Христо и Стефан разговаряха дълго. Те обсъждаха въпроса за отношенията между мъжа и жена.

– Любовта на съпруга има ясна цел, – заяви твърдо Христо.

– Той трябва да бъде посветен на растежа на съпругата си, точно както Христос е за Църквата, – допълни Стефан.

Христо продължи:

– Божият план е съпругът да бъде инструмент, който помага на съпругата си да става все повече и повече като Исус.

– Не като идеализираната жена, която има в главата си, – засмя се Стефан.

– Исус не е от тези, които правят всичко само в началото след запознанството, а после се отпускат, – наблегна Христо. – Неговата любов е постоянна отдаденост.

Стефан наклони леко главата си на една страна и каза:

– Това означава, че всеки добър брак започва с „убийството“ на безброй фалшиви очаквания и лични предпочитания.

Двамата замълчаха, след което Стефан отново възобнови разговора:

– Да обичаш означава да полагаш усилия да разбереш какво кара другия човек да се чувства обичан. Независимо дали това е чрез подаръци, думи или качествено време.

Христо разтърси рамене:

– Мисията на съпруга е като тази на свещеник, който работи с Божието Слово, за да култивира емоционалната красота и духовната дълбочина на съпругата си, а не да създава бръчки от тревоги и слабости.

– Ето какво е важно за нас мъжете: Не трябва да превръщаме жените си в своя собствена идеализирана версия на нея. Необходимо е да анулираме очакванията и личните предпочитания, за да я обичаме по-жертвоготовно, фокусирайки се върху нейното благополучие, – констатира Стефан.

Христо покани приятеля си:

– Нека да се помолим.

И започна:

– Господи, помогни ми да видя жена си през Твоите очи. Нека целта ми не бъде да я променям, за да угодя на себе си, а да бъда канал на Твоята благодат, за да може тя да процъфтява. Дай ми мъдростта да я обичам така, както тя се нуждае от любов, и смелостта да жертвам собствените си желания за нейно добро.

Магда се разболя, но въпреки всичко усмивката ѝ не слизаше от лицето ѝ.

Косата ѝ бе побеляла. Бръчки покриваха бузите ѝ.

Наложи се да полежи известно време, докато се възстанови напълно след боледуването.

Посещаваха я много познати и приятели. Всички знаеха, че съпруга ѝ бе починал преди няколко години, а децата ѝ бяха на работа в чужбина.

Магда скоро щеше да навърши деветдесет и четири години. Не можеше много да се движи, но даваше кураж на всички.

Веднъж я посети племенницата ѝ Вероника и загрижено ѝ каза:

– Лельо, навярно се чувстваш самотна. И сега, когато по-трудно се движиш, това ти тежи още повече. Ще идвам, когато мога, няма да те оставя.

– Не се притеснявай за мен, – усмихна се топло Магда. – Аз не съм сама. Исус е тук със мен.

„Така е, – помисли си Вероника, – тя е приела словата на Исус буквално: „Аз съм с вас през, всичките дни до свършека на века“. Леля истински вярва, че Христовият Дух е с нея“.

Вероника бе потресена от думите на възрастната жена.

По-късно, когато не беше вече при Магда, тя си каза:

– Сигурна съм, че леля ми е изпитала реалността на това обещание. Божият Дух я използва, за да ми каже това. Аз имах нужда да го чуя. Това дълбоко ме докосна и отрезви.

Така Вероника усети утехата на Светия Дух.

Жегата прогони хората от улицата и събра старците в селската кръчма. Всеки от тях седнал пред чашката си, можеше да философства по злободневните теми.

Дядо Костадин пръв повеждаше хорото, той не мълчеше пред неправдите.

– Личният ми доктор ме изпрати в Здравната каса, – започна дядо Костадин, – да си направя снимка на главата.

– Че какво ѝ е на главата ти, – реши да се пошегува Сава, – гледам я на раменете ти стои.

– Нещо ми пищи в тая пущина, – оплака се Костадин, – сякаш бръмбари щъкат из нея.

– Е, какво направиха ли ти снимката? – попита загрижено Захари.

Костадин сякаш не чул въпроса продължи:

– Ходили ли сте в Здравната каса? Лъскави плочки по пода, бели стени, климатик, кафемашина, компютри бръмчат из стаите, а пред тях седнали бая хора.

– Така било и на Запад, – намеси се Йордан.

– Пратиха ме на втория етаж в една стая, – продължи разказа си Костадин. – Чукам на вратата и влизам. Там едно младо докторче и две жени, сигурно негови колежки ме гледат учудено. „Баш сега ли намери да дойдеш, старче“, – казва ми гневно младия мъж. Питам го: „Че какво му е на сегато?“ „Сега , – троснато каза докторчето, – сме в почивка“.

– Какъв народ само се е навъдил, – навъси чело Ставри.

– Ти остави това, но на всичко отгоре ми се скара: „Излез отвън и ще почакаш още пет минути“, – пусна една полуусмивка Костадин върху набразденото си от бръчки лице. – Влязох след пет минути, докторчето гледа бележката ми от личния ми лекар и казва: „Трябва да ти се направи снимка на главата? А знаеш ли колко струва това фото?“ „Колко?“ – питам го аз. „Сто лева“ – и ми се усмихна предизвикателно.

– Брей, че ние с нашите пенсийки ….. , – скочи Сава. – Ако дадем сто лева, какво ще остане за лекарства, храна, да не говорим за другите неща.

– Е, направи ли си снимка на главата? Докторът видя ли какво ѝ е? – заинтересува се живо Захари.

– Като чух цената, – наведе глава Костадин, – прибрах си хартийката от доктора и си дойдох.

– А, главата ти? – попита Йордан.

– Бръмчи си, – въздъхна Костадин. – В последно време започна нещо трещи в нея.  Какво да правя? Така ще е докато ме изкарат напред с краката ……

Веднъж Карл Юнг беседвал с вожда на племето навахо за чувството на собствено достойнство, което е присъщо на всеки индианец, за тяхното голямо спокойствие и увереност.

Техният живот бил изпълнен със смисъл, а живота на белия човек се основава на рационализма и доводите в здравия смисъл, което води до празнота и бедност.

По време на тази беседа вождът казал на Юнг:

– Погледни колко свирепи и разтревожени изглеждат белите хора. Устните им са присвити. Носът им е заострен, цялото им лице е покрито с гънки и бръчки. Погледът им е разсеян и през цялото време търсят нещо. Винаги им трябва нещо, не им достига. Те са постоянно неспокойни и напрегнати. Не разбираме какво точно искат. Приличат ми на полудели хора.

Юнг го попитал:

– Защо мислиш така?

– Те казват, че мислят с главите си, – отговорил вождът.

– А как иначе? А вие с какво мислите? – изненадал се Юнг.

– Ето с това, – казал вождът, като посочил сърцето си.

Младен гледаше към двора и погледа му попадна на стройната снага на бора, която се извисяваше нагоре.

– Преди двадесет години беше само едно малко крехко дръвче, което се нуждаеше от ограда, за да не го стъпче някой, – върна е назад в годините Младен.

Сега то хвърляше сянка върху цялата къща.

– Помниш ли как беше миналата зима? – обърна се Младен към бора. – След една много силна буря клоните ти се сведоха чак до земята, от тежестта на снега.

Младен по разтърси снага, сякаш бе борът, който се опитваше да свали снега от себе си.

– Тогава като те гледах, приличаше на християнин, какъвто бях тогава. Години наред допусках тежестта на спомените от злоупотребите, които бях понесъл през детството, както и ранната смърт на майка ми, да изсмучат силите ми. А това ми пречеше да израствам във вярата.

Младен въздъхна дълбоко, а след това продължи:

– Бях допуснал гнева и обидата да завладеят сърцето ми.

Бръчките още по-дълбоко се врязаха в челото му, устата му пресъхна, но той се напрегна и продължи монолога си:

– Вместо да издигна гласа си да прославя Бога, Който превръща всяка наша трудност в добро, аз с усъмних в Неговата доброта.

Младен си спомни как слънчевите лъчи огряха бора и стопиха снега по клоните му. Едва тогава дървото се изправи отново. То отново стана силно и величествено.

За разлика от дървото, ние можем да избираме как да реагираме на трудните обстоятелства в живота ни. Можем да решим, да живеем под тежестта на болката и гнева, но има и друга възможност, да позволим на Бога да стопи леда, за да се изправим отново.

Горчивината в сърцето ни може да попречи да усещаме Божието присъствие.

Младен отдавна бе преодолял болката и огорчението, сега стоеше изправен и готов да посрещне всяко предизвикателство, защото той не беше вече сам.

– Ще остана отворен към Бога, – каза си Младен – и никога няма да загубя доверието си в Него и безкрайната Му любов. Сега с Господа се чувствам достатъчно силен, да преодолея всяко трудност и да се изправям дори под силния напор на житейския вятър.