Бе 1992 година. Провеждаше се състезание по лека атлетика.

Бегачите летяха по четири стотин овалната писта.

Един от тях спря и закуцука. Беше разтегнал подколянно сухожилие.

Тълпата стоеше затаила дъх.

Един мъж изтича от трибуните към младия атлет. Това беше баща му.

Докато телевизионният екип предаваше трогателната сцена на гледащия свят, микрофоните уловиха думите на бегача:

– Татко, трябва да ми помогнеш да премина финалната линия. Цял живот съм тренирал за това състезание.

Бащата прегърна сина си и заедно те преминаха финалната линия под бурните овации на публиката.

В състезанието на живота, Бог, нашият небесен Отец, е до нас.

И когато си мислим, че не можем да направим нито една крачка повече, Той ни прегръща с вечните Си ръце и нежно върви с нас до финала.

Виктор бе стрелец бомбардировач по време на Втората световна война.

Самолета му бе свален, а той бе заловен. Няколко месеца Виктор бе военнопленник.

Той рядко говореше за преживяното, но тези, които го познаваха преди войната казваха за него:

– Виктор безгрижен младеж с лъчезарна усмивка.

Но военните му преживявания го бяха превърнали в капризен и затворен човек.

Синът му Марко не го разбираше, но един ден му попадна книга, в която се разказваше за въздушните битки.

Едва тогава Марко разбра физическата и психологическата цена, платена от такъв тип летци.

От тогава състраданието към баща му се засили.

Така и Исус не просто разбираш нашите борби, Той знае как се чувстваме във всяка ситуация.

Помислете, Исус знае какво изтърпяваме. Той е бил изкушаван, както сме и ние.

Да се ​​научим да имаме състрадателно сърце като Исус е чудесен начин да покажем любов към онези, които се нуждаят от Него.

Нека Бог ни даде, чрез Светия Си Дух, разбиращо сърце, което протяга ръка към другите с любов и милост.

Капитан Михайлов усърдно работеше за потапянето на огромен океански лайнер. Това му беше работата, за която му плащаха.

Когато Ники научи това попита:

– Той пират ли е, че ги потопява?

– Не, – усмихна му се баща му, – Капитанът изпраща корабите да плават по седемте морета и когато службата им свърши, ги превръща в изкуствени рифове на океанското дъно.

– Като рифове? – Ники повдигна учудено вежди.

– Потъналите плавателни съдове са привлекателни за водолазите, но те помагат за защитата на бреговите линии, тъй като ограничават ерозията на плажовете, – обясни бащата.

– Интересно, – Ники наклони на една страна главата си.

– Въпреки че вече не порят вече океанските вълни, корабите продължават да осигуряват стойност, скрита дълбоко под тях, – допълни бащата.

Ники бе научил нещо ново днес и започна усилено да мисли върху него.

Бог пренасочи предназначението и ролята ни, за да постигне Своите цели. Той често ще използва дарби и таланти, които ни е дал, по нови начини.

Тони изтича при баща си.

– Знаеш ли какво е „танц на костенурката“? – попита малкото момче.

Бащата се усмихна:

– Това е очарователното поведение на морските костенурки, когато са в присъствието на храна. Те накланят телата си вертикално, отварят уста, пляскат с предните си перки и се въртят във водата.

– Интересно, – плесна с ръце Тони.

– Но радиовълновите смущения могат да нарушат вътрешния „GPS“ на костенурката. Това обърква навигацията им, разсейва ги от източника им на храна и за съжаление, спира танците им.

– Колко жалко, – въздъхна Тони.

Ние процъфтяваме в Божието присъствие, но грехът ни разсейва от Него и ние спираме да „танцуваме“.

Как можем да намерим отново радостта си? Като се отвърнем от греха, който обърква връзката ни с Бога.

Когато се покаем, ние намираме надежда в Него.

Бог, в края на краищата, е истинският Господар на танца.

Соня бе на пет години, смяташе се вече за голяма, но се страхуваше от гръмотевичните бури. Не толкова от дъжда и вятъра, а от звука на гръмотевицата.

Всеки път, когато имаше такава буря, Соня реагираше по един и същи начин.

Отиваше до малкото стерео в хола и включваше музика за поклонение на Бога.

Един ден баща ѝ я попита:

– Защо правиш така?

– Гръмотевиците ме плашат, но музиката ме кара да се чувствам добре.

Това бе нейния начин да реагира на бурята.

Гръмотевицата беше истинска, но и отговорът ѝ също.

Тя не можеше да контролира бурята, но можеше да избере това, което слушаше. Така увеличи обема на мира си.

Бурите са част от живота. Те се появяват в нашето здраве, нашите финанси, нашите взаимоотношения и нашите емоции. И страхът се опитва да се издигне с тях, но страхът не трябва да побеждава.

Въпросът е върху какво ще се фокусираме? На какво ще се настроим?

Изборът ѝ не успокои бурята, но успокои самата Соня.

Когато насочим вниманието си към Бога, сърцата ни могат да намерят мир дори в хаос.

Може да не успеем да спрем гръмотевиците, но можем да изберем гласа, който слушаме.