Станчо заяви дълбокомислено:

– Човекът до голяма степен е несъзнателно същество. Той прави нещо и не разбира защо го прави.

– Така си е, – съгласи се Стоян, – хората са правили жертви още в миналото. Кого ли не са убивали по милостта на боговете?!

Станчо се изпъчи и добави:
– Историята на жертвоприношенията датира от хиляди години. На кого и защо хората първоначално са направили жертвата е под въпрос. Програмата за жертва може да витае някъде в областите на неосъзнатото.

– Тогава нека направим обратното, – плесна с ръце Краси. – Не жертви, а приноси на живот.

– Как си го представяш това? – попита озадачен Станчо.

– Например, спасяваш буболечката заседнала в мрежата на паяка, – засмя се Краси.

– О, без фанатизъм, – махна с ръка Стоян.

– И все пак това е по-добре отколкото да се правят жертви, – възкликна Краси, – нека бъде дарение на живот.

Тук се обади и Филип:

– А защо не и вечен живот, който ни дава Исус Христос …

Останалите възнегодуваха:

– Тоя пак почна с неговия Бог.

Никой не искаше да слуша Филип.

Желаеха промяна, но не знаеха къде да я търсят.

Майката на Христина бе на осемдесет години. Тя падна в дома си. Счупи си таза и отиде в рехабилитационен център, за да се възстанови.

Това се случи една седмица след като съпругът ѝ почина в заведение за хора имащи проблеми с паметта.

Христина гледаше как майка ѝ, която имаше емфизем и периферна артериална болест, ставаше все по-слаба и изолирана.

Тя я питаше:

– Мамо, мога ли да ти помогна с нещо?

– Не, всичко мога да си правя сама. Нямам нужда от нищо.

След като майка ѝ отиде в рехабилитационния център, Христина влезе в дома ѝ и прегледа всички документи, които успя да намери.

– Пълна бъркотия. Напълно дезорганизирано. Сметки навсякъде, – мърмореше си недоволно Христина.

Като съвестна дъщеря, тя се зае сериозно да оправи нещата.

Прекрати поръчките на майка си за добавки против стареене. Анулира две застрахователни полици за гаранции на автомобили, по това време майка не шофираше. Прекрати годишен договор за инжекции на коляното с хиропрактор, защото той не бе нужен вече на старицата. Отхвърли исканията за дарения от десетки организациите.

Когато майка ѝ разбра какво е направила, побесня:

– Кой ти разрешава да се бъркаш в моите работи?

– Опитвах се да спася майка си, но станах човек, на когото тя не можеше да се довери. Станах нейн враг. Наистина се обърках, – въздишаше тежко Христина.

Един клиничен психолог и семеен терапевт ѝ каза:

– Справянето с по-възрастен родител, който упорито се съпротивлява на предложената помощ, не е лесно. Но решението не е да накарате по-възрастния човек да се почувства така, сякаш му се бъркате и поемате делата му. Това, което е необходимо е да го уважавате. Да имате съпричастност и признателност към автономията на възрастния човек.

И Христина се научи как да действа спрямо майка си.

– Не можеш да натискаш хора като майка ми и да се опитваш да поемеш контрол над нещата ѝ, – усмихваше се тя. – Научих се да не ѝ казвам, че греши, вместо това се обръщах към това, с което тя се гордееше, че знае.

Когато майка ѝ се разстройваше от нещо, Христина ѝ задаваше следния въпрос:

– Майко, през коя година се омъжи леля Сийка?

Или търсеше съвет от нея:

– Майко, не помня как се правят макарони. Колко сирене ти слагаше?

И майка ѝ забравяше от какво се е вълнувала.

Намалената мозъчна функция може да повлияе на проницателността и преценката на по-възрастния родител, както и на способността му да разбира рисковете на определени действия или ситуации, като същевременно това го прави подозрителен и готов да се отбранява.

Това обаче не означава, че трябва да се откажете от разговора с него.

Просто му дайте шанс да говори за това, което е важно за него. Позволете му да сподели чувствата и притесненията си.

Ако формулирате предложенията си като начин да помогнете на родителя си за постигне на цел, която те са споделили за важна, той е склонен да бъде много по-възприемчив към тях.

Пастирът проповядваше вече от половин час, когато запъхтяна в салона бързо влезе Мина. Тя бе възрастна жена и редовно посещаваше богослуженията, бе ревностна за Бога. Редовно четеше Библията си, молеше се сутрин и вечер, не пропускаше десятъците и даренията,  но днес непредвидено закъсня.

Приятелката ѝ Вера, като я видя ѝ махна с ръка да седне на свободното място до нея. Двете жени се заслушаха в проповедта и до края на службата не размениха нито дума.

Когато свърши богослужението и всички вече излязоха навън, Мина започна припряно да обяснява на приятелката си, още преди тя да я попита за закъснението днес:

– Да знаеш какво ми се случи като идвах насам?!

– Какво? – ококори любопитно очи Вера.

– Бях тук наблизо на кръстовището …., – започна притеснено Мина. – И изведнъж черна котка ми пресече пътя. Така че трябваше да чакам някой да мине първи, преди да аз тръгна. А никой не идваше, сякаш хората се бяха изпарили. Чаках много, дори не знам колко време мина, докато се зададе една дребна старица, която мина преди мен ….. Та за това закъснях.

Вера повдигна вежди, изгледа приятелката си и я скастри:

– Бива ли така? Много си суеверна, сестро! Да беше плюла три пъти над лявото си рамо.  След това можеше спокойно да продължиш и нямаше да закъсняваш.

Ех, тези суеверия!

За известно време Николай прекрати тренировките си. Ако го познавахте малко по-добре, щях те да знаете, че за него е необичайно дълго време да не тренира. В крайна сметка упражненията бяха първото му увлечение, но за кратко време той охладня към тях.

Чувстваше се виновен за това и много завиждаше на хората, които продължаваха да бягат рано сутрин. На Николай не толкова му харесваше тренировката, а чувството, което изпитваше по време на нея.

След дългата почивка той реши:

– Време е да започна отново!

Зае се с бягащата пътека. Очевидно не можеше да поддържа темпото, с което бе навикнал. Когато започна отново силовите тренировки, не можа да достигне количеството тежести, които преди вдигаше.

– Ето това е! Използвай или изгуби всичко! – каза си Николай. – Няма да се безпокоя, ще се върна там, където бях, но това ще ми отнеме доста време.

Ако не прекарваме време, използвайки инструментите, които Бог ни е дал, за да израснем и укрепим връзката си с Него, като изучаваме Библията, молим се, поклоня Му се , служим на другите, даваме дарения и т.н., губим много повече, защото имаме значително свръх заложено от загубата на малко мускули.

Ако съвсем съзнателно не се заемем с духовното си трениране и ходене с Бога, ще загубим връзката си с Него. Колкото повече се отдалечаваме от Господа, толкова по-лесно ще го свалим от престола и там ще настаним нашето собствено аз.

Окажете ли се в такава ситуация не чакайте, потърсете отново Бога. Той ще се радва да ви посрещне в отворените Си обятията с любов, прощавайки ви.

Хубав летен ден изпълнен с хубави очаквания и мечти. Неделите обикновено са точно такива.

Когато влизаха в църквата възрастна жена погали малката Нина по главата и ѝ подаде две монети по един лев. Момичето благодари и ги пъхна в джоба си.

Днес свещеникът поучаваше дошлите на неделното богослужение:

– Никой не трябва да се явява пред Господа с празни ръце. Отделяйте това, което имате на сърце от всичките си доходи. Християнинът трябва да жертва за Божията работа, доколкото се чувства отговорен за разпространението на Евангелието по целия свят …. Божието дело е по Неговата воля и никога няма да понесете недостиг в материално отношение.

Нина се замечта: „Ето сега мога да направя това, което днес ни учи свещеникът. Едната монета, която ми подари възрастната жена ще даря на Бога за делото Му, а с другата ще си купя сладолед“.

По време на събирането на даренията, Нина бръкна в джоба си, но там имаше само една монета. Тя трепна:

– Сигурно другата съм я загубила, когато излязох за малко навън. Е, няма нищо, нали е останала поне едната, – успокои се малкото момиче.

Когато се прибраха в къщи Нина сподели с майка си:

– Мамо, аз исках да дам за Божието дело, но загубих Божията монета.

– Каква монета? – неразбиращо попита майка ѝ.

– Нали си спомняш, че на вратата, че една възрастна жена ми даде нещо. Това бяха две монети по един лев. И аз реших едната да дам за Божието дело, както ни учеше днес свещеникът, но когато минаха с кофичките за дарението, разбрах, че съм загубила едната. И си казах, че тя е била Божията.

Майката се усмихна:

– Много християни постъпват като теб. Ако приходът им намалее, орязват това, което са обещали на Бога.

– Да, но.. – смънка Нина.

– Лесно е да загубиш Божиите пари, а не своите, но  осъзнаваме ли, че всичките пари са Божии?! Важното е за какво ги изразходваме.

Нина наведе глава, извади останалата монета и я подаде на майка си:

– Взе ми я и я пусни следващия път, когато отиваме на църква, за Божието дело. Давам ти я, за да не я загубя и нея.