Симо отново се бе провинил, но не изпитваше никакво угризение за случилото се.

Баща му го гледаше и тъжно клатеше глава:

– Замислял ли си се за значението на думата „изобличение“? – попита той сина си.

Симо апатично повдигна рамене, а баща му продължи:

– В синонимния речник я сравняват с “разкриване” или “засрамване”.

– Е и? – нетърпеливо попита Симо, очаквайки поредното мъмрене.

– Ти чувствал ли си се някога изобличаван от собствената ти съвест?

– Не, – твърдо отговори Симо.

– Баба ти едно време казваше: „Трябва някой да ти изкара кирливите ризи наяве“.

– Изобличението, действа негативно на човека, – напери се Симо.

– Ще ти представя друга гледна точка, – наблегна бащата, – тази на Соломон. Ако изобличиш някой, той ще те обикне.

– Как мога да обичам този, който ме засрамва? – Симо завъртя пръст, забождайки го в главата си.

– Погледни Бог, – посъветва го баща му. – Когато разкрива грешките ни, не се държи грубо с нас, не ни се присмива, точно обратното.

– Да, да Той казва истината с любов и грижа, – с насмешка прибави Симо.

Бащата въздъхна и продължи:

– Затова и целта на изобличението не е да раздава правосъдие и да лепва етикети, а да покрие слабостите със любов и да подкрепи изпадналия.

Симо махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха.

Бащата, макар че синът не приемаше думите му, го подкани:

– По – добре поискай от Бог да ти помогне да гледаш на изобличението през Неговите очи, защото “Бог изобличава онзи, когото обича”.

Мартин бе навел глава и чертаеше нещо с върха на обувката си.

– Как мислиш, – попита той приятеля си Радко, – кои са най-тъжните думи, които можеш да чуеш на земята?

Радко се замисли. Повдигна рамене и си призна:

– Не знам. От много неща съм се натъжавал и огорчавал, но за най – тъжните …

– Това са думите, които Исус чу, когато още бе в утробата на Мария: „Няма място за Теб“.

– О, – спомнил си, Радко възкликна, – това каза ханджията, когато Йосиф и Мария търсеха подслон.

– А това не изказаха ли хората, когато Той висеше на кръста, макар и не пряко?

– Какво казаха? – попита смутено Радко.

– Те не го казаха направо, но това бе отклик на пълно отхвърляне: „Няма място за Теб в този свят“.

– За съжаление е точно така, – съгласи се Радко.

– Днес Исус не получава ли същото отношение? – попита с тъга Мартин.

– Да, – поклати глава Радко, – Той ходи от сърце на сърце и пита дали може да влезе.

– За някои е добре дошъл, – усмихна се Марин. – Те отварят сърцата си и Го канят да остане.

– Да, да … – потвърди Радко.

– Ние правим място за Него в сърцата си, а Той прави място за нас в дома Си, – констатира Мартин.

– Нали за това ни е дал обещание, – плесна с ръце Радко, – че отива при Отца, за да ни приготви място.

Дядо Симеон разказваше, а внукът му унесено слушаше.

Малкият Мони, както му викаха на галено си представяше картините, които рисуваше дядо му:

– В началото нямаше зора, която да сложи край на нощта. И слънцето го нямаше, за да стопли деня. Не съществуваше луна, която да се отразява във водата. Отсъстваше и хоризонта. Бе една безкрайна нощ …

– Само тъмно, – възкликна Мони, – колко страшно …

– Но Бог не ни остави в здрача, – усмихна се успокояващо старецът. – Той раздели светлината от тъмнината. „Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ“.

– Е, така вече е много по-добре, – обади се Мони.

– Тази светлина може да се приема не само буквално, – продължи дядо Симеон. – В духовен смисъл тя представлява истината, духовното разбиране и разпознаване на нещата, което получаваме от Божието Слово.

– Дядо, до сега не съм свързвал по такъв начин светлината със Словото, – призна си Мони.

Старецът погали внука си по главата и го посъветва:

– Чети Библията, така запалваш светлината в себе си.

Мони гледаше въодушевено дядо си и клатеше глава. Какви чудни неща му се откриваха, когато разговаряше с него.

Петър и най-добрият му приятел Асен отидоха на рождения ден на съученикът им Симо.

Когато майката на Симо видя Асен, тя отказа да го пусне вътре под предлог:

– Няма достатъчно столове.

Петър предложи:

– Аз ще седна на земята, а Асен ще заеме моето място.

– Не става, – отказа майката.

Защо Асен не бе допуснат до празника? Защото бе циганче.

Петър остави подаръците на вратата и се върна у дома с Асен. Това, че приятелят му бе отхвърлен, изгаряше сърцето му.

След години Петър стана учител. Той винаги слагаше в класната стая един празен стол.

Когато учениците го питаха:

– За кого е този стол?

Петър отговаряше:

– Той ми напомня, че в класната стая трябва да има място за всеки.

Невена бе под напрежение. Изпитваше голям стрес от натиска, на който бе подложена.

– Може би трябва добре да се наспя и всичко ще се оправи, – каза си тя.

Спа, но се оказа, че физическата почивка не е достатъчна, за да съживи душата ѝ.

– Имам нужда от духовно съживление, – констатира Невена. – Трябва да прекарам време насаме с Исус в молитва и да размишлявам върху Словото.

Тя си спомни, че Исус, колкото и да бе подтиснат, Той „често се оттегляше на самотни места и се молеше“.

– Ако Исус е чувствал, че се нуждае от време насаме в молитва със Своя Отец, нима аз мога да мина без това? – запита се Невена. – Навярно част от изтощението, което чувствам, да е следствие от липсата на молитва.

Колко мотивирана бе тя в раните утрини, когато се уединяваше насаме с Исус. Тогава се молеше, четеше и разсъждаваше върху Словото, слушаше Божия глас и духът ѝ бе обновен.