Денят предаваше властта на нощта. В стаята стана тъмно, но Велин продължаваше да седи на стола без да обръща внимание на това. Той бе напрегнат. Нещо сериозно го измъчваше.

В стаята шумно влезе Деси, светна лампата и като видя угрижения си брат попита:

– Ти какво правиш на тъмно? Какво си оклюмал?

– Искам да подаря най-хубавият подарък на Рожденика. И се чудя, какво би Му харесало най-много?

– Кой има рожден ден? – попита Деси и разтърси глава, искайки да си припомни.

Велин се усмихна:

– Наближава Рождество…

– А това ли? – възкликна не много въодушевено Деси. – Той си има всичко. Какво можеш да Му подариш?

– Искам с нещо да го зарадвам, – въздъхна Велин, – но не зная с какво.

– Ако е нещо сантиментално, може да изглежда незначително и безсмислено, – започна да разсъждава Деси на глас. – Да кажем, че е нещо практично, но и тогава не знаеш дали ще покриеш стандартите му за качество. Обикновено се дават пари, рожденикът сам да си избере подаръка, но в случая ми изглежда неестествено.

– Това е човешко съобразяване, – недоволно реагира Велин, – суетно, егоистично, пресметнато в цифри, бюджет или някаква благодарност. Такъв начин на подаряване е свързан с мисълта: Какво ще си помисли рожденикът или останалите гости?

– Не знам, – призна безизходното положение Деси.

– Спомняш ли си история с бедната вдовица в храма и двете лепти, – попита Велин, – които пуска в съкровищницата на храма? Тази жена постъпи странно според човешката логика. Защо ѝ е необходимо да дава на Бога всичко свое, което на практика е абсолютно нищожно?

– Вярно, – замисли се Деси, – тези монети няма да свършат никаква работа за нея самата, камо ли на Бога. Тогава защо Христос забелязва точно нея и я даде за пример на учениците Си?

Велин бе осенен от неочаквана мисъл. Той вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре и въодушевено каза:

– Защото тази вдовица си ти, аз и всички останали хора, които сме поканени на голямото празненство за рождения ден на най-добрия ни Приятел.

– Тогава какви варианти ни остават? – попита озадачено Деси.

– Ако сме горди, няма да отидем, защото ще си кажем, че нашият подарък е жалък и тогава всички ще видят колко не можем, не знаем, нямаме или не сме.

– Аз бих постъпила така, ако смятам, че подаръкът ми не струва и другите ще ми се смеят, – изказа мнението си Деси. – Но какво в действителност трябва да направим?

– Другият вариант е да отидем смирено с двете лепти и да ги пуснем в ръката на Рожденика. Той няма нужда от тях. За Него не е важна стойността на твоя подарък. Това, което ще зарадва Рожденика, е покорност дори в малкото или в това, което ти си мислиш, че е малко.

Деси гледаше брат си и още не можеше окончателно да реши, какво да подари на Рожденика.

– Господ Исус Христос иска да използваме двете лепти на това Рождество. Независимо колко незначителни се чувстваме, трябва да използваме това, което имаме в джоба си, в ума си, в ръцете си, в дома си, за да зарадваме някого заради Исус на това Рождество. За да зарадваме Рожденика, ни трябва само едно – готово за това сърце, – заключи тържествено Велин.

Народът се тълпеше. По-любопитните се блъскаха, за да разберат какво става.

– Защо са се събрали толкова на едно място?

– Сигурно има нещо интересно …

– Някакъв там говори.

– За какво приказва?

– Кой го знае ….

Бяха дошли двама души единият , от които прогласяваше Благата вест и убеждаваше хората, че е наближило Небесното царство и трябва да се покаят.

Напред имаше недоволни. Те хвърляха развалени яйца по говорещия, но за беда улучиха Стефан, който бе до него.

Когато зловонието от развалените яйца покри потърпевшия, той започна да ругае и да скърца със зъби срещу тълпата.

Развеселени „стрелците“ станаха по-точни и започнаха да улучват и самия говорител, но той не се ядоса, а затанцува и започна да хвали Бога.

Стефан го изгледа изненадано и промърмори:

– Странно! … Нищо не разбирам!? Когато ме поразиха с яйцата, аз започнах да ги хокам и смъмрям, а ти започна да хвалиш Бога.

Румен, който вече бе привършил, се засмя:

– Твоето сърце е изпълнено с недоволство, обиди и нападки, и това излезе от устата ти. А моето е изпълнено с песни, благодарност, уважение и благоговение спрямо Бога, за това затанцувах и Го славословех.

Вложете в сърцето си Словото, та по време на криза или изпитания с думите си да не съгрешите пред Господа.

Нека Бог очисти сърцата ни и изгори плявата в тях.

„Как можахте да говорите добро, като сте зли? Защото от онова, което препълва сърцето, говорят устата“.

В училището щеше да има тържество. Поля участваше в програмата и много се вълнуваше.

Когато майка ѝ се прибра от работа, тя изтича, прегърна я и попита:

– Мамо, нали знаеш за тържеството?

– Беше за утре от 18 часа, нали? – усмихна се уморено майка ѝ.

– Трябва да ми приготвиш специалните дрехи, – каза загрижено Поля. – Нали не си забравила за тях?

– Не се притеснявай, всичко ще бъде наред, – засмя се майка ѝ.

Вера беше добър родител. Тя никога не бе подвеждала децата си. Цяла вечер се труди над „специалната“ рокля на дъщеря си. Огледа я внимателно и остана доволна от работата си.

На сутринта Вера подаде роклята на дъщеря си. Поля я грабна и бързо я отнесе в стаята си.

Когато се върна майка ѝ каза:

– Можеше поне едно благодаря да кажеш.

Поля изненадано повдигна рамене:

– Мислех, че това е задължение на майката, да приготви дрехите на детето си – и Поля излезе от стаята.

На Вера ѝ стана обидно. Заболя я. Сякаш трудът ѝ не бе уважен.

Изведнъж Вера трепна, тя бе изобличена от тих нашепващ глас:

– Колко пъти си очаквала да благословя работата ти, да те изкарам от затрудненото положение, да ти помогна за това или онова, без да очаквам благодарност в замяна.

– Благодаря Ти, Господи, че винаги си се грижил за мен и семейството ми. Прости ми, че чрез напомняне на дъщеря си, исках да бъде оценен труда ми. Велика е любовта Ти, както и делата Ти. Благодаря ти, Татко Мой!

Станислав отново се нацупи и за пореден път избяга от масата, отказвайки се да се храни.

Майка му въздъхна:

– Пак с неговите капризи.

Дядо Стоян стана и отиде след внука си. Завари го седнал на леглото, прегърнал коленете си и забил глава в тях.

Когато Станислав усети, че някой влезе в стаята му, вдигна глава готов да му се скара, но когато забеляза, че това е дядо му се въздържа. Той много обичаше този мъдър старец.

– Те си знаят своето и за мен не ги интересува, – оправда се Станислав пред дядо си, за бягството от масата.

– Хората около теб не знаят какво се мъти в главата ти, – каза спокойно дядо Стоян. – Те не могат да видят твоите мисли, не разбират емоциите ти, мечтите ти. Не могат да схванат  мотивите на твоите действия.

Станислав се бе успокоил и внимателно слушаше дядо си. Старецът никога не го бе подвеждал или лъгал, за това думите ми винаги се посрещаха с уважение.

– Те виждат само тялото ти, – продължи дядо Стоян. – А по твоите действия съдят за това, което става в теб. Намръщените ти вежди говорят за недоволство, усмивката за благодарност и добро разположение, юмруците ти свидетелстват за враждебност и гняв.

– И какво да правя тогава? – въздъхна тежко Станислав.

– Апостол Павел ни съветва да принасяме телата си в жертва жива, благоугодна на Господа.

– Какво означава това? – попита Станислав.

– Каквото се случва с нашето тяло, показва на хората около нас, какви сме в действителност. Можем, колкото си искаме да декларираме нашата християнска вяра, но ако действията ни свидетелстват в противното, хората имат пълното право да се усъмнят в нашите думи.

Станислав се замисли, а след това добави:

– Не бях прав! Ядосах се за дреболии. …. Мама изобщо нямаше вина. А със всичко, което направих, наказах себе си. Останах без обяд.

Дядо Стоян се усмихна и погали внука си по главата.

– Дрехите, думите, навиците, ….. със всичко това сме длъжни да прославяме Бога. Трябва да бъдем „безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“, – заключи дядото на Станислав.

Момчето подаде ръка на стареца и двамата отидоха заедно в трапезарията.

Стояха пред измъченото, обезобразено Тяло разпнато на кръста, леко привели глави.

– Защо се е случило така с Проповедника  на любовта и прощението, съчувствието и милостта Този, Който бе дошъл да ни примири с Бога? – попита Ботьо.

– Не сте ли се замисляли някога, че отговорността за Неговите страдания и смърт лежат на нас? – попита Спас.

– Христос е учил хората да бъдат състрадателни и самоотвержени, – отбеляза Мони. – Той сам изпълни това учение като се представи като жертва на любовта.

– С какво бяха предизвикани смъртоносната омраза и завист, които Го доведоха до тази смърт? – недоумяваше Виктор.

– Как може любовта и грижовността да предизвикат ненавист вместо благодарност? – изрази възмущението си Тереза.

– Това е типична история, която се повтаря от Адам до наши дни, – поклати глава Зорка. – Никой не иска да поеме отговорността за деянието си. Всеки обвинява другите.

– Всеки си има оправдание, – съгласи се Спас, – а всички ние заедно разпнахме Христос.

– Всички участници в разпятието са обединени от греха, – каза Мони. – Това не е обществен грях. Грехът винаги е бил личен. Вината и отговорността са винаги лични.

– Ние, далечните потомци се чувстваме като съучастници в това разпятие, не защото сме били там, а защото сме грешници, – каза Тереза.

– Евангелието ни напомня пред този кръст, че всеки от нас има право на избор, но трябва много да внимава в него, защото той застава пред съда на своята съвест, – заключи Спас.