Симеон Петров бе талантлив лидер. Той беше международен директор на бързо развиваща се организация с нестопанска цел. Отговаряше за надзора на операциите в цяла Африка, като същевременно координираше работата си с екипи в Европа и Северна и Южна Америка.

Графика му бе много натоварен, постоянни крайни срокове, късни разговори през часови зони и нарастващ натиск от всички посоки.

Кръвното му налягане се бе повишило рязко. Беше започнал отново да пуши след години на отказване. Обърна се към вечерни инжекции с алкохол, за да успокои препускащите си мисли.

Симеон отчаяно се нуждаеше от помощ.

В крайна сметка той се върна в родината си за лечение и никога не възобнови ролята си.

Всичко започна добре, но завърши с ранно пенсиониране.

Когато Сашо научи историята на Петър, попита:

– Защо се е случило така с него?

Бащата на Сашо отговори:

– Този човек беше брилянтен и дълбоко отдаден на каузата, но талантът и страстта не са достатъчни.

– Какво още трябва? – повдигна вежди Сашо.

– Призванието изисква зрялост и начин на живот, който може да издържи тежестта на дадената от Бога цел.

– Посочи ми примери, за да ми стане по-ясно, – помоли Сашо от баща си.

– Ето ти няколко такива, при които характерът изостава от призванието: Моисей не можа да влезе в Обетованата земя поради нерешен проблем с гнева; Соломон позволи на сърцето си да се отдаде на идолопоклонство, което доведе до разделено царство; Давид изпадна в прелюбодеяние, измама и убийство по време на период на безделие; Самсон саботира призванието си чрез компромиси и снизхождение; Илия, емоционално изтощен и изолиран, се оттегли твърде рано от пророческата си мисия.

– Колко жалко, – възкликна Сашо.

Бащата продължи:

– Всяка от тези библейски фигури беше призована и надарена от Бог, но техните неконтролирани апетити и застояли недостатъци на характера се превърнаха в пречки за изпълнението на тяхната задача изцяло. Призванието без характер е тежко бреме. Можеш да започнеш пътуването си, но доброто му завършване изисква съзнателен растеж.

Петър Незнайков бе обхванал главата си с ръце и се питаше:

– Вече не съм директор в завода. Тогава кой съм?

През годините той бавно се изкачваше по служебната стълба, докато стигна върха. Стана директор на доста известен завод.

Тази година Петър се пенсионира и се озова в плашеща празнота. Той остана без титла, власт, признание и вече не знаеше кой е.

Докато гонеше по-голяма служба Петър се разведе два пъти. Децата му се бяха дистанцирали дотолкова, че някои дори бяха променили фамилните си имена, за да го заличат от живота си.

Забелязали ли сте как понякога се представят хората?

– Аз съм лекар, … домакиня, …. предприемач, …. бизнесмен ….

Често се определяме чрез ролите, взаимоотношенията или постиженията си.

Но какво се случва, когато тези неща се променят или изчезнат?

Подобно на Петър, много от нас стигат до момент, в който се питаме:

– Кой съм аз всъщност?

И ако нямаме твърд отговор, градим живота си върху подвижен пясък.

Истинската ни идентичност не е нещо, което трябва да заслужим, да изпълним или да защитим. Тя ни е била дадена от самото начало. Ние сме създадени по Божи образ, с определена цел.

Когато забравим това, се отклоняваме. Започваме да се придържаме към крехки етикети като длъжности, постижения, външен вид, аплодисменти, но всичко това избледнява.

Работата ни не е това, което сме. Нашият статус не е това, което сме. Дори нашите неуспехи не изявяват това, което сме.

Ние сме отражение на Създателя. Носим Неговия образ. Това е истинската ни идентичност.

Когато не сме вкоренена в Бог, ние преследвате грешни приоритети и живеете под потенциала си, но ако се приведем в съответствие с това, което Той казва, че сме, започвате да ходите в сила, мир и цел.

Петър е загубил представата кой е, когато е останал без ролята. Но Бог никога не го е губил от поглед.

Така бди и над нас.

Исус не е дошъл само да ни прости греховете, Той е дошъл да възстанови нашата идентичност и да ни води в пълнотата на живота, за който сме били създадени.

Бончо с искрящи очи и сърце изпълнено с радост заяви:

– Бог е добър. Той е навсякъде и знае всичко. Създал ни е по Свой образ и подобие.

– Но ни е дал да изберем как да живеем, – добави баща му.

– Лошото е, – намръщи се Бончо, – че ние избираме своя път пред Неговия.

Бащата се усмихна:

– Той ни обича повече, отколкото някога бихме могли да осъзнаем. Без значение кой си и какво си направил, Бог те обича с цялата необятност и величие на това, което е.

– Трудно е за възприемане, – призна си Бончо.

– Представи си океан пълен с мастило, а небето цяло от хартия, – замечтано каза бащата. – Ако всеки човек реши да вземе писалка и напише за Божията любов, океана ще се пресуши, а цялото небе нямаше да може да побере всички думи за това колко много Бог ни обича.

– Това звучи доста впечатляващо, – възкликна Бончо.

– По такъв начин може да се опише, колко голяма, по-точно безкрайна, е Божията любов.

– Хората, които ни обичат, – въздъхна Бончо, – понякога ни разочароват.

– Но Божията любов е съвършена, – вдигна нагоре ръка бащата. – Бог никога няма да ни разочарова, нито ще спре да ни обича. Той ни разбира и бди над нас.

– Господ ме обича такъв, какъвто съм? – попита смутено Бончо.

– Той е доказал любовта си към нас, защото позволи на Сина си да поеме наказанието, което ни се полагаше и ни дава вечен живот, ако повярваме в Неговата жертва.

– Добре, да кажем, че повярвам, а после? – повдигне рамене Бончо.

Бащата потупа сина си по рамото и каза:

– Да познаеш и разбереш повече от Бога и Неговия характер е приключението на живота ти.

Крум бе вдигнал ръцете си и се опитваше да надвика бъбренето на останалите в стаята:

– Чуйте, това, което ви надживее, е най-важното.

– И кое е то? – обадиха се два гласа едновременно.

– Сградите се рушат, – вече по-спокойно заговори Крум. – Документи избледняват, но наследството, само то ще ви надживее.

Повечето го гледаха неразбиращо, за това той продължи:

– Римляните са знаели това. Дълго след като градовете им са били погребани в прах, колоните все още са стояли. Те били изветрели и белязани, но упорито държали земята си.

Е, и? – смръщи вежди, недоволен от обяснението, Симеон.

Отговорът веднага бе даден:

– Това е картината на човек, който живее с мисълта за вечността.

– Изобщо не разбирам на къде биеш, – тръсна глава Тони.

Крум въздъхна и се опита да дообясни:

– Наследството не се гради в големите моменти от живота. То се издълбава ежедневно на невидими места като това, как се отнасяте към жена си, как обучавате синовете си, как се отнасяте към отхвърлените и презрените.

– И какво ще получа от това? – попита Радко.

– Човек с наследство пита: „Какво ще остане, след като съм бил тук?“, – възкликна Крум. – Не ви трябват милион последователи, за да изградите наследство. Нуждаете се от вярност и постоянство, когато никой не ръкопляска. Нужна ви смелостта да вградите в другите това, което светът се опитва да събори.

– Той е прав, – намеси се мълчаливият Симо. – Децата ни могат да забравят какво сме казали, но ще помнят как сме живели. Където и да отидете, ще ви запомнят по това какво сте правили и колко верни сте били.

– Така е, – подкрепи го и Стефан. – Наследството не се измерва в годините, а в това кого сте издигнали, обичали и водили.

– Ако животът ви приключи днес, какво би останало като вашето наследство? – Крум предизвика с този въпрос събралите се към размисъл.

Спорът между Недялко и Спас бе свързан с Божия глас.

– Господ може да говори достатъчно високо, за да го чуваме, – заяви Недялко.

– Когато Бог иска да бъде чут и това, което има да ни каже е твърде важно, за да бъде пропуснато, Той го прави шепнешком, – изказа съвсем спокойно своето мнение Спас.

– Какво разбираш под шепнешком? – попита Недялко.

– При него говоренето е много тихо. Просто използваш дъха си, без да участват гласните струни, – обясни Спас. – Как създаде Бог Адам?

– Как? – нетърпеливо подметна Недялко.

– Той прошепна в праха и го нарече Адам, – тържествуващо вдигна палец нагоре Спас. – Така първият човек някога е бил шепот.

– И каква е връзката между шепота и нормалното говорене? – смръщи вежди Недялко.

Спас се усмихна:

– Когато някой говори шепнешком, трябва да се приближиш много близко до него, за да го чуеш. Всъщност трябва да доближиш ухото си до устата на човека.

– С каква цел? – продължи да пита Недялко.

– Бог иска да бъдем възможно най-близко до Него, защото ни обича, – уточни Спас.

– Не може ли по-друг начин да изрази любовта Си? – сбърчи нос Недялко.

– Спомням си, – Спас се върна много години назад, – когато бяхме малки със сестра ми, татко ни шепнеше. За да го чуем ние се приближавахме към него. Тогава той ни сграбчваше и ни прегръщаше. Бог ни прави същия номер. Ние искаме да разберем какво ни казва, а Той по този начин желае да разберем колко много ни обича.

Недялко само вдигна рамене, а Спас обяви тържествено:

– Всемогъщият може да ни сплаши с външния Си глас, но ни ухажва с шепот. А Неговият шепот е самият дъх на живот.

Подчинявайте се на шепота Му и вижте какво прави Той, защото нищо няма потенциал да промени живота ви така, както шепота на Бог.

Нищо няма да определи съдбата ви повече от способността да чуете Неговия тих и мек глас.

Така се раждат мечтите с Божия размер.

Ето как се случват чудесата!