Виктория напусна родния си град и се премести в столицата. Там бързо свикна да живее в мегаполиса.

Тя си идваше един път в годината, точно на Нова година. Това идване бе без много ентусиазъм, защото много често се повтаряше един и същи сценарий.

Току що пристигнала, роднините като гладни лешояди се нахвърляха върху нея с различни по степен въпроси, без всякаква деликатност.

– Кога ще се омъжиш? – клатеше глава леля Донка.

– Купи ли си апартамент в столицата? – интересуваше се братовчед ѝ Мишо.

– Мислиш ли изобщо да имаш деца? – гледаше я предизвикателно баба Пена.

– Как до сега не си станала някоя главна на отдел? – цъкаше с език чичо ѝ Стамен.

Разпитът с пристрастие плавно протичаше като открито заседание на тема: „Как Виктория ще живее по-нататък?“

– Ако по-рядко ходи на почивка, – намеси се стрина ѝ Мария, – тя ще може бързо да събере повече пари, да си купи апартамент.

– Нека работи по-малко, – добави дядо Тодор, – така по-лесно ще организира личния си живот.

– По-добре е, – не остана назад и леля Петка, – да си вземе мъж с апартамент, тогава няма да се занимава с заеми и ипотеки.

В третата част от развлекателната програма на семейството се вдигаше бялото знаме за Виктория.

Започваха да обсъждат по-голямата сестра на Виктория:

– Е, Славка успешно се омъжи, – каза Нено, вуйчо на двете сестри.

– С мъжа си скоро си купиха апартамент, – побърза да осведоми останалите стринка Наталия.

– Славка има две умни деца, –  започна да я хвали баба Тота. – Едното рецитира много хубаво, а другото спечели скоро конкурс, представяйки своя картина.

Явно имаха за какво да я хвалят. Не е като Виктория, която няма ни кола, ни апартамент, нито семейство, нито някаква по-особена придобивка в жилището си.

Черешката на тортата бе негодуванието на родителите:

– Виктория рядко звъни и не я виждаме често между нас, – въздъхна майка ѝ.

– А през лятото вместо да дойде нагости по време на отпуската си, – недоволстваше баща ѝ, – тя отива на море.

В общи линии Виктория играеше ролята на лошата дъщеря.

Неудобните въпроси, непоисканите съвети, съперничеството и негодуванието  са основните проблеми, които могат да съсипят Новогодишния празник в едно семейство.

Една от най-забележителните грешки във възпитанието е стремежът към създаване на идеалния човек.

Този свръх човек е идеален: умен, красив, трудолюбив, атлетичен, позитивен, талантлив, изтънчен, изобретателен, прави всичко от първия път и никога не греши.

Проблемът е, че това е далече от реалността.

Забележете, ние нямаме нямаме идеални изисквания към нещата, които ни заобикалят.

Сега седите на стол. Вие сте доволни от него независимо, че не е идеален. Ако попаднеше на конкурс за идеални столове, навярно нямаше да попадне между първите хиляда.

По същия начин използвате не толкова идеален перфоратор, телефон или метла.

Когато отидете в магазина не казвате:

– Дайте ми двеста грама идеално сирене!

Има неща, които не са идеални, но всички те са наред. Например, картите. Земята е кръгла. Така, че всяка карта трябва да е перфектен твърд кръг. Така всички вместо карти, ще трябва да носим със себе си малки глобуси.

Но хората се примиряват с тези отклонения, които се получават при трансформиране на повърхността на сферата в плоскост. Ако чрез картата можеш да попаднеш на нужното място, то изкривяването може да се пренебрегне.

Защо му е тогава на човека неразбираемото искане за идеалност? От къде се вземат тези странни въпроси?

Кога ще срещна идеалният мъж?

Кои са тайните на идеалната фигура?

Как да изградим идеални отношения? ….

В действителност сравнението с идеала е нищо повече от една форма на изтънчена манипулация.

Нужно ли е да ѝ се подаваме?

Когато Александър Дюма пише „Тримата мускетари“ под формата на сериал в един вестник, в договора с издателя било уговорено плащане на напечатан ред от ръкописа.

За да увеличи хонорара си Дюма измислил слугата на Атос , който нарекъл Гримо. Този допълнителен герой говорел и отговарял на всички въпроси с едносрична дума, в повечето случаи с „да“ или „не“.

Продължението на книгата, озаглавено „Двадесет години по-късно“ вече се заплащало по дума и Гримо станал малко по-приказлив.

От другата страна на реката, пътят пълзеше нагоре към Гарвановия камък. Янко се загледа в циганската махала. Тя представляваше къща до къща, без дворове. Липсваха и улици.

От там се чуваше биене на тъпан и пискащия звук на зурна.

Не знам защо на тези къщи им викаха „коптори“. Циганите бяха изтикани извън селото, в това жалко и пустеещо място.

Не веднъж Янко си задаваше въпросите: Защо тези хора бяха изолирани? Защо не ги допускаха в селото да живеят?

Днес Янко срещна Досьо. Циганинът носеше някаква бохча.

– Досьо, къде си ходил?

– Сякох дърва на Бальовица, а после на бай Стефан му помагах да заздрави дувара откъм Керемидчиеви. Та те ми дадоха малко хляб, сирене и малко месо. Жената и децата много ще се зарадват.

– Преди малко се загледах във вашата махала, – каза сериозно Янко.

– И какво ѝ е на махалата ни? – попита циганина.

– Нямате дворове, нито улици, – сподели наблюдението си Янко.

– Дворът е златна обица, но за заможен чиляк, – подсмихна се Досьо.  – На нас за какво ни е ? Не разпрягаме коли, не връзваме добичета, нямаме хамбари, нито отъпкваме харман, имаме си само две ръце. С тях и без двор си плетем кошници и рогозки, калайдисаме чуждия бакър или помагаме на някого за едно парче хляб.

– Е, как всички са се сдобили с земя, орат, сеят, жънат? Има за тях, има и за държавата. Само вие сте останали с две ръце?! – вдигна вежди недоумяващо Янко.

– Хм, – засмя се циганинът. – Когато другите са добивали земя, ограждали са с плет домовете си, ние циганите сме били на път с катуна. Обикаляли сме да веселим парвенютата. Гледахме да краднем нещо, я кокошка, а някое теле или шиле. Такава е нашата, циганска. На нас ни дай тъпани и дайрета, зурни и кларинети. Тогава ела гледай жените какви кючеци друсат, – засмя се Досьо, махна с ръка и потегли да нахрани домочадието си.

Янко дълго време гледаше след него и все още не можеше да разбере: Как  при такъв неподреден и объркан живот успяваха да оцелеят?

„В света имате скръб; но дерзайте Аз победих света“.

Често, когато дойдат изпитания, ние се държим така, сякаш Бог е отишъл на почивка. Питаме Го: „Защо това се случи със мен? С какво съм го заслужил? Защо тези проблеми ми дойдоха на главата?“

Всички тези оплаквания свидетелстват за нашата недалновидност. Бог е много над нас. Кои сме ние да Го обвиняваме или да Му казваме какво да прави?

Оплакванията ни говорят за нашето маловерие и за съмненията ни в Божията мъдрост и любов.
За да получите отговор на въпросите си обърнете се към библейските обещания.

Исус каза: „В света ще имате скръб“.

Той не каза, че е възможно да имаме скръб. Нито, че ако се държим лошо, тогава ще имаме скръб. Той просто констатира, че ще имаме скръб.. Това е толкова сигурно, колкото това, че ще остареем.

Но след тези скърби и изпитания звучи прекрасно обещание: „Дерзайте, Аз победих света“.