаело чак през  ХIХ век. Тогава то не само бил ремонтирано, но и разширено.

Второто пресичане над Дворцовия канал е много популярния сред туристите, малък и много висок мост с арка, имащ красивото име Мостът на въздишките.

Легендата разказва, че влюбените, които се целуват на него по време на залез, ще останат завинаги верни един към друг.

Предназначението на моста не е толкова романтично. В продължение на няколко века свързва Palazzo Ducale, където обикновено се провеждат съдебните заседания, с градски затвор, разположен от другата страна на канала.

И въздишки тук са издавали не влюбени, а минаващи по моста арестантите. Много от тях са видели Венеция от Моста на въздишките за последен път в живота си.

Най-добрата защита в живота от стила „катерица в колело“ са: любов към живота, съществуването на ценности извън работата, развитие на културата и грижа за наличие на радост в ежедневието.

Красивият залез, смехът на детето, интересен филм, горещо какао през зимните вечери, могат да запълнят не по-малко, отколкото поредната „шестица“ на работата.

Но за това е необходимо „открито сърце“, ако в него има болки и страдания, по-добре е да се започне с лекуването на тези рани.

И радостта ще дойде, само малко трябва да ѝ се помогне. За целта е необходимо да отделите време за себе си, а не за своите постижения.

Важно е да си дадете възможност да помързелувате, нищо да не правите, да помечтаете, да се поглезите, да се наспите най-накрая.

Това не е престъпление, а част от грижата за себе си, здравето си и емоционалното си състояние. Това у мнозина за съжаление липсва.

За тези, които са привикнали към адреналинов живот в бързи темпове, това може да се окаже много сложно.

При високи скорости е леко да прескочиш самия себе си. Така, че трябва малко да забавите темпото и отново да се научите да празнувате в живота. Той ни е даден за радост, а работата е само част от него. Нека да не забравяме това.