Марко бе истински, автентичен. Той сваляше всички маски и прикрития от себе си. Ставаше уязвим пред другите и Бога.

Въпреки това бе доста влиятелен човек. Не се стремеше към светлината на прожекторите. Съзнателно се съпротивляваше да злоупотребява с власт.
Не се възползваше несправедливо от мястото, което заемаше.

За него най-важното бе твърдо да вярва в Писанията.

Марко бе автентичен човек, т.е. не въображаем, не фалшив, никого не имитиращ освен Господа.

Той бе освободен от стандартната реклама, съпътстваща публичните събрания.

Марко казваше:

– Не приемам за себе си думи като „фантастичен“, „супер“ и „невероятен“. Стремя се да бъда истински.

– Какво означава да бъдеш истински? – питаха го приятелите му.

– Да бъдеш истински, означава, че си свободен да се съмняваш, да признаваш провал или слабост, да изповядаш грешките си, но да заявяваш истината.

Когато човек е автентичен, не е нужно да е винаги в челната десетка, да прави голямо впечатление или да изглежда свръхблагочестив.

Автентичните хора обикновено се наслаждават на живота повече от другите.
Те не се приемат толкова сериозно. Всъщност се смеят, плачат и мислят по-свободно, защото нямат какво да доказват. Нямат голям имидж, който да защитават, нямат роля, която да играят. Нямат страх да бъдат разкрити, защото не крият нищо.

Нека направим Библията наша основа. И докато прилагаме нейните насоки, ще трябва да внимаваме за отношението си към Бога и тези край нас.

Бе среднощ, но Михаил бе решил да се помоли:

– Господи дай ми сила, за да мога да постигна желаното.

– Остани слаб, за да се научиш смирено да се подчиняваш, – бе отговорът.

Михаил продължи въпреки отказа:

– Дай ми здраве, за да върша по-велики дела.

– Остани немощен, за да вършиш по-добри неща.

Михаил помисли и си пожела:

– Боже, дай ми богатство и ще бъда щастлив.

– Бъди беден, за да бъдеш мъдър.

Михаил не се отказваше лесно и продължи:

– Дай ми власт, за да получа похвала от човеците.

– Остани без нея, за да почувстваш нуждата от Мен.

Михаил въздъхна:

– Не получих нищо от това, което поисках, нито всичко, на което се надявах, но съм по-благословен от всички хора.

Николов бе богат. Имаше собствен бизнес.

Един ден видя на улицата бездомно дете и го приюти. Грижеше се за него и задоволяваше не само потребностите му, но и общуваше с него.

Много хора не го разбираха и му се смееха:

– Как се издига и прославя той в това?

А той им отговаряше:

– Исус, Царят на царете, възхваляван с викове „Осанна“ от тълпите в Йерусалим, коленичи пред учениците си, за да измие краката им. Следваха Исус за власт, а не за робство, за слава, а не за смирение. Къде е славата на Царя, превиващ се като роб?

– И Той е бил глупав като теб, – продължаваха да му се присмиват и да хулят Божия Син.

– Вие сте като Юда, – въздъхваше Николов, – който не видя славата на Господа. Исус бе царска личност и все пак изглеждаше като роб. А Юда видя в Него дърводелец без власт и престиж, ….. само кърпа и леген.

Синагогата бе тиха. Свитъкът бе отворен.

Исус стоеше. Четеше познати думи:

– Духът на Господа е на Мене, Защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите. Прати Ме да проглася освобождение на пленниците и прогледване на слепите. Да пусна на свобода угнетените. Да проглася благоприятната Господна година.

И като затвори книгата, върна я на служителя и седна.

Очите на всички в синагогата бяха вперени в Него.

Спокойно с власт Той каза:

– Днес това Писание се изпълни пред очите ви.

В този момент пророчеството стана присъствие. Обещанието прие плът. Това не бе вече само бъдеща надежда, а жива реалност.

Векове наред Израел чакаше тези думи да оживеят. Те познаваха добре пророчеството: добри новини за бедните, изцеление за съкрушените сърца, свобода за пленниците и възстановяване на зрението на слепите.

Мнозина предполагаха, че изпълнението ще дойде чрез власт, позиция или политическо спасение, но Исус им разкриваше нещо по-дълбоко.

Изпълнението на това обещание не идва със сила, а със състрадание.

Исус обяви за Себе Си:

– Духът Господен е върху Мен.
Това не бе хвалба, нито символичен език.

Всичко, което Исая бе предвидил, бе въплътено в Христос.

Където Исая говореше за освобождение, Исус носеше избавление.

Исая обещаваше изцеление, Исус докосваше рани.

Исая провъзгласи благодат, Исус разпространяваше благодат.

Поразителното е как Исус завърши четенето си. Той спря преди „деня на отмъщението на нашия Бог“.

Тази пауза бе умишлена.

Тя разкриваше сърцевината на Неговото първо пришествие. Не съд, а спасение. Не осъждане, а възстановяване.

Чрез Исус Бог се навеждаше към човечеството с милост. Вратата на благодатта бе широко отворена.

Спасението не е абстрактно.

Исус не просто освобождава хората от обстоятелствата, а от пленничеството, обвързано с идентичността им.

Бедните получават достойнство. Съкрушените получават надежда. Пленниците откриват, че са видени и познати.

Изпълнението не е само за променени условия, а за промяна на сърца.

Изпълнението изисква отговор.

За нас днес пророчеството изказано от Исая означава следното:

– Каквото е счупено, не е извън изкуплението. Каквото е вързано, не е извън свободата. Изпълнението не е просто историческо, то е продължаващо. Христос продължава да изпълнява това Писание в животи, предадени на Него.

Спрете и се вслушайте отново в Неговите думи:

– Днес това Писание се изпълни пред очите ви.

Днес надеждата е налице и се предлага свобода.

Днес Исус стои пред вас, не като далечно пророчество, а като жив Спасител.

Наблизо се намираше малък парк, където Ники разхождаше всеки ден едно малко момче, за което се грижеше.

Любимото място на детето бе детска площадка, където се намираше малка врата. Тя бе достатъчно голяма за да мине момчето, но много ниска бе Ники.

За целта Ники падаше на колене, за да се промъкне през малкия отвор, защото детето го примамваше да го догони.

Малката порта на детската площадка напомни на Ники за нагледния урок на Исус.

– Ако не станете като децата, няма да влезете в Небесното царство.

Да си дете, не означава, да си пренебрегнат и отхвърлен.

Исус използва това описание, за да подчертае човешката ни склонност да бъдем забелязани и да търсим власт и влияние.

Разбира се, Исус не е искал от учениците Си да станат отново деца, а по-скоро е посочвал чертите, които характеризират онези, които му служат.

Най-големият белег е смирението. Човекът, който служи на другите.

Малката градинска вратичка е напомняне, че смирението не ни идва естествено.

Вярващите в Исус трябва да бъдат такива.

Нужно да следваме нашия Спасител, който е пример за този начин на живот, Който смири Себе Си и „ прие образа на слуга“.