Джаксън се опитваше да оцелее във войната.

Той разсъждаваше на глас:

– Ако избера да стана войник, ще имам известна сигурност, като оръжия, храна и подслон. Мога и да се откажа от живота и да умра до купчина боклук в едно от многото сиропиталища, в които живея. Изборът е много труден за мен.

Той въздъхна и се почеса по главата:

– Положението ми не е леко, а бягството от мъките на глада изглежда по-привлекателно, отколкото искам да си призная.

Тогава си спомни думите на баща си, който вече не беше между живите:

– Ако избереш в момента лесното, по-късно може да се окаже, че това е далеч по-трудно.

И Джаксън продължи с разсъжденията си:

– Ако стана дете-войник това ще ми даде храна в момента, но вероятно ще доведе до психически и физически мъки по-късно…. хмм … Смъртта ми би сложило край на страданията ми. Но нужно ли е да се откажа от целия живот, който тепърва ми предстоеше да живея?

След дълъг размисъл стигна до следния извод:

– Няма да поема по лесния път. Избирам „тясната порта“, за която Исус говори. Бог вижда голямата картина. Той има план и има последната дума. Ще се съглася с Него, дори когато този план или дума се различават от това, който аз смятам за добро.

Михаил бе седнал до баща си. Двамата разговаряха.

– Татко, нали Юда е прекарал три години с Исус. Той е видял как изцерява и възкресява мъртви. Слушал бе думите Му. Защо го предаде?

– Може би заради собствената си зависимост, – тъжно каза бащата.

– Зависимост? – повдигна вежди учудено Михаил.

– Склонност, която никога не е успял да надмогне.

– Какво не е могъл да надмогне? – продължи да пита Михаил.

– Юда е отговарял за касата с пари и е било известно сред учениците, че Юда често крадял по малко от ковчежето, което било предвидено за споделяне, – обясни бащата.

– Защо не е отнесъл тази си слабост при Исус? – последва нов въпрос.

– Защото Юда се е доверявал на това, което вижда, а не е ходил с вяра. Всяка зависимост подтиква към грешни избори, от които човек после се срамува, а това води само до съжаление и чувство за вина.

– И сатана веднага ще се възползва, – усмихна се Михаил.

– По-добре направи правилния избор, а не като Юда, – посъветва го баща му. – Отиди при Исус. Помоли Го за прошка и сила. И ще се удивиш как това ще промени края на твоята история!

Катерина наблюдаваше родителите си и им се чудеше:

– Кога най-сетне ще пораснат. Светът се променя, но те не.

– Какво толкова, – опита се да я успокои приятелката и Магда, – те са вече хора на възраст. За кога ще се променят?

– Все още имат години напред, не са толкова стари, – нервничеше Катерина, – Чудя се на акъла им, разговарят с хората в магазина, носят облекло, което отдавна е излязло от мода, канят приятелите си на вечеря, вместо да им пишат съобщения.

– Е, не е чак толкова лошо, – усмихна се Магда. – Може да се понесе.

– Изглежда сякаш се чувстват комфортно в собствената си кожа, – продължи с критиката си Катерина. – Казвам им, но те не искат да се поправят.

– Какво им се обясняваш, – махна с ръка Магда.

– Имат странни хобита, – намръщи се Катерина. – Майка ми си е засадила цяла билкова градинка, а баща ми опушва месо по не знам каква рецепта.

– Наистина е странно, – изпухтя Магда. – Звучи ми глупаво.

– Вечер споделят с приятели как е минал деня, а после изразяват чувствата и емоциите си и всичко това на глас, – възмущаваше се Катерина. – Просто ми е неудобно да ги гледам как се излагат.

Приятелката ѝ само въздъхна.

– Не мога да се примиря, – тропна с крак Катерина. – Толкова много говорене, а могат мълчаливо да се взират в телефоните си и без толкова много шум, пак да разговарят с приятелите си.

Тони и синът му Васко обичаха заедно да гледат баскетбол. Любимият им отбор имаше турнирен мач и двамата бяха много развълнувани.

Поради заетост, Васко не можа на живо да гледа двубоя с баща си.

Тони проследи целият мач. Той видя как отборът бе на крачка от победата. Имаше четиринадесет точки преднина към края на мача, когато другият отбор стопи разликата чрез няколко три точкови удара.

В крайна сметка любимият им отбор загуби с две точки.

Вечерта Васко реши да изгледа записът на мача.

Тони бе готов да изкрещи на сина си:

„Спри го! Дори не трябваше да го включваш“.

Бащата искаше да предпази сина си от разочарованието, но въпреки всичко му позволи да премине през болката, като реши в себе си:

– Когато нашит любим отбор извоюва титлата, ще бъдем още по щастливи, защото сме преминали през този момент на страдание.

Загубите не трябва да влияят по никакъв начин на живота ни.

Всеки би искал да избегне страданието и болката, но чрез тях се променяме.

Все пак надеждата е точно затова, да се взрем в бездната и да не се отчайваме.

Сякаш изпадаме в дълбините на ада, но осъзнаваме, че дори там Божията ръка ще ни води.

Борко бе от хората, които започваха с ентусиазъм, но не довършваха докрай нещата.

Той много бързо се въодушевяваше, но после губеше интерес и зарязваше всичко.

Борко много обичаше да готви и след това сладко да си изяде приготвеното, но станеше ли въпрос за чистене след това казваше:

– Не обичам да мия всички тези мръсни съдове и прибори.

Или захващаше се с някаква идея, готов бързо да я осъществи, но свършваше три четвърти от работата и си казваше:

– Ще довърша по-късно.

Но изобщо не правеше това. Даже забравяше, че е работил над такава идея.

Баща му гледаше недовършените му работи и един ден му каза:

– Представи си, че Бог ти каже: „Обичам те. Избрал съм те. Искам да те преобразя в Моя образ, но малко Ми омръзна от теб. Захващам се с друг“.

– Как така? – свъси вежди Борко. – Той няма ли да довърши започнатото с мен?

Бащата продължи да описва нататък сцената:

– „Не, – ще каже Бог, – Захващам се с друг, който е по-интересен от теб“.

– Не, Той ще довърши работата си с мен, – категорично заяви Борко, – не може да ме зареже внезапно.

– Така е, – съгласи се бащата. – Бог не губи интереса си към нас. Той няма да ни изостави.

Борко само въздъхна

Бащата попита:

– Не си ли щастлив, че Бог ще завърши това, което е започнал в теб?“