Хубавото време радва всеки. Но щом започнат дъждове и то не какви да е, а цели порои, които предизвикват наводнения, тогава нещата стават лоши. Да не говорим за градушката, която опустошава всеки стрък, а земята побелява от безброй бели зърна, никому ненужни.

Болно е, когато чуеш за земетресения, изригване на вулкани, наводнения, пожари, катастрофи, които унищожават не само хора, но заличават цели селища и градове.

Златан, Руско и Милен обсъждаха  кадрите, които бяха гледали. В тях хиляди хора погиваха при поредния катаклизъм на нашата земя. И тримата бяха потресени от видяното.

– Погледни какво става! В какво мога да бъда сигурен на този свят? – ръкомахаше притеснено Златан.

– Вярно е, че правителствата се разпускат, фондовите пазари се рушат, войните и бедствията водят до запустение и смърт, а човешките взаимоотношения приключват, ….. – потвърди Руско.

– Да, „тук нямаме постоянен град“, – прекъсна го Милен.

– Някой  е казал, че единственото нещо, в което можем да бъдем сигурни е, че не можем да сме сигурни в нищо, – наблегна философски Руско.

– Но в дълбините на човешкото сърце съществува потребност от увереност и от това не можем да се отървем, –  тъжно констатира Златан.

– Знаем, че животът ни трябва да е изграден на солидна основа и то такава, че върху нея никога да не се колебаем, – разсъждаваше на глас Руско.

– И къде да намерим такава? – попита недоверчиво Милен.

– Само Бог никога не се променя. Неговата любов и Неговите обещания са непроменени. Само в Него можем да намерим мир и увереност, които толкова много ни липсват, – изказа изводът до, който бе стигнал в разсъжденията си.

– „Който живее под покрива на Всевишния, Той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия“, – цитира Писанията Милен.

– Спасението не е просто случайно, неясно усещане за Божието присъствие. Това всъщност е живот с Бога, живот в присъствието на Пастира, – заключи Златан.

Слънцето ярко блестеше, но то не отговаряше на настроението на Наим. Младежът бе свил ръцете си в юмруци, здраво бе стиснал зъби, но устата му бе затворена и само по лицето му можеше да се разбере, че ако имаше възможност да вика, щеше да реве като лъв.

Така го завари Назар. Той бе подочул какво се е случило с приятеля му. Седна до него, не можеше да не съчувства на мъката му.

– Наим, стегни се, – каза му той, – разногласия винаги ще има.

– Да особено с онези, на които не можем да кажем нищо или да се махнем от тях, – процеди през зъби Наим.

– Не само ти имаш такива сложни взаимоотношения в семейството.

– Та те ме направиха на луд, – Наим едва се сдържаше, за да не изкрещи. – Та аз съм техен син, брат, братовчед, племенник, внук, …..

– Спомни си какво четохме вчера, – опита се да го ободри Назар.

– Какво? – незаинтересовано и безразлично попита Наим.

– Не обърна ли внимание, че Исус не контролираше своето семейство, но не позволяваше и те да го управляват.

– Какво мога да направя аз? – попита безпомощно вдигайки ръце Наим.

– Ако смяташ, че можеш да контролираш поведението на хората особено към себе си, ти си поробен от тяхното мнение, – констатира Назар.

– И какво да ги оставя Бог да ги контролира какво да правят ли? – начумери се Наим.

– Щом си приел Исус Христос за свой Господ и Спасител, ти си Божий син. Бог те обича и одобрява.

– Да, но те…., – недоволно измрънка Наим и се спря.

– Виж, – Назар погледна приятеля си в очите, – Исус даде на роднините си пространство, време и благодат. И понеже го направи, те се промениха. Един от тях стана апостол, други поеха пътя на мисионерите. За това не се отчайвай. Бог все още променя семействата.

Христо Николов се бе загубил в пастирските си задължения. В един момент от живота си той бе станал говорител на многобройни телевизионни и радио служения. Движеше се непрестанно от една телевизионна  ангажираност към друга.

Освен това при ежедневната си работа в църквата трябваше да консултира членовете ѝ. Изискваше се присъствието му на дълго продължаващите събрания , за обсъждане на строителството на новото многофункционално съоръжение.

Разбира се , това всичко беше за прослава на Бога.

Ангажираността на Христо към работата му бе доказателство за Божието влияние в живота му.

Но се стигна до това положение, че всичко това започна да прилича по-скоро на производителност, а не придобиване на сила за действие.

Един ден Николов стигна до там, че влезе в кабинета си, а идеята да се помоли, да почете от Библията за свое собствено назидание, изобщо не дойде в главата му.

Погребан в работата си, Христо усети глас от дълбините на духа си:

– Изключи всичко това. Искам да се върнеш…..

Николов бе зашеметен. Той бе получил духовна оценка за своя живот. Вършеше Божията работа, но в действителност беше далече от Бога.

Христо разбра, че Бог го зовеше обратно към страстта, която провокира неговото служение.

Николов установи:

– Аз все още проповядвам добре. Хора се спасяват и църквата расте, И все пак моето „добро“, не е същото като това на Бога.

Опитът на Христо му напомни една отрезвяваща мисъл: „Ако говоря непознати и ангелски езици, имам дар пророчество или вяра, които могат да премества планини, даже да даря цялото си имущество на бедните и да предам тялото си на огъня – нищо не съм, щом нямам любов. Ако всичко това е направено по навик или проста формалност, а не от любов, от него няма никаква полза.

На практика в църквата му бяха склонни да отдават по-голямо значение на външните изяви в богослужението, а не на сърцето, от което идваха.

Христо си каза:

– Някои грешат като мислят, че по-бързите песни, скачането и силните възгласи ще доведат до по-продуктивно поклонение.

Той си спомни думите на Павел: „Толкоз ли сте несмислени, че, като почнахте в Духа, сега се усъвършенствувате в плът?“

И Николов взе решение за себе си, особено за работата си:

– Ще откажа да говоря в програмите по телевизията и радиото. Църковното консултиране ще възложа на някой по-квалифициран от мен. Строителството на новите съоръжения ще поверя на хора разбиращи и отговорни за това. Така ще имам повече време за молитва и общение с Господа.

Дълго крачи из кабинета си и продължи да изказва мислите си на глас:

– Първоначално бях призван да стана ученик на Исус. Следваше да бъда предан мъж и баща и чак след това да съм пастор, чийто дълг е да бъде духовно жив, за да може по-добре да подготви църквата, на която служи.

И накрая заключи:

– Служението ми трябва да бъде зависимо от истинските ми взаимоотношения с Бога.

Така Христо Николов се освободи от не стигащото му време и безпомощното си състояние в християнския си живот, което му помогна да работи за промяната не само на себе си, но и на другите.

Група младежи се смееха и се радваха на хубавото време. Деца тичаха и крещяха наоколо, гонейки една топка.

А Въльо седеше на една от пейките пред блока. Мрачното му лице излъчваше тъга и подтиснатост. Сякаш старостта му бе отнела чувството за задоволство и удовлетворение. Той отдавна бе престанал да се радва на живота.

До него приближи Добри и го поздрави:

– Здравей, приятел! Днес май пак не си на кеф?

– На какво да се радва днес човек? – измърмори Въльо. – Пенсията малка, увеличават цените …..

– Нали сме християни, – каза утешително Добри, – би трябвало да се радваме, че имената ни са записани на Небето.

– Да се радват тези, които служат в църквата. Тях това ги удовлетворява и стимулира, – отбеляза Въльо.

– Мислиш ли, че това е достатъчно?

– Че какво друго?

– Бих казал: „Не се радвайте на успехите си в служението, а на това, че имате добри взаимоотношения с Бога“.

– Но те нали за това се радват, – възрази Въльо, – че Бог ги използва в делото си.

– Помисли си, – каза Добри, – ако човек е близък с Господа, а не само спасен, в каквито и обстоятелства да се окаже, с каквото и да се сблъска, Христос чрез него ще излива реки на жива вода, макар самият индивид да не знае накъде текат те.

– Днес за хората съдят по тяхната ефективност, – подчерта Въльо.

– Ако се разсъждава така, – засмя се Добро, – то Исус би бил един от най-големите неудачници.

– Защо?

– Пътеводната звезда на християнина е Самият Бог, а не някаква си там субективност.

– Че какво лошо има в това да правим нещо за Бога?

– Същността, най-главното е, какво Той прави чрез нас, а не какво правим ние за Него.

– И в крайна сметка какво излиза? – попита Въльо недоумяващо.

– На първо място трябва да търсим близко общение с Бога, а Той ще ни води какво, къде и как да направим, – заключи Добри и си тръгна.

Въльо още дълго стоя на пейката, но мрачния вид на лицето му бе изчезнал. В него се бе породило желание за по-близко общение с Отца.

Нещо което бе имал на младини, но бе загърбил, поради тичане за вършене на повече дейности в името на Бога, с една единствена цел да се почувства нужен и необходим, но всичко това го бе довело до неудовлетвореността му  днес.

Клара бе жизнено и любвеобилно момиче, но изведнъж ослепя. Тя искаше да стане медицинска сестра, но неочаквана алергична реакция я доведе до ослепяване.

Семейството ѝ бе помрачено от случилото се.

– Не разбирам защо Бог допусна Клара да ослепее? – изпълнен с болка попита баща ѝ

– Но Бог може и да я изцели, – малко по-обнадеждена каза майка ѝ

Всекидневно по няколко пъти на ден, те се молеха за изцелението на дъщеря си.

След три операции зрението на Клара се върна. Всички бяха щастливи и обнадеждени.

След шест месеца Клара отново престана да вижда. Родителите ѝ потърсиха най-добрата медицинска помощ и започнаха усърдно да се молят с вяра.

Тъй като се надяваха Бог да я  изцели, мина почти цяла година преди да преминат към обучението и приспособяването на Клара като незряща.

Минаха пет години. Осемнадесет операции. Но въпреки всичко Клара остана сляпа.

Веднъж, когато баща ѝ се молеше за нейното изцеление, чу Бог да му казва:

– Има по-важни неща от изцелението. Такива като удовлетворение, радост и мир, имаш ли ги? Ти направи желанието си за изцеление на дъщеря си по-важно от взаимоотношенията ти с Мен.

Всъщност Клара бе щастливо омъжена. Завърши магистърска степен и активно служеше на Бога.

– Да, – призна бащата на Клара, – през последните пет години бях се посветил изцяло на молитвата за изцелението на дъщеря ми, а не върху общението ми с Теб, Боже. Бях ослепял, за това се бях съсредоточил към проблема, който ми изглеждаше прекалено голям, за това не можех да видя, Този Който можеше да го реши.

Въпреки че дъщеря му е още сляпа, той продължи да се моли с авторитета, който Бог дава на всеки вярващ. Бащата още вярва, че Бог може да я изцели, но той започна да се фокусира върху взаимоотношенията си с Бога и се научи много повече да Му се доверява.

Веднъж, когато бащата на Клара споделяше в църквата всичко случило се с него, той завърши с думите:

– Ако имате проблем, който ви изглежда непреодолим, поставете Бог между вас и проблема.

– Разсейването е едно от основните средства на сатана, – каза пастирът след думите на Клариният баща. – Той се опитва да навреди на отношенията ни с Бога, като ни насочва към нашите проблеми вместо към нашия Небесен Отец. През цялото време този мъж е разказвал на Бога за проблемите си, но в същото време се е опитвал сам да ги разреши. Лошо ли е направил като се е молил за изцелението на дъщеря си? Не. Библията казва: „Не се безпокойте за нищо; но във всяко нещо, с молитва и молба изказвайте прошенията си на Бога с благодарение; и Божият мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ви и мислите ви в Христа Исуса“.