Къщата на Тодор Давчев се намираше точно срещу черквата. Той много обичаше да излиза отпред и да наблюдава минаващите оттам. Имаше си спестени пари за черни дни, че и повече, затова не се страхуваше от настъпващите промени в икономиката.

Веднъж при него дойде Дечо. Наричаха го приятел на бедните, защото не минаваше ден да не помогне на някой от тях със нещо.

– Бай Тодоре, – каза Дечо, – ще дадеш ли нещо за моите приятели?

– За днес нищо, – троснато му отвърна Давчев.

– Трябва да помогна на една бедна жена, която днес роди, но няма дори с какво да увие новороденото, – започна да обяснява Дечо.

– Нямам, – скъпернически скръцна със зъби Тодор.

– Навярно тогава ще се смилите над едно младо красиво момиче, което е останало без работа и няма пари за хляб, – продължи да настоява Дечо.

Когато просителят видя киселата физиономия и намръщеното лице на Тодор, добави:

– Така ще го спасите от лошия път, който е решило да поеме.

– Точно за такава, ли? – изви тялото си на една страна Давчев и се изплю на земята.

– А какво ще дадете за работник, който сам се изхранва, но за беда днес е паднал от скелето, счупил си е крака и е останал без надница? – попита умолително Дечо.

– Нищо, казах ти, че нямам, – категорично отсече Тодор.

– Хайде, господин Давчев, – подкани го смирено Дечо, – отворете щедро кесията си и бъдете сигурен, че като никога до сега ви се отдава случай, да извършите едно добро дело.

– Не разбра ли, че за такива нямам, – Тодор се постара да не изкрещи, все пак се намира пред собствения си дом.

– Вие сте милостив човек и няма да оставите тези окаяници без помощ, – опита още един път Дечо.

– Остави ме на мира, – кресна му Тодор. – Когато искам да дам, не карам никой да ме моли ….

При тези думи Давчев обърна гръб на Дечо и се упъти към вратата на дома си. Но тъй като Дечо не преставаше да го моли за още някой, той се обърна и му зашлеви една плесница.

Дечо се засмя и в отговор каза:

– Това беше за мен, а за нуждаещите се?!

Разтреперан от яд Тодор Давчев влезе в дома си и тръшна вратата зад гърба си.

Наричаха го просто Иван. Едни от съселяните му го уважаваха, а други се присмиваха на вярата му в Бога.

Един ден при Иван дойде Кольо и със сълзи на очите му каза:

– Иване, дай ми 25 лева. Кобилата ми се разболя. Трябва да я откарам при ветеринара.

Иван извади парите от чекмеджето си и без нищо да каже, ги подаде на Кольо.

Щастлив просителят си тръгна, а когато вече бе далеч от дома на Иван, радостно си потърка ръцете и въодушевен си каза:

– Колко е глупав и наивен е този Иван. С тези пари ще си купя така желаното от известно време.

Истината бе, че конят му бе абсолютно здрав и му нямаше нищо.

Когато Кольо се прибра у дома си, жена му изтича изплашена насреща му и плачейки му каза:

– Кобилата ни издъхна ….

– Как така? – изтръпна Кольо. – Сутринта нищо ѝ нямаше….. Това е само Божията ръка …..

Кольо падна на колене и се разрида безутешно:

– Господи, прости ми! Излъгах, а сега съм без кон ….

След това „лъжецът“ веднага се върна при Иван и му призна:

– Иване, аз те излъгах, че кобилата ми е болна. На нея нищо ѝ нямаше ….. Но Бог ме наказа.

Иван стана, прегърна съселянина си и му каза:

– Прощавам ти и нека Бог ти прости.

Веднъж, когато падишахът приемал просители, дошъл един човек застанал в ъгъла и нищо не поискал.

Падишахът погледнал към мъжа и погладил главата си. Човекът се поклонил и прекарал дланта през устата си. Падишаха погалил лицето си, а човекът гърлото. Падишахът докоснал своя корем, а човекът краката си.

– Дарявам на този просител слитък злато, – казал падишахът.

Ковчежникът се подчинил. Мълчаливият молител взел дара и си тръгнал.

Съветникът, който бил дясната ръка на падишаха много се ядосал и попитал господаря си:

– За каква услуга ти така щедро надари бездомния просяк?

– За царска, – усмихнал се падишахът. – Зададох на мъдрия човек три въпроса и получих три отговора.

– Но ние не сме чули, нито въпросите, нито отговорите, – възразил везирът.

– Който има очи ще види, който има ум ще разбере, – усмихнал се падишахът. – Аз погладих главата си и човекът разбра моя въпрос. Попитах го: „Какво най-много ни подтиска?“ – „Празната дума“, – отговори той. „А кой го грози опасност да загуби лицето си?“ – „Този, който своите дни и състояние е прекарал през своето гърло“. „Но нима човек не е роб на своя стомах?“ – попитах аз. „Не, – каза човекът, – за това са дадени крака на човека, за да си търси и намира работа и нищо да не пропусне от чудесата на белия свят“.

Падишахът погледнал придворните и за трети път се усмихнал:

– Полезно е да запомните, изречената пред вас мъдрост: „Устата водят до беди, а краката до храната“.

Един влиятелен британски политик не спирал да досажда на Дизраели с искане:
– Дайте ми титлата барон!
Министър председателят не можел да уважи молбата на този човек. Но успял все пак да отхвърли заявката, без да наранява чувствата на просителя.
– Съжалявам, че не мога да ви дам титлата барон, – казал Дизраели, – но ще ви дам нещо много по-ценно. Ще кажете на приятелите си, че съм ви предложил титлата барон, но вие сте отказали да я приемете.