Джовани да Велита бе богат почитател на Францис от Асиз. Той бе построил груба обител за францисканците в Гречо, Италия. Простотата ѝ подхождаше много на Франсис. Той никога не бе искал нещо разкошно.

Гречо беше очарователен, а скитът гледаше към долина с изглед към далечни планини. Построен бе пред няколко пещери с гори отгоре и отдолу.

Франциск покани своите съседи селяни и всички близки монаси да се присъединят към него за литургията на Бъдни вечер тук.

Те дойдоха с факли в ръце, пееха рождественски химни.

Едва когато се изкачиха по стръмните пътеки, научиха:

– По молба на Франциск Джовани е осигурил ясли в една от пещерите. Около нея имало вол и магаре, с мъж и жена в костюми, които представляваха Йосиф и Мария, и восъчна кукла за Христос.

Когато всички се събраха, Франциск изпя евангелския разказ за раждането на Христос.

След това той изнесе проповед, припомняйки събитията, случили се преди дванадесет века в Юдея.

Накрая заяви на своите слушатели:

– Животът ви ще се промени, ако положите вярата си в Христос, бебето от Витлеем.

Мнозина бяха трогнати от неговия преразказ на тези събития. Още повече от подреждането на хора и животни, което придаваше правдоподобност на старата история.

Това бе една запомняща се Бъдни вечер за всички присъстващи – възрастни и деца.

Хората се покланяха на светлината на лампата, припомняйки раждането на Христос.

Франциск остана да бди с Джовани над яслите цяла нощ.

Днес живите ясли са доста често срещани, но тази на Франсис изглежда е била първата. За нея той трябваше да получи разрешение от папата за подредбата, за да не бъде обвинен, че приема с лека ръка историята за раждането на Христос.

Дядо Стоян бе наобиколен от внуците си. Днес той бе решил да им разкаже за едно чудно раждане.

Децата се бяха умълчали и с нетърпение очакваха думите на дядо си.

Стареца започна бавно и спокойно:

– Тогавашния римски император бе наредил да се преброи населението му в обширната му империя.

– Защо, дядо? – попита най-малкият от внуците му.

– Може би, за да покаже колко е велик или да направи администрацията си по-ефективна. Това не е от значение, но много хора били задължени да се регистрират в родния си град. Подобни политически решения причиняват големи човешки страдания и болка.

– Страдания и болка? – Мартин недоумяващо сбърчи чело.

– Пътуването в онези дни било трудно и опасно …., – започна да обяснява старецът.

– Възможно е да пътуват от далече, но защо опасно, – прекъсна го нетърпеливата Ели.

Старецът се усмихна, погали по главата припряната си внучка и разясни:

– Заповедта на императора принуждаваше бременната Мария и Йосиф да пътуват до родния си град. Рисковано пътуване за една бъдеща майка. Това не е било разходка или екскурзия, а формалност продиктувана от един самонадеян човек.

Децата притихнаха, а Дядо Стоян възобнови разказа си:

– Витлеем е бил пренаселен, а сега трябвало да приеме много гости. В хана нямало място. Йосиф и Мария нямали близки, при които да отседнат. Ханджията им предложил обора. Раждането на Божия Син станало на това не хигиенично място. Той бил повит и поставен в ясли, споделени от животните.

– О, ужас, – възкликнаха Кирил и Мадлена.

– Още от самото начало Той се сблъска с проблемите в живота на хората, – повдигна вежди старецът. – Но добре, че се роди, за да ни даде надежда.

– Каква надежда? – обади се и мълчаливият Тихомир.

– Всеки от нас за това, което е сбъркал в живота си, трябва да бъде наказан със смърт. Исус пое нашите грехове там на кръста и който повярва в това, получава вечен живот.

Децата се смълчаха и погледнаха с очакване дядо си, за да им каже какво да правят по нататък.

Дядо Стоян се намести добре на стола си и добави:

– Той ви обича и чака да го потърсите.

Стойко бе поканил приятеля си Желязко на гости.

Двамата обиколиха дома заедно, а след това продължиха с традиционните си разговори, които провеждаха, когато бяха заедно.

– В последно време си мисля за това, – сподели Стойко, – колко лесно научаваме Божите обещания, но не оценяваме колко Бог е невероятен.

– Знаеш ли един ден го попитах. – Желязко се усмихна, – Защо не прави така, както действаше, когато за първи път имах връзка с Него?

– И какъв бе отговорът? – с нетърпение Стойко погледна приятеля си.

– Той ми каза, – поклати глава Желязко, – че все още постъпва по същия начин, но тъй като съм свикнал, не го забелязвам.

– Трябва да бъдем изумени, – подскочи радостно Стойко. – Изумени, че Исус умря за нас, че Светия Дух живее в нас, че Господ каза, че никога няма да ни изостави.

– Трябва да сме удивени, – продължи настървено Желязко, – че можем да отидем при Него по всяко време и да му представим нуждите си, болките си, желанията си, … Той ни чува и ни отговаря.

– Колкото повече разбираме и се удивляваме, че Светият Дух е с нас и в нас, толкова по-решителни ще бъдем да предприемем смели стъпки на вяра, – подчерта Стойко.

– Той прави нещо ново в живота ни, – възторжено възкликна Желязко.

– Това не означава, че можем да стоим безучастно, – свъси вежди Стойко.

– Е, да, – съгласи се Желязко, – често се самосъжаляваме, гледаме назад в миналото и мърморим за това, което нямаме.

– Ако Бог иска да използва някого, то нека да предложим себе си, – Стойко бе уверен в това.

Двамата бяха убедени и не се нуждаеха от допълнително увещание.

Стефан се надигна бавно от леглото. Предстоеше му още един ден работа преди да излезе в почивка по празниците.

Замисли се:

– Дните ни са изпълнени с избори. Сам решавам къде да отида, какво да правя, как да се държа.

И той беше прав.

Нашият собствен живот, репутация, кариера, ценности, бъдеще, дори и здраве се оформят в зависимост от това, какъв избор сме направили.

Имало е дни, когато Стефан е бил смутен:

– Да излъжа или да кажа истината.

Когато го обидеха или нараняваха бе готов да отмъщава, но знаеше, че трябва да прощава, защото това щеше да се отрази на психиката му, а от там и на здравето му.

Стефан си спомни моментите, когато се срамуваше да признае Бога:

– Страхувах се, че ще изгубя Явор, ако му кажех, че съм християнин. Все пак той бе човек, от който получавах доста облаги.

Стефан разроши с длан косата си и въздъхна:

– Хубаво направих, че му признах. Той много се заинтересува от моята вяра и от Спасителя и това много ме зарадва.

Отношението ни към Бога и връзката ни с Него определя какви хора сме.

Изберете пътя на Истината. Няма да съжалявате.

Станчо тичаше по улицата. Това правеше редовно всеки ден.

Изведнъж спря.

Бе забелязал чифт износени обувки близо до табела на бездомник, който искаше да му се помогне.

– А, – радостно възкликна Станчо, – ти носиш моя номер обувки.

Той изобщо не се поколеба. Свали бързо обувките си и ги даде на бездомника, като обясни:

– Благословен съм през целия си живот. Бог е бил много добър към мен. Сега е нужно теб да благословя.

Прибра се бос, но щастлив.

Точно така трябва да проявяваме доброта един към друг.

Всичко, което правим или казваме, трябва да го извършваме като представители на Господа.

Нека като Станчо бъдем нащрек за възможности да бъдем добри.

Така благодарим на Бога за цялата доброта, която сме получили от Него.