Архимандрит Петър застаря, започна да недовижда, но въпреки това продължаваше да служи по църквите.

Веднъж бе поканен в голям град да отслужи заедно със митрополита там.

След службата Петър си взе довиждане и се насочи към гарата, но до идването на влака имаше цели два часа и той реши да похапне.

Влезе в едно кафене. Момичето на касата веднага му се сопна:

– Дядо, по-добре си тръгвай, много лошо си облечен, ще ми изгониш клиентите.

Петър погледна краката си и се смути. Когато тръгваше от родното си място бе студено и той надена ботушите си, но в града имаше много кал и гьолове, и той се бе оцапал малко, въпреки че се пазеше.

Палтото му бе старо, избеляло, а чантата, в която носеше свещеническите си дрехи, бе малко протрита.

Очевидно момичето го бе взело за някой скитник. И Петър си тръгна.

Отиде в друго заведение, а там го посрещнаха на вратата и му съобщиха:

– Тук даваме по три яденета за обяд, заповядайте и си изберете.

Той се зарадва и на подноса си нареди първо, второ и компот, но стигайки до масата, забеляза, че е забравил да вземе вилица и лъжица и се върна обратно.

Когато дойде на масата, видя, че друг човек бе седна на нея и ядеше супата му.

„Е, няма нищо, нали има второ и компот“, – помисли си Петър и нищо не каза, а се захвана с второто. Мъжът си подели компота с него, а след това стана и си тръгна.

Петър потърси чантата си и я видя на съседната маса, със таблата и недокоснатата си храна.

– Какъв смирен човек, – каза си Петър, – аз му изядох половината обяд, а той нищо не ми каза.

Денят клонеше към приключване на работата си. Забързани хора вече крачеха към домовете си. Желязко обезпокоен гледаше през прозореца, но в действително нищо не виждаше.

Тревожните му мисли, го изключваха напълно от обкръжението му. В стаята стана тъмно, но той не забеляза това.

Изведнъж вратата се отвори, включи се лампата и Желязко чу спокойния глас на дядо си Методи:

– Защо стоиш на тъмно?

Но когато видя омърлушената физиономия на внука си попита:

– Какво се е случило?

На Желязко никак не му се говореше. Всичко му бе безразлично. Бе обсебен от отчаяние.

– Е, казвай! – настоя дядо му.

– Какво да казвам, – с неохота се отзова момчето. – Толкова много неща искам да постигна …. не върви ……и не става.

– Искаш да се придвижиш напред? Да достигнеш определена цел? – погледна го дядо му и се усмихна.

– Че кой не иска? – вдигна рамене внукът.

– За това е необходимо да бъдеш верен, – каза дядо Методи.

– Верен? – Желязко изненадано погледна дядо си. – Какво общо има тук верността?

– Верен означава да бъдеш надежден човек. Такъв, на който може да се разчита.

– Старал съм се до колкото мога да бъда такъв.

– Представи си, че ти си под наблюдение на някой човек, който стои по-горе от теб, – започна спокойно старецът. – Той внимателно те следи с очи. И идва момент, когото наблюдаващият те извиква: „Еврика“.

– Защо „Еврика“?

– Той е искал да се убеди, дали думите ти съвпадат с делата ти, т.е. дали изпълняваш задълженията или само говориш ей така на вятъра.

– И ако аз съм такъв …. верен? – сърцето на Желязко заби силно.

– Тогава той разбира, че е намерил такъв човек, който може да използва. Така е и с Бога. Той използва верните, а не перфектните или само бърборещите.

Кварталът бе малък, почти на края на града. В него имаше извор с чиста и много приятна за пиене вода. Много често хората идваха тук и си наливаха вода от него.

Юлиян и Явор бяха подкарали количка с пластмасови празни бутилки точно към извора. Трябваше да попълнят запасите на семействата си от бистрата изворна вода. Те разговаряха и се смееха.

Когато стигнаха до мястото, Юлиян отбеляза:

– Виж, тече си равномерно. Дали някога изтича по-малко или повече от него?

– Дядо говореше, – каза Явор, – че водите в реката  могат да се разгневят и да излязат от руслото ѝ, но този извор изненадващо не променя силата си. Ако през лятото има суша, той не пресъхва. Постоянен е, надежден и неизчерпаем.

– Колко жалко, че много хора могат да бъдат щастливи само при благоприятни външни обстоятелства, – като че ли привидно смени темата Юлиян. – Докато всичко в живота им е наред, те са доволни. Когато се разболеят, разделят се с любим или се сблъскат с хиляди неочаквани притеснения и неприятности, щастието им изчезва.

– Какво имаш предвид, като казваш това? – попита Явор.

Юлиян мълчаливо посочи с ръка извора, а след това добави:

– Такова е сърцето на мира, за което всички жадуваме. Този мир, който Исус обеща на всички, които Му се доверят.

– „Водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот“ и „Моя мир ви давам. Аз не ви давам както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои“, –  цитира Явор Библията.

– Ако сме дошли до неизчерпаемият източник Христос, идваме ли всеки ден при Него? – попита Юлиян и погледна предизвикателно приятелят си.

Бистрата вода пълнеше бутилките, а момчетата мълчаха и размишляваха.

Снегът бавно се стелеше по земята, а всичко наоколо тънеше в тишина. Безброй звезди искряха на небето.

В малкото село сгушило се в диплите на планината издайнически си проправяха път нагоре димни къдели, които сочеха, че тук има работливи стопани, греещи се край запалените в къщи печки.

Дядо Живко и внука му Милен се грееха край камината и тихо разговаряха.

– Търсенето на истината не е почасова работа, – каза старецът. – За да я откриеш ти трябва всичко, с което разполагаш.

– Как всичко? Колко пъти в детската градина, а и сега в училище са ми казвали: „Това е истината“. И аз съм я възприемал веднага.

– Мъдреците от изток, които пристигнаха в Ерусалим, ни учат точно на това, – каза дядо Живко. – Те са изминали дълъг път, за да намерят Истината.

– Истината? – поклати глава учудено Милен. – Че каква е тази толкова важна истина?

– Исус се е родил във Витлеем, – започна разказа си старецът. – Малко селище, което се е намирало на 10 км от Ерусалим. По онова време Ерусалим е бил духовният център на света. Всеки един от главните религиозни лидери е бил в него, но никой от тях не е търсел Исус. Само хора от много далече, мъдреци от напълно различна култура, са дошли да Го видят.

– Исус ли е истината, която са търсели? – попита внукът.

– Правилно каза, – старецът потупа с ръка рамото на Милен. – Исус е пътя, истината и живота.

– Дядо, но тогава всички останали са пренебрегнали нещо много важно!

– Така е, – съгласи се дядо Живко. – Цар Ирод е пропуснал бебето Исус. Същото са направили и търговците, които са минавали от там. Ти също би могъл да пропуснеш Исус, дори и да стои пред теб, ако не Го търсиш.

– Но мъдреците са Го дирили.

– Те са пътували четири-пет месеца сред палещата горещина на пустинята, за да намерят Исус. Били са готови да направят всичко, което е необходимо, за да Го открият.

– Това е било много мъдро от тяхна страна, – подчерта Милен.

– Така и ние трябва да правим, – усмихна се дядо Живко. – Необходимо е да загърбим всичко, което имаме, за да Му се поклоним.

– Когато имаш правилните подбуди да търсиш Исус, – възкликна възторжено Милен, – нима ще ни спрат удобствата или примамливите прищявки и влечения?!

Дядо Живко присви очи и изпитателно погледна внука си, след което го попита:

– Ти какво би загърбил, за да се поклониш на Исус?

Слаба червенина се разля по лицето на момчето. Милен наведе глава и забоде погледът си в пода.

– Би ли се отказал от компютърните си игри или да чатиш с приятелите си? Ще можеш ли поне един ден да не сърфираш с компютъра си из любимите си сайтове? ….

– Ще го направя, – закани се Милен.

– Заслужава си,  – каза насърчително дядо Живко.

Нощта притваряше уморените клепачи на отрудените люде. Само малкият Камен не искаше да си ляга. Момчето се прокрадна тихо до печката, където бе седнал дядо му и го помоли:

– Дядо, разкажи ми една приказка.

–  Пак ли не ти се спи? – засмя се старецът. – Добре ще ти разкажа, но след това веднага отиваш в леглото.

– Добре, – бързо се съгласи Камен и се намести удобно до дядо си.

–  Живеел някога един човек на име Иван. Навсякъде той носел съд с масло, – започна старецът.

– Защо му е било това масло? – бързо попита Камен.

–  Много бързаш, – смъмри го възрастния човек. – Седни и слушай по-нататък. …. Когато минавал покрай някоя врата, която скърцала, Иван изливал малко масло върху пантите ѝ, а ако трудно се отваряла, смазвал целия ѝ задвижващ механизъм.

– Какъв добър човек! – възкликна Камен.

– И така той се движел по пътя на живота, изглаждайки трудностите и облекчавайки движението на тези, които вървели след него. Хората казвали за него: „Кой Иван ли? Той е оригинален, странен и ненормален“.

– Толкова добро им е направил, – натъжи се Камен. – Защо са говорели така за него?

– Но Иван продължавал невъзмутимо да пълни съда си с масло, когато се изпразвали и смазвал всички затегнати места, които му попаднели в ръцете.

– Като порасна и аз ще правя като него, – не се сдържа Камен и се обади отново.

– Живеел и Мотьо. Той стискал зъби и се държал здраво за живота, който безжалостно трещял и се разпадал от ден на ден. Нищо не му се отдавало. Мотьо се нуждаел от смазване с масло за радост, нежност, внимание и любов. А ти имаш ли такъв съд с масло за да му помогнеш ? – попита старецът внука си.

– Нямам, но ще имам, – решително каза Камен.

– Бъди тогава готов да окажете помощ на подобните на Мотьо още от ранно утро. Така ще смекчиш предстоящите им тежки дни. Маслото окуражава обезсърчените, утешава отчаяните, за тях то има голямо значение.

– А ако срещна някой като този Мотьо и нямам още масло? – попита притеснено Камен.

– Внимавай, защото можеш да го срещнеш само един път. После пътищата ви ще се разделят и никога повече няма да го видиш.

– Непременно ще имам такова масло, –  заяви категорично Камен.

Дядото погали внука си по главата и добави:

– Маслото на милосърдието омекотява острите и твърди ръбове на много неволи и прави хората да стават много по-възприемчиви и податливи към изкупителната благодат на Спасителят.