Виктор разпалено размахваше ръце:

– Няма Бог! Не ми говори врелини кипелини.

Добромир го погледна кротко и топло му се усмихна:

– Наблюдавал ли си пламтящия залез, а мекият, сребрист блясък на лунната светлина върху океанските вълни? Чувал ли си плача на новороденото? Гледал ли си как птица гради гнездото си, излюпва и храни малките си? Кой е направил всичко това?

– Това е случайно стекли се обстоятелства, – самонадеяно обяви Виктор.

– Погледни заобикалящия ни свят, – посъветва го Добромир. – Инстинктивно знаем, че нашата среда не е някаква случайна космическа случайност, а дело на Майстор-дизайнер. Земята не е възникнала с щракване на гигантски пръсти, а е била съзнателно планирана и подготвена в подредена поредица от събития.

– И космоса ли не е случаен? – с присвити очи и лека ирония в гласа попита Виктор.

– Не е, – спокойно му отговори Добромир. – Виж нас хората. Ние сме съзнателно планирани да бъдем изпълнени с красотата на любовта, радостта и мира, изпълняващи целта поставена от самия Бог.

Виктор само махна нервно с ръка.

Цанко бе на шестдесет години, когато тръгна на поход в отдалечените от дома му планини.

Той не усети хлъзгавостта на скалата под краката си. Падна и счупи бедро.

Извади телефона си, но на това място нямаше връзка.

Започна да пълзи въпреки болката, за да достигне по-високо място, от където се надяваше да бъде спасен.

Не беше отчаян. Имаше мир в сърцето си.

– Искам да оцелея заради дъщеря си, която вече е пораснала, – каза си той.

Цанко усети силно Божие присъствие и бе готов да се изправи срещу смъртта.

Интересното е, че той оцеля след жестока зимна буря, която продължи две денонощия.

Накрая бе спасен.

И ние имаме обещанието за Божието присъствие завинаги, чрез Светият Дух, който обитава в нас.

Дори нощта не може да ни скрие от Бога, а смъртта, най-голямата тъмнина, ще ни приближи до Него.

Без значение в кой сезон или място се намираме, Бог е там.

Като ставаше посред нощ Мишо виждаше майка си седнала на стол в хола. Обикновено тя държеше Библия в скута си.

Тази жена имаше проблем с безсънието поради хронична болка.

Мишо не говореше с майка си, защото бе прекалено сънен, но знаеше, че тя разговаря с Бога в тези среднощни часове.

Трябва ли да чакаме някоя безсънна нощ, за да се свържем с Бога?

Разбира се, че не.

Светът е шумен и ние често се разсейваме от шума.

Бог изисква вниманието и участието ни. Ето защо трябва активно да търсим тихите моменти, които рядко се срещат в хаоса на семейния живот или в забързаната работа.

Ние намираме Бог в тишината.

Той е буден и слуша. Винаги е готов да прекара време с онези, които Го търсят.

Симо бе раздразнен:

– Как човешките ритуали могат да бъдат опасни заместители на Христос?

Брат му Петър го подкрепи:

– Ето ти пример. В Санта Фе, Ню Мексико, хиляди хора се събират всяка година, за да изгорят петнадесетфутово извисяващо се чучело, пълно с техните тревоги, сметки и съжаления.

– Това някаква лудост ли е? – попита озадачен Симо.

– Тълпата вика:“Изгорете го!“, надявайки се, че пламъците ще погълнат тревогите и проблемите им и ще рестартират живота им, – допълни Петър.

Симо поклати глава:

– Ритуалът отразява дълбок човешки копнеж да се очисти от страх, срам и провал. Той е драматичен. Но е и безсилен.

Петър леко се усмихна:

– Огънят може да унищожи хартията, но не и вината. Може да погълне дървото, но не и срама.

Не трябваше да заменят Исус с празни заместители, защото Христос е видимият „образ на невидимия Бог“. Той е върховен над творението, напълно Бог в човешка плът и победител над „всяка сила и власт“.

Поради Неговата смърт и възкресение, ние сме „вкоренени и съградени в Него“ и напълно живи и простени от Него.

Човешките ритуали и културни церемонии могат да хипнотизират тълпата, но само Исус може да отмени дълга на греха и да разчупи хватката му завинаги.

Вместо да се подчиняваме на бремето свързано с ритуали и традиции, нека го предадем на Христос. Само Той ни освобождава от плен и ни изпълва с надежда.

Виктор бе стрелец бомбардировач по време на Втората световна война.

Самолета му бе свален, а той бе заловен. Няколко месеца Виктор бе военнопленник.

Той рядко говореше за преживяното, но тези, които го познаваха преди войната казваха за него:

– Виктор безгрижен младеж с лъчезарна усмивка.

Но военните му преживявания го бяха превърнали в капризен и затворен човек.

Синът му Марко не го разбираше, но един ден му попадна книга, в която се разказваше за въздушните битки.

Едва тогава Марко разбра физическата и психологическата цена, платена от такъв тип летци.

От тогава състраданието към баща му се засили.

Така и Исус не просто разбираш нашите борби, Той знае как се чувстваме във всяка ситуация.

Помислете, Исус знае какво изтърпяваме. Той е бил изкушаван, както сме и ние.

Да се ​​научим да имаме състрадателно сърце като Исус е чудесен начин да покажем любов към онези, които се нуждаят от Него.

Нека Бог ни даде, чрез Светия Си Дух, разбиращо сърце, което протяга ръка към другите с любов и милост.