Posts Tagged ‘братовчед’

Той все още променя

сряда, март 6th, 2019

imagesСлънцето ярко блестеше, но то не отговаряше на настроението на Наим. Младежът бе свил ръцете си в юмруци, здраво бе стиснал зъби, но устата му бе затворена и само по лицето му можеше да се разбере, че ако имаше възможност да вика, щеше да реве като лъв.

Така го завари Назар. Той бе подочул какво се е случило с приятеля му. Седна до него, не можеше да не съчувства на мъката му.

– Наим, стегни се, – каза му той, – разногласия винаги ще има.

– Да особено с онези, на които не можем да кажем нищо или да се махнем от тях, – процеди през зъби Наим.

– Не само ти имаш такива сложни взаимоотношения в семейството.

– Та те ме направиха на луд, – Наим едва се сдържаше, за да не изкрещи. – Та аз съм техен син, брат, братовчед, племенник, внук, …..

– Спомни си какво четохме вчера, – опита се да го ободри Назар.

– Какво? – незаинтересовано и безразлично попита Наим.

– Не обърна ли внимание, че Исус не контролираше своето семейство, но не позволяваше и те да го управляват.

– Какво мога да направя аз? – попита безпомощно вдигайки ръце Наим.

– Ако смяташ, че можеш да контролираш поведението на хората особено към себе си, ти си поробен от тяхното мнение, – констатира Назар.

– И какво да ги оставя Бог да ги контролира какво да правят ли? – начумери се Наим.

– Щом си приел Исус Христос за свой Господ и Спасител, ти си Божий син. Бог те обича и одобрява.

– Да, но те…., – недоволно измрънка Наим и се спря.

– Виж, – Назар погледна приятеля си в очите, – Исус даде на роднините си пространство, време и благодат. И понеже го направи, те се промениха. Един от тях стана апостол, други поеха пътя на мисионерите. За това не се отчайвай. Бог все още променя семействата.

Как се съсипва празникът

неделя, декември 31st, 2017

indexВиктория напусна родния си град и се премести в столицата. Там бързо свикна да живее в мегаполиса.

Тя си идваше един път в годината, точно на Нова година. Това идване бе без много ентусиазъм, защото много често се повтаряше един и същи сценарий.

Току що пристигнала, роднините като гладни лешояди се нахвърляха върху нея с различни по степен въпроси, без всякаква деликатност.

– Кога ще се омъжиш? – клатеше глава леля Донка.

– Купи ли си апартамент в столицата? – интересуваше се братовчед ѝ Мишо.

– Мислиш ли изобщо да имаш деца? – гледаше я предизвикателно баба Пена.

– Как до сега не си станала някоя главна на отдел? – цъкаше с език чичо ѝ Стамен.

Разпитът с пристрастие плавно протичаше като открито заседание на тема: „Как Виктория ще живее по-нататък?“

– Ако по-рядко ходи на почивка, – намеси се стрина ѝ Мария, – тя ще може бързо да събере повече пари, да си купи апартамент.

– Нека работи по-малко, – добави дядо Тодор, – така по-лесно ще организира личния си живот.

– По-добре е, – не остана назад и леля Петка, – да си вземе мъж с апартамент, тогава няма да се занимава с заеми и ипотеки.

В третата част от развлекателната програма на семейството се вдигаше бялото знаме за Виктория.

Започваха да обсъждат по-голямата сестра на Виктория:

– Е, Славка успешно се омъжи, – каза Нено, вуйчо на двете сестри.

– С мъжа си скоро си купиха апартамент, – побърза да осведоми останалите стринка Наталия.

– Славка има две умни деца, –  започна да я хвали баба Тота. – Едното рецитира много хубаво, а другото спечели скоро конкурс, представяйки своя картина.

Явно имаха за какво да я хвалят. Не е като Виктория, която няма ни кола, ни апартамент, нито семейство, нито някаква по-особена придобивка в жилището си.

Черешката на тортата бе негодуванието на родителите:

– Виктория рядко звъни и не я виждаме често между нас, – въздъхна майка ѝ.

– А през лятото вместо да дойде нагости по време на отпуската си, – недоволстваше баща ѝ, – тя отива на море.

В общи линии Виктория играеше ролята на лошата дъщеря.

Неудобните въпроси, непоисканите съвети, съперничеството и негодуванието  са основните проблеми, които могат да съсипят Новогодишния празник в едно семейство.

Силно и сигурно водителство

неделя, май 7th, 2017

imagesЗаедно с приятелките си Мариана се записа в курса по танци. След записването групичката отседна в една сладкарница.

И тогава започна доста оживен разговор.

– Какви са ролите в танца? – попита Лили.

– Мъжът води,а жената го следва, – отговори бързо Мариела.

– Израснала съм в семейство, в което майка ми, баба ми, лелите ми и всички братовчедки твърдят едно и също нещо: „Жената не бива да позволява на мъжа да доминира, – отчете вирнала нос Станислава.

– Да но в танците става въпрос за водене, а не за доминиране, – обърна внимание Силва.

– В танца ролята на мъжът е да насърчи жената да разкрие своята красота, елегантност и грация, – подчерта Божана.

– Той проучва обстановката, определя курса  и води дамата, като нежно притиска ръка към гърба ѝ, – уточни Виолета.

– Спомням си за Венци, – каза смеейки Станислава, – когато веднъж танцувах с него. Той не водеше убедително и през цялото време се страхувах, че ще се блъснем в нещо.

– Когато партньорът е уверен и води в танца, като предпазва партньорката си от грешни стъпки, танцът е истинско удоволствие, – обясни Мариела.

– Не сте ли забелязали, че Бог ни води по подобен начин? – възкликна Мариана.

– Така е, – веднага се съгласи Лили. – Ние сме сътворени по Негов образ и когато се отпуснем, и следваме Неговото водителство…..

Виолета довърши :

– Започваме да отразяваме Божията милост и любов в този свят, изпълнен със страх и хаос.

Момичетата бяха доста въодушевени от разсъжденията, оставаше само да удавят своите емоции в чашите с газирано питие.

В Бруклин се е появил ресторант с ястия само от авокадо

понеделник, април 10th, 2017

2017-04-101491824034В Ню Йорк започна работа заведението „Avocaderia“, което гощава клиентите си с ястия само от авокадо.  Като цяло, ресторантът се представя като „здрава и свежа кухня.“

Целта на „Avocaderia“ е да „донесе нов облик и здравословната диета в заведенията за бързо хранене“. Това е първият в света бар за бързо хранене с авокадо.

В ястията се използва авокадо, което се отглеждани в мексиканския щат Мичоакан от местните фермери и законно е продадено в Съединените щати, на достъпна цена.

В ресторанта се предлага закуска, обяд, салати, препечени филийки, коктейли и разбира се, традиционната гуакамоле.

„Avocaderia“ е отворен от италианеца Франческо Брачети, който е живял в Мексико и се е влюбил в авокадото.

Неговият братовчед, родом от Флоренция Алберто Гремини е станал готвач и автор на менюто.

Това, което бе безсмислено, доби смисъл

събота, септември 3rd, 2016

indexВера реши да обучава сама сина си у дома, нали вече разрешиха домашното обучение.

През миналата година Вера научи Митко да пише буквите. Подобно на повечето момчета синът ѝ не седеше на едно място. Потича, подскача и едва тогава отиваше до масата, за да напише някоя буква.

„Как да го заинтересувам и да събудя интереса му – помисли си Вера. – Иска ми се да бъде по активен в обучението“.

Изведнъж ѝ дойде интересна идея и тя реши да я приложи.

Ето какво бе измислила.

В началото на всеки ред тя рисуваше рицар или богатир, а в края дракон или злодей-разбойник. Тези фигури тя изобразяваше съвсем схематично.

Вера каза на сина си:

– Когато напишеш един ред, той е мост над пропаст и чрез него рицарят може да се добере до врага, да се пребори с него и да го победи.

Митко я гледаше с широко отворени очи. Тази история много му хареса.

В крайна сметка се получи желаният резултат.

Синът с увлечение започна да изписва буквите, а след това дорисуваше недостигащите елементи от сюжета.

С течение на времето, когато Митко усвои буквите, интересът му към тази игра спадна. Обучението отново започна да го отегчава. Не му беше интересно да пише отвлечени думи и фрази.

Един ден Вера предложи на Митко:

– Започни да пишеш писма на своите приятели, а може и на братовчедите си.

Митко бе във възторг от тази идеята  и веднага се хвана за работа.

През тази година той изпрати много писма.

Навярно тук помогна и романтиката на самото изпращане на писмата.

Първо трябваше да се отиде до пощата. Второ бе необходимо да се залепят марки на плика. Трето писмото тържествено се пускаше в кутията, а накрая се нетърпение се очакваше да се получи отговор.

Митко бе нетърпелив. Понякога по два пъти и повече изтичваше до пощенската кутия, поставена на входната врата, за да види, дали някой не му е писал.

Така Митко се научи да пише.