Денят бе слънчев и не предвещаваше нищо лошо.

Двойка млади хора се насочиха към паркинга на супермаркета.

Антон слезе от колата и недоволно се намръщи:

– Поля, погледни, как е паркирал този козел ….

Приятелката му погледна, но не можа да разбере причината за реакцията му.

Вярно, колата малко прикриваше контейнера за боклук, не беше идеално, но имаше къде по-лоши случаи.

Важното бе, че на никого не преграждаше пътя.

Поля погледна към приятеля си, очаквайки допълнителна информация, но такава не последва.

Така или иначе и двамата изгубиха веселото си настроение, което имаха.

Често се концентрираме на това, което не можем да управляваме, но за това пък умеем да критикуваме и поклюкарстваме.

Ако Антон бе вратар на футболен отбор, в този случай той би забил топката в собствената си врата вместо да я отпрати към центъра, защото разстрои не само себе си, но отрови деня и на приятелката си.

Това във футбола се нарича автогол.

Колко често постъпваме така?

Стамен много обичаше дядо си. Често се навърташе край него и му задаваше многобройните си въпроси, заради които другите често го отбягваха. Но старецът добродушно изслушваше внука си и винаги успяваше да намери правдив отговор на този малък любопитко.

Днес Стамен бе наблюдавал няколко гейма на волейболен турнир. Той забеляза щастливите лица на победителите, но искрено съчувстваше на победените.

Видя дядо си и веднага изтича при него. Пороят от въпроси не закъсня и заваля с пълна сила.

– Дядо, защо някой тимовете успяват, а други не?

– По пътя към върха на испанските Пиренеи живее красив, но неуловим планински козел. Възрастни планински кози често ловуват там, но без особен успех, – започна обясненията си старецът от далече.

– И защо не успяват? – веднага попита малкият любопитко.

– Старият козел си има другар. Млад козел с добро зрение, отличен слух и достатъчно необходимо обоняние, който го следва навсякъде. Ако ги налетят врагове, младият веднага предупреждава стария и то много по-рано.

– Чудесно е тогава да бъдеш с някого, който може да ти помага, – възкликна Стамен.

– Ето още нещо интересно, – дядото реши да заинтригува още повече внука си. – Носорогът е едро животно. То развива невероятна скорост. И въпреки че има лошо зрение е безстрашен спрямо враговете си.

– Той също ли има другар, който му помага, та е толкова смел? – веднага попита Стамен.

– Да, така е, – потвърди дядото. – Браво, този път сам се досети.

– И кой му помага? – започна да подскача Стамен около дядо си.

– Кожата на носорога е пълна с буболечки, които са деликатес за една малка птица, която се движи по гърба му.

– И? – нетърпеливо попита Стамен.

– Птицата има силно зрение и когато усети опасност, бие тревога, с която предупреждават носорога.

– Еха! Това просто е невероятно! – извика възторжено Стамен.

– Ако искаш да живееш пълноценен живот, – дядото погали внука си по главата, – трябва да обединиш усилията си с някой друг.

– Ясно, човек не трябва да ходи сам! – Стамен си бе вече направил извода.

– Талантът печели отделни игри, но работата в екип съчетана с интелект побеждава в първенства и шампионати, – подчерта старецът.

Още от времето на Чингизхан  е съществувал интересен метод за преодоляване на широки реки. Всеки войн е имал мека обработена кожа от козел или теле, по краищата на която през дупчици минавало здаво и тънко въженце. В кожата слагали дрехите и оръжието, след което война затягал въженцето. Получавал се голям добре затворен чувал, пълен с въздух.

Обикновенно връзвали чувала за опашката на бойния кон и плували държейки се за него. Израстнали край буйни реки, монголите лесно преодолявали по този начин всякакви водни прегради по пътя си. От тях някои казахи са заимствали споменатия метод.

Но основната маса казахи, от стари времена са използвали съвсем друг начин. Те вкарвали във водата освободените от товар коне наведнъж, като най-отпред пътували най-опитните и силни животни. В средата, пазени от майките си, прекосявали водата жребчетата. Хората правели салове от камъш и върбови клони и само малка част от тях използвали надути бичи стомаси и изсушени тикви.

Ако изредим всички видове характери, раздадени на милиардите представители на животинското царство, ще видим, че всеки вид има своя определена отличителна черта. Но всички тези черти, с всичките им нюанси са раздадени и на човешкия род. Не се съмнявайте, че всеки човек притежава по десетина и повече от тези черти, а у много хора могат да се намерят следи и от разновидностите на всяка една от тях.

Заекът се отличава със своята плахост и страхливост, чужда му е храбростта, дързостта, хищността.  Затова, когато става дума за заека, ние неизбежно си спомняме за неговата страхливост, но не и за невероятната му плодовитост.

Когато говорим за мухата и бълхата знаем, че по дързост и наглост те превъзхожда всички животни, дори човека. Ако тези животни имат някакви други качества, те дотолкова са засенчени от току-що споменатите, че изобщо не се сещаме за тях.

Когато става дума за пауна, веднага ни идва наум неговата надутост и нищо друго. Заговори ли се за козела, сещаме се за неговата похотливост. Стане ли дума за кучетата, мислим за тяхната вярност. Спомене ли се котката, идва ни наум нейната независимост, само ако сме невежи, бихме се сетили за коварството, черта, която притежават по-скоро някои породи кучета и котката.

Човекът е взел всяка черта, която притежават. Но той се различава много от животните. Не притежава нито една черта, която в еднаква степен да е характерна за всички същества от неговата порода. Когато казваме, че мухата е безкрайно нахална и дръзка, ние имаме предвид всички мухи, когато казваме, че заекът е много страхлив, това се отнася за всички зайци, когато казваме, че паякът е кръвожаден, това се отнася за всички паяци, когато казваме, че агнето е кротко и наивно, това се отнася за всички агнета, когато казваме, че козелът е похотлив, това се отнася за всички козли. Едва ли има животно, което да не може да се охарактеризира пълно и изчерпателно само с по една негова черта, но човек никога не може да се обозначи по този начин.

Не всички хора са страхливи като заека, не всички са дръзки като мухата, не всички са кротки и наивни като агнето, не всички са кръвожадни като паяка и осата; не всички са крадливи като лисицата и свраката, не всички са надути като пауна, не всички са красиви като златната рибка, не всички са игриви като маймуната, не всички са похотливи като козела.

Човешкият род не може да се опише с едно-единствено определение. Всеки индивид трябва да се разглежда сам за себе си. Един е дързък и храбър, друг е страхлив; един е добър и кротък, друг е жесток; един е горделив и надут, друг е скромен и смирен. Многобройните черти, пръснати по една, най-много по две наведнъж из огромния животински свят, са събрани вкупом във вид на инстинкти във всеки човек, къде по-силни, къде по-слаби, с всичките им възможни и най-тънки отенъци, било като положителни или отрицателни качества.

В някои хора лошите качества са почти незабележими и на преден план изпъкват благородните черти. За такъв човек ние съдим именно по тях, хвалим го, но той няма заслуга за това. Защото той не е измислил чертите на своя характер, не ги е заложил в себе си, той си ги има по рождение, те са му дадени.

Колко смешно е, че ние оправдаваме всички недостатъци на животните, които пълзят, летят, плават или ходят на четири крака, защото знаем, че те се подчиняват на своята природа.

И след като осъзнаваме, че сме възприели всичките си недостатъци от тези твари, твърдим, противно на всякаква логика, че те търпят безнаказаност и затова наш дълг е да пренебрегваме, да нарушаваме и отменяме божите закони.

Струва ми се, че това твърдение е съвършено неоснователно и няма никакво покритие.