Виктория напусна родния си град и се премести в столицата. Там бързо свикна да живее в мегаполиса.

Тя си идваше един път в годината, точно на Нова година. Това идване бе без много ентусиазъм, защото много често се повтаряше един и същи сценарий.

Току що пристигнала, роднините като гладни лешояди се нахвърляха върху нея с различни по степен въпроси, без всякаква деликатност.

– Кога ще се омъжиш? – клатеше глава леля Донка.

– Купи ли си апартамент в столицата? – интересуваше се братовчед ѝ Мишо.

– Мислиш ли изобщо да имаш деца? – гледаше я предизвикателно баба Пена.

– Как до сега не си станала някоя главна на отдел? – цъкаше с език чичо ѝ Стамен.

Разпитът с пристрастие плавно протичаше като открито заседание на тема: „Как Виктория ще живее по-нататък?“

– Ако по-рядко ходи на почивка, – намеси се стрина ѝ Мария, – тя ще може бързо да събере повече пари, да си купи апартамент.

– Нека работи по-малко, – добави дядо Тодор, – така по-лесно ще организира личния си живот.

– По-добре е, – не остана назад и леля Петка, – да си вземе мъж с апартамент, тогава няма да се занимава с заеми и ипотеки.

В третата част от развлекателната програма на семейството се вдигаше бялото знаме за Виктория.

Започваха да обсъждат по-голямата сестра на Виктория:

– Е, Славка успешно се омъжи, – каза Нено, вуйчо на двете сестри.

– С мъжа си скоро си купиха апартамент, – побърза да осведоми останалите стринка Наталия.

– Славка има две умни деца, –  започна да я хвали баба Тота. – Едното рецитира много хубаво, а другото спечели скоро конкурс, представяйки своя картина.

Явно имаха за какво да я хвалят. Не е като Виктория, която няма ни кола, ни апартамент, нито семейство, нито някаква по-особена придобивка в жилището си.

Черешката на тортата бе негодуванието на родителите:

– Виктория рядко звъни и не я виждаме често между нас, – въздъхна майка ѝ.

– А през лятото вместо да дойде нагости по време на отпуската си, – недоволстваше баща ѝ, – тя отива на море.

В общи линии Виктория играеше ролята на лошата дъщеря.

Неудобните въпроси, непоисканите съвети, съперничеството и негодуванието  са основните проблеми, които могат да съсипят Новогодишния празник в едно семейство.

Заедно с приятелките си Мариана се записа в курса по танци. След записването групичката отседна в една сладкарница.

И тогава започна доста оживен разговор.

– Какви са ролите в танца? – попита Лили.

– Мъжът води,а жената го следва, – отговори бързо Мариела.

– Израснала съм в семейство, в което майка ми, баба ми, лелите ми и всички братовчедки твърдят едно и също нещо: „Жената не бива да позволява на мъжа да доминира, – отчете вирнала нос Станислава.

– Да но в танците става въпрос за водене, а не за доминиране, – обърна внимание Силва.

– В танца ролята на мъжът е да насърчи жената да разкрие своята красота, елегантност и грация, – подчерта Божана.

– Той проучва обстановката, определя курса  и води дамата, като нежно притиска ръка към гърба ѝ, – уточни Виолета.

– Спомням си за Венци, – каза смеейки Станислава, – когато веднъж танцувах с него. Той не водеше убедително и през цялото време се страхувах, че ще се блъснем в нещо.

– Когато партньорът е уверен и води в танца, като предпазва партньорката си от грешни стъпки, танцът е истинско удоволствие, – обясни Мариела.

– Не сте ли забелязали, че Бог ни води по подобен начин? – възкликна Мариана.

– Така е, – веднага се съгласи Лили. – Ние сме сътворени по Негов образ и когато се отпуснем, и следваме Неговото водителство…..

Виолета довърши :

– Започваме да отразяваме Божията милост и любов в този свят, изпълнен със страх и хаос.

Момичетата бяха доста въодушевени от разсъжденията, оставаше само да удавят своите емоции в чашите с газирано питие.

В Ню Йорк започна работа заведението „Avocaderia“, което гощава клиентите си с ястия само от авокадо.  Като цяло, ресторантът се представя като „здрава и свежа кухня.“

Целта на „Avocaderia“ е да „донесе нов облик и здравословната диета в заведенията за бързо хранене“. Това е първият в света бар за бързо хранене с авокадо.

В ястията се използва авокадо, което се отглеждани в мексиканския щат Мичоакан от местните фермери и законно е продадено в Съединените щати, на достъпна цена.

В ресторанта се предлага закуска, обяд, салати, препечени филийки, коктейли и разбира се, традиционната гуакамоле.

„Avocaderia“ е отворен от италианеца Франческо Брачети, който е живял в Мексико и се е влюбил в авокадото.

Неговият братовчед, родом от Флоренция Алберто Гремини е станал готвач и автор на менюто.

Вера реши да обучава сама сина си у дома, нали вече разрешиха домашното обучение.

През миналата година Вера научи Митко да пише буквите. Подобно на повечето момчета синът ѝ не седеше на едно място. Потича, подскача и едва тогава отиваше до масата, за да напише някоя буква.

„Как да го заинтересувам и да събудя интереса му – помисли си Вера. – Иска ми се да бъде по активен в обучението“.

Изведнъж ѝ дойде интересна идея и тя реши да я приложи.

Ето какво бе измислила.

В началото на всеки ред тя рисуваше рицар или богатир, а в края дракон или злодей-разбойник. Тези фигури тя изобразяваше съвсем схематично.

Вера каза на сина си:

– Когато напишеш един ред, той е мост над пропаст и чрез него рицарят може да се добере до врага, да се пребори с него и да го победи.

Митко я гледаше с широко отворени очи. Тази история много му хареса.

В крайна сметка се получи желаният резултат.

Синът с увлечение започна да изписва буквите, а след това дорисуваше недостигащите елементи от сюжета.

С течение на времето, когато Митко усвои буквите, интересът му към тази игра спадна. Обучението отново започна да го отегчава. Не му беше интересно да пише отвлечени думи и фрази.

Един ден Вера предложи на Митко:

– Започни да пишеш писма на своите приятели, а може и на братовчедите си.

Митко бе във възторг от тази идеята  и веднага се хвана за работа.

През тази година той изпрати много писма.

Навярно тук помогна и романтиката на самото изпращане на писмата.

Първо трябваше да се отиде до пощата. Второ бе необходимо да се залепят марки на плика. Трето писмото тържествено се пускаше в кутията, а накрая се нетърпение се очакваше да се получи отговор.

Митко бе нетърпелив. Понякога по два пъти и повече изтичваше до пощенската кутия, поставена на входната врата, за да види, дали някой не му е писал.

Така Митко се научи да пише.

Красимир бе още малък. Той посещаваше групата за предучилищна възраст в детската градина.

Неговият по-голям братовчед го бе запалил по компютрите и въпреки че беше толкова малък, той вече доста добре се ориентираше във виртуалното пространство.

Веднъж Красимир попита майка си:

– Мамо, вярно ли е, че когато деинсталират програмите, те попадат на Небето. Там ги слагат на един много голям компютър, който никога неспира и не закъсва.