Къщата на Тодор Давчев се намираше точно срещу черквата. Той много обичаше да излиза отпред и да наблюдава минаващите оттам. Имаше си спестени пари за черни дни, че и повече, затова не се страхуваше от настъпващите промени в икономиката.

Веднъж при него дойде Дечо. Наричаха го приятел на бедните, защото не минаваше ден да не помогне на някой от тях със нещо.

– Бай Тодоре, – каза Дечо, – ще дадеш ли нещо за моите приятели?

– За днес нищо, – троснато му отвърна Давчев.

– Трябва да помогна на една бедна жена, която днес роди, но няма дори с какво да увие новороденото, – започна да обяснява Дечо.

– Нямам, – скъпернически скръцна със зъби Тодор.

– Навярно тогава ще се смилите над едно младо красиво момиче, което е останало без работа и няма пари за хляб, – продължи да настоява Дечо.

Когато просителят видя киселата физиономия и намръщеното лице на Тодор, добави:

– Така ще го спасите от лошия път, който е решило да поеме.

– Точно за такава, ли? – изви тялото си на една страна Давчев и се изплю на земята.

– А какво ще дадете за работник, който сам се изхранва, но за беда днес е паднал от скелето, счупил си е крака и е останал без надница? – попита умолително Дечо.

– Нищо, казах ти, че нямам, – категорично отсече Тодор.

– Хайде, господин Давчев, – подкани го смирено Дечо, – отворете щедро кесията си и бъдете сигурен, че като никога до сега ви се отдава случай, да извършите едно добро дело.

– Не разбра ли, че за такива нямам, – Тодор се постара да не изкрещи, все пак се намира пред собствения си дом.

– Вие сте милостив човек и няма да оставите тези окаяници без помощ, – опита още един път Дечо.

– Остави ме на мира, – кресна му Тодор. – Когато искам да дам, не карам никой да ме моли ….

При тези думи Давчев обърна гръб на Дечо и се упъти към вратата на дома си. Но тъй като Дечо не преставаше да го моли за още някой, той се обърна и му зашлеви една плесница.

Дечо се засмя и в отговор каза:

– Това беше за мен, а за нуждаещите се?!

Разтреперан от яд Тодор Давчев влезе в дома си и тръшна вратата зад гърба си.

Виктор се смяташе вече за голям. Това не е шега работа, знаеше да чете, смяташе до сто и пишеше красиво. Тази есен щеше да постъпи във втори клас. Той най-много обичаше със сестра си Даря да играят на пулове.

Това бе една такава игра, в която пуловете се подреждаха на шахматната дъска и всеки от играчите се стреми да отстрани, колкото може повече от фигурите на противника.

Децата доста се вживяваха в сраженията, представяйки си, че са предводители на войски и настървено воюваха един срещу друг.

Един ден Виктор и Даря решиха да играят на любимата си игра. Толкова се бяха въодушевили, че пуловете летяха във всички посоки из стаята. Един се завря чак зад шкафа.

Даря се възпротиви:

– Ти го хвърли, няма да отида да го взема.

– Е, добре, – въздъхна Виктор и се насочи към шкафа.

Надникна отдолу но нищо не видя. Изведнъж го осени гениална идея и той бързо отвори горното чекмедже. Издърпа го и реши да погледне зад шкафа, оттам очакваше да има  по-добра видимост.

Но когато надзърна, Виктор отстъпи с вик.

– Какво ти става? – попита уплашено Даря.

– Там, – посочи с ръка Виктор към отвореното чекмедже, – видях, очи, който ме гледат.

Момчето бе пребледняло от ужас.

– Как може някой да се скрие зад шкафа? – попита  подигравателно, но с боязън Даря. – Виж, той е плътно допрян на стената.

– Щом не вярваш сама погледни, – ядоса се Виктор.

„Какво си въобразява тя, – помисли си Виктор, – че съм страхливец като нея. Тя се плаши и от сянката си, а сега ми се присмива, въпреки, че е разтревожена малко“.

Предизвикана от брат си Даря надникна. Последва вик и двамата изтичаха в стаята при баща си.

Задъхан и уплашен Виктор започна да обяснява:

– Там ….. зад шкафа …. очи ….. гледат ме!

Баща им започна да се тресе от смях. Майка им надникна в стаята и попита:

– Какво става тук?

Братът и сестрата бяха опулили очи и все още тръпнещи от преживяното, гледаха баща си изненадано.

Накрая баща им обясни:

– Вчера купих огледало и тъй като не знаех къде да го сложа, преди да го поставя в антрето, реших, че най-добре би се поместило, поне за момента, зад шкафа в детската стая.

Сега вече бе ред на децата. Виктор и Даря, разбрали чии очи са видели зад шкафа, изпопадаха на пода от смях.

Денят преваляше и скоро щеше да отстъпи мястото си на нощта. Малко момиче седеше на пейката пред блока потънало в мислите си.

Много хора минаха край него. Някои от тях го закачаха и се шегуваха:

– Малката не му мисли толкова.

– Ако от сега мислиш толкова много, какво ще правиш като пораснеш?

– Я каква малка красавица, достойна за статуята „Изпълнена с мисли“.

Надежда, така се казваше малкото момиче, изобщо не обърна внимание на присмехите им. Тя седеше и мислеше.

Баба Мина тропаше ритмично с бастунчето си и лека-полека достигна до момичето.

– Наде, какво си се умислила, мила?

– Кажи ми, бабо Минке, ти си стара и знаеш много неща – вдигна глава Надежда, – какво очаква Бог от нас?

Старицата се замисли доста преди да отговори.

– Може би послушание, верност, любов, – въздъхна възрастната жена и неочаквано завърши, – но най-вероятно очаква провал.

Надежда ококори очи:
– Последното може да прави всеки, – засмя се момичето. – Но дали мога да живея така, чакайки Господа особено, когато нещо не ми се получава?

– Той ти е дал Духа Си, за да не се проваляш, – отговори нежно баба Мина.

– Така е, – съгласи се Надежда, – без Христос не мога да направя нищо, но в Него мога всичко.

Лицето на момичето сияеше. То прегърна старата жена и двете заедно закрачиха към входа на блока.

Лежаха си там два пътя. На кръстопътя стоеше пътен указател, който с големите си дървени ръце сочеше към всеки от тях. Единият бе широк и просторен, гладък и вдъхващ доверие, а другият бе тесен, каменист и трудно проходим.

Един ден широкият път каза на тесният:

– Ти си съвсем запустял. Върху теб има само остри камъни и дупки. Целият си обрасъл в трънаци. Тези, които биха тръгнали по теб биха се уморили и навярно ще умрат от глад.

Тесният път мълчеше, той нищо не отговори на присмехулника.

– Виж, аз съм красив и гладък, – продължи самодоволно широкият път. – Край мен има кафенета ресторанти и къщи със всякакви удобства. Просто живей и се весели!

– Съдейки по думите ти, – изненадано промълви тесният път, – край теб се живее много добре!?

– Повече от добре, – възторжено откликна широкия път, – но …

– Защо замълча? Нещо не е наред ли? – попита разтревожено тесния път.

– Да, – дълбоко въздъхна широкия път. – В края ми се намира пропаст бездънна, мрачна и черна. Просто не мога да ти я опиша.

– Навярно много хора не подозират това? – съчувствено попита тесният път.

– Тези, които знаят, само свиват рамене и махат безразлично с ръка, – с мъка отвърна широкият път.

– Вижда се, че не знаят цялата истина, – тъжно каза тесният път.

– Нагледал съм се на тази пропаст и се страхувам да попадна в нея, – тъжно констатира широкият път. – Мисля си, че тази злокобна и гибелна тъмнина не ще пусне никой навеки.

Двата пътя замълчаха.

– А как е при теб? – попита след време широкият път.

– Трудно, – въздъхна на свой ред тесният път. – Този, който тръгне по мен съвсем няма да му е леко. Но в края ми се издига планина и тези, които се изкачат на нея ще бъдат радостни и щастливи. Толкова ми се иска и аз да бъда там. Вярвам, че това ще бъде вечно.

А на кръстопътя бе застанал един човек. Той чу разговора на двата пътя. Предстоеше му да избере, кой от двата пътя да хване.

Какъв ли ще бъде изборът му? Дано да е тесният!

Слънцето прежуряше, но тя спокойно се излежаваше в локвата. Даже примижаваше от удоволствие.

– Какво блаженство, – каза си жабата, – навсякъде е жега, а аз се разхлаждам в приятно затоплена локва.

Един ден жабата се замисли сериозно:

– Всички си поставят цел в живота. И аз трябва да си поставя такава, но каква да бъде тя?

Мисленето ѝ се отдаваше трудно, но тя напъна всички гънки на малкия си мозък.

Изведнъж жабата подскочи, цопна в локвата и извика:

– Еврика! От днес и аз си имам цел в живота. Как не съм се досетила до сега?! Това е грандиозна задача. Трябва да изляза суха от водата.

Вие навярно ще си кажете тази жаба е откачила. Де се е чуло и видяло такова нещо? Как е възможно да излезе суха от водата?

Когато настъпи голямата суша жабешката цел се сбъдна.

Жабата излезе от локвата. Огледа се. По нея нямаше нито една капка вода.

– Изглежда трябва да се радвам, – въздъхна тежко жабата, – нали целта ми е изпълнена, но …

Какво „но“, хората цял живот се борят за да постигнат целта си, някои дори не я осъществяват. А тя? Постигнала е целта си, но май не се радва много.

– Ех, – пое си дълбоко въздух жабата и погледна тъжно пресъхналата локва, – всичко бих дала на света, сега да можех да изляза от локвата пак мокра.