Нено бе въодушевен. Той бе намерил хора, с които да сподели мечтите си, а и те не оставаха равнодушни към думите му.

– Преди главата ми бе пълна с идеи, но нямах цел, – каза Нено. – Имах добри намерение, но без покритие. Когато осъзнах целта в живота си, всичко, което бях научил и правил през времето на своето съществуване, се подреди по пътя към тази цел. Това стана още преди да го осъзная с ума си.

Емилия го слушаше захласната. Докато Нено говореше с ентусиазъм за стремежите си, той буквално израстваше в очите ѝ.

– Хората твърдят, – продължи той, – че днес не стават чудеса. Но ние живеем в невероятна епоха. Машините ни спасяват от тежкия труд. Влакове, автомобили, самолети скъсяват разстоянията. По телефона можеш да е обадиш на свой приятел, който се намира на другия край на света …..

Хората, които го слушаха бяха увлечени от думите му.

В главите на всеки от тях не веднъж се бяха въртели подобни мисли, но именно днес се намери човек който да ги изрази подредено и ясно.

Емилия усещаше, че между нейните мечти и тези на Нено имаше сходство.

Тя искаше да разбере тайната на живота, като усилено изследваше и наблюдаваше растенията и животните, а плана на Нено бе да разгадае тази тайна у хората, по-точно в съвместната им работа.

– Мисля, че нашите интереси не са толкова различни, – каза Емилия.- Аз искам да разкрия тайната на сътворението, наблюдавайки ставащото в природата, а вие …. търсите тайната на един вид ново сътворение, включващо взаимодействието между хората и желанието им да творят съвместно.

Нено ѝ се усмихна.

– Какво прекрасно сравнение. Мисля, че идеята ми не би могла да се изрази по-красиво.

Тишината на заспиващия град успокои Маргарита. Тя стоеше до отворения прозорец и дишаше дълбоко. Затвори очи и видя лицето на любимия си. Той ѝ се усмихваше. Имаше усещане, че е до нея, въпреки че ги деляха хиляди километри.

Нейното сърце принадлежеше на Виктор. Тя бе много щастлива с него. По тялото ѝ премина тръпка, а сърцето ѝ преля от радост и нежност.

Маргарита искаше да запази този миг, за това седна, взе химикалката и реши да изрази чувствата си с думи.

„Любовта променя душата и сърцето на човека по свой начин. За влюбените тя е онова, което е душата за тялото на онзи, когото изпълва….“

Маргарита много пъти се бе питала, как хората пишат? Какво ли ги кара да седнат и да напишат няколко десетки думи? До сега го бе възприемала като чудо, но едва сега разбираше, че всичко е съвсем просто, важното е думите да идват от сърцето.

„Кой е способен да обича? Навярно този, който е добродушен и безкористен. Всеки добър човек е способен да обича….“

Часовникът на градската кула удари полунощ, но Маргарита не го чу. Думите и изреченията се лееха като от само себе си. Това, което бе скрито в душата ѝ, излизаше навън като един непрекъснат поток от знаци.

Остави химикалката и прочете написаното. И все пак това бе чудо. Най-съкровените ѝ мечти и копнежи, всичко, което я привличаше към любимия, бе намерило място на белия лист.

Всеки, който прочете текста, който бе написала, щеше да усети как от изреченията струи любов от сърцето ѝ.

Маргарита се вълнуваше, тя отново взе химикалката и прибави:

„Както огъня, любовта не може да оцелее без развитие. Щом престане да се надява, тя угасва. Любовта не застрашава добрите нрави, тя ги усъвършенства. Който обича, съобразява волята си с желанията на любимия“.

Маргарита бе уморена и доволна, както човек, който добре е свършил работата си. Стана и отиде до прозореца. Небето избледняваше, а звездите бързо угасваха.

Изведнъж ярката светлина на изгрева заля Маргарита и тя се потопи в нея. Облаците хвърляха кърваво сияние над събуждащия се град.

Малката капка или песъчинка не привлича вниманието ни, но множество капки образуват океаните, моретата, реките и езерата, а ако препълним кораб с голямо количество песъчинки, той ще потъне.

Всяка малка снежинка поотделно е лека, но събрани в по-голяма маса, могат да затрупат човек и да го лишат от живот.

Снежната лавина затрупва и разрушава домове, и цели селища.

Малка котва удържа голям кораб, а с малко кормило той се управлява.

Така и малките грехове на човека събрани заедно, водят към неговата гибел. Ако човек съгрешава по един път на час, то за година той ще направи осем хиляди шестстотин и четиридесет грехове. А при някои хора целите им дни са изпълнени с грехове.

Греха не остава сам. Когато човек направи грях, първата му мисъл е как да го скрие от другите. Когато грехът е забелязан, идва друга идея в главата, да се извини греха в собствените ни очи и в очите на другите.

За да оправдае греха си човек използва лъжата, измамата, изопачава фактите, изкривява думите, обърква обстоятелствата.

По такъв начин след един грях следват множество други. Грехът е плодовит и се размножава.

Той е мрачен лабиринт, от който трудно се намира изход. Най-нищожният грях ни осквернява и ние не можем да общуваме с Бога.

Грехът е тежко бреме и само Бог може да го снеме. Той ни натоварва и никой освен Христос, не може да спаси душата от това ужасно бреме.

Грехът е такова голямо зло, че за да го отстрани, Христос издържа смърт на кръста.

„И кръвта на Сина Му Исуса [Христа] ни очиства от всеки грях“.

Часовникът на кулата удари полунощ. София се въртеше в леглото и още не можеше да заспи. Мяукането на влюбен котарак, самотно скитащ на покрива, се промъкваше през отворения ѝ прозорец.

София стана, включи нощната лампа и се наведе над „съкровището“ си. Това бе дървено сандъче с наранена тук там дърворезба, в която тя съхраняваше множество събрани думи и изречения.

Всеки път, когато прочиташе нещо интересно от вестник или книга, записваше си го или изрязваше, ако това беше възможно, а след това го поставяше в сандъчето си. Тя запазваше всичко записано, което ѝ се бе изпречило на пътя, внимателно и грижливо, както скъперник  съхранява малкото си спестявания.

Щом се върнеше от работа, изваждаше сандъчето и започваше да препрочита готварски рецепти, пожълтели изрезки от вестници, стари плакати, откъси от романи, театрални сцени и стихове…..

Винаги заключваше вратата, защото я беше страх, че някой ще я изненада, когато се занимаваше с това.

За София четенето беше мания. От думите и изреченията, от всяко късче хартия, тя черпеше нови мисли, откриваше нови светове. Те изникваха пред нея като духа от бутилката.

Така тя се потапяше и бродеше в други, различни от нейния, по-добри светове, бягайки след усилената работа през деня в кръчмата. Това бяха светове изпълнени с тайни и загадки.

Тази вечер пред София не се откри никакво очаровани или вълшебство. Писмените знаци останаха мъртви букви върху стара хартия, който упорито отказваха да разкрият тайните си.

Причината не бе в думите и изреченията, а в самата София. Тя бе объркана. Препрочиташе многократно еди и същ ред, но бе неспособна да разбере написаното, само защото днес през деня Антон ѝ бе направил предложение за женитба.

В това състояние, тя не можеше да заспи. Дали да приеме предложението му? Мисълта да има съпруг събуди у нея приятни усещания.

Женитбата щеше да промени из основи битието ѝ. В живот ѝ щеше да влезе човек, който ще се грижи за нея. Той ще опознае всичките ѝ навици и предпочитания…. София отдавна копнееше за такава близост.

Антон ли бе мъжът, когото бе чакала? София го харесваше. Той се отнасяше любезно и с уважение към нея. Но дали би могла да го обикне? За това тя го бе помолила за известен период от време, в който да си помисли.

Все още се колебаеше, смущаваха я картини от семейния живот на други хора, на които бе станала свидетел.

Така я завари утрото, а през деня я чакаше много работа …..

 

Вратата се отвори с ужасно скърцане. Добрев за момент затвори очи и помоли Бог да му помогне.

Игнат стана от нара, скръсти ръце пред гърдите си и се изправи пред новодошлия:

– Кой ви изпраща? По чия поръка сте дошли? – попита Игнат.

– По волята на Бога, най-висшия авторитет на небето и земята, – каза смирено Добрев. – От негово име идвам да ви кажа, да престанете, докато не е станало много късно. Не се смесвайте с крадците, убийците и всякаква подобна паплач. Техните престъпления не са толкова опасни, колкото това, което сте замислили. Разпространявайки идеите си, все едно, ще подпалите бъчва с барут. Нима искате да вдигнете цялото общество във въздуха?

– Нямам такова намерение, – засмя се Игнат. – Аз обичам страната си. Но …… общество, което се е обърнало срещу правдата, не е ли осъдено на самоунищожение?

– Самият Бог е поставил, кой да властва над хората! – подчерта Добрев.

– Само като баща над децата си! – съгласи се донякъде Игнат. – Тази власт свършва, когато децата се научат сами да управляват. Власт извоювана чрез насилие и заграбване на чужди пълномощия с незаконни средства, трае само до тогава, докато властващите има достатъчна сила над подчинените. Истинската и законна власт има своите естествени граници.

– В Библията пише: „Всяка  власт идва от Бога“, – подхвърли като забележка Добрев.

– Наистина ли всяка власт идва от Бога? – Игнат постави под съмнение изказването на събеседника си. – Нима няма несправедлива власт? Всички ли, които са заграбили властта, са започнали да управляват с помощта на Бога? Ако това е така, това означавали, че властта на антихриста, ако някога бъде постигната, ще бъде законна? Всички набожни хора подобно на Павел са смятали, че властта произтича от Бога само, докато е справедлива.

Добрев изпита неволно уважение към Игнат. Разсъжденията му бяха задълбочени, не беше лишен и от идеи. Пред него стоеше човек, който вярваше в това, което говори. Добрев разбра, че този мъж не трябва да се унищожава, а да се спечели за Божието дело.

– Радвам се, че познавате Божието Слово, – започна внимателно Добрев. – Гордостта и високомерието ви насочват към неправилни разсъждения.

– Аз защитавам правилната страна, – подскочи Игнат. – Облягам се на разума си.

– Вие се задоволявате само с едно жалко отражение, – подчерта Добрев, – вместо да черпите от самия извор.

Игнат изрази недоумение, той очакваше разяснение от опонента си.

– Има Автор с когото изобщо не можете да се мерите, – започна спокойно Добрев. – Неговата Книга е много по-ценна от всички книги плод на вашия разум.

– И къде е тази книга? – невярващо разтвори ръце Игнат.

– Навсякъде, във всички страни на света, в Африка, Азия, Америка, Европа, … няма кътче от света, което да не е достигнала.

– Защо тогава нищо не знам за нея? – попита объркан Игнат.

– Вие не спирате да възхвалявате сетивата като източник на познанието, а затваряте собствените си очи пред истината, – Добрев хвана Игнат за рамото и го изтласка към малкото прозорче. – Хайде отворете си очите! Погледнете всичко навън, говоря ви за Книгата на Сътворението. Тя е дело на Светия Дух.

Навън се виждаха ливади и ниви, в далечината се синееха планини ……

– Вие и аз виждаме една и съща картина пред себе си, – каза Игнат, – само че вие го наричате сътворение, а аз природа. Искам да разкъсам мъглата от заблуди, догми и предразсъдъци, които ни пречат да прозрем явната истина.

Добрев поклати глава:

– Толкова сте близо до истината, а отказвате да я видите. Защо сте толкова упорит? Нима искате да станете сляп водач на стадото? Ако не можем да прочетем Книгата на Сътворението, причината е само една. Омърсили сме текста с нашите грехове, извратили сме разбирането за свободна воля, намесваме се в делата на Бога и им се противопоставяме. За това не сме в състояние да прочетем Писанието. Можем само да усещаме свещените думи, но ги виждаме като неясно очертания в безкрайното море на развалата. Нашата задача е да се върнем към истината за Сътворението и да очистим Светото Писание от обезобразяване, което са Му нанесли хората. Само така ще можем да прочетем Божието откровение. Дължим това на Господа и на собственото си спасение, за да влезем в Божието царство. Защото земният живот е бледо отражение на това, което ни очаква в небето.

– Говорите за небесния рай и живота след смъртта? – попита Игнат.

– Смъртта е врата към живота. Истинския живот започва едва, когато свалим от себе си тленната обвивка.

Игнат с презрение в очите възмутено каза:

– Кой ви дава правото да утешавате хората с отвъдното? Нима не виждате каква мизерия цари на тази земя?

– Съчувствам на ощетените и нещастните, – каза Добрев, – но в страданието има смисъл, то трябва да ни пречисти за вечния живот.

– Никога не съм се изправял срещу Бога, нито съм си мислил, че съм нещо повече от Него. Но нали Бог е дал ясно поръчение, да напълним земята и да я подчиним на себе си? Вместо да се надяваме на отвъдното, ние сме призвани да превърнем земята в небесна градина. Защо това да не стане с помощта на науката и опита придобит от хората преди нас? Не е ли по-добре да устроим живота си така, че да придобием най-голямото богатство?

– А кое е най-голямото богатство?

– Щастието, – отговори Игнат без да се колебае, – да се сложи край на нуждите и лишенията.

– Но ние сме дошли на земята да бъдем щастливи, подчинявайки се на Божията воля.

– Но тогава защо ни е дал стремеж към щастие?

– За да ни изпита. Да притежаваш всичко е проклятие много по-голямо от лишенията. Човек е много по-щастлив чрез онова, на което се надява, отколкото онова, което притежава.

– Това го твърдят хора, които притежават най-много, за да отнемат от другите това, от което не желаят да се лишат, – размаха ръце нервно Игнат.

– Елате и ни помогнете да изчистим Божието дело от петната на греха.

Игнат се разяри, присви очи, стисна зъби и изкрещя:

– Махайте се от тук! Напуснете веднага стаята!