Петър загуби чука си в полето. Той го търси часове наред, но не успя да го намери.

Накрая се обади на приятеля си Васил, който имаше металдетектор:

– Загубих чука си в полето. Търсих го дълго, но не го открих.

– Какво толкова … един чук. Вземи си друг, – посъветва го Васил.

– Чукът може да повреди машините за обработване на това място, – притеснено обясни Петър. – Можеш ли да ми помогнеш?

– Добре. Идвам веднага.

Те откриха чука, но и още нещо. Това бе съкровище от монети, съдове за хранене и бижута датиращи от римско време.

Царството Божие е като съкровище, скрито в полето.

Въпреки че тази аналогия се отнася до спасението, принципът за приемане на даровете, които Бог ни дава, може да бъде приложен към много области от нашия живот.

Трифон все още мислеше върху това, което му каза Боян.

– Думите му бяха любезни и окуражаващи, но това това си бе живо ласкателство, – каза си той.

Трифон познаваше Боян като нагаждач и сметкаджия. За това не прие думите му като комплимент:

– Боян не просто ме хвали за нещо добро само по себе си. Едва ли е искал да ме подкрепи. Целта му е била да извлече някаква полза от мен.

Трифон си спомни, когато Боян го молеше да се изкаже добре за него, за да влезе в отбора. Това, което той искаше от него бе да го подкрепи с лъжа и Трифон не се съгласи.

– Мотивът му …., – плесна с ръце Трифон. – Повечето от нещата, които каза за мен не съответстваха на реалността. Явно ме ласкаеше за някаква си негова цел.

Боян умишлено бе преувеличил някои способности на Трифон.

– Това насмалко да ме подведе, да не виждам себе си такъв, какъвто съм, – потърка с длан челото си Трифон.

Той осъзнаваше в какъв капан щеше да се хване:

– Щракне ли и мрежата се вдигне, аз ставам жертва и то напълно безпомощна.

Дядо му не веднъж му бе казвал:

– Християнинът не трябва да използват ласкателство в бизнеса, семейството си или в каква да е друга област от живота си, за да получи нещо.

Трифон повдигна вежди:

– И при мен има моменти, в които лаская хората, но това е с много трудни люде и такива, с които имам важни взаимоотношения, – оправдаваше се той.

Наведе глава и тихо произнесе:

– Господи, знам, че не обичаш този вид реч, за това се покайвам. Искам да не бъда вече такъв. Помогни ми.

Трифон знаеше, че Бог няма да го изостави, ще бъде с него в трудните моменти на живота му, с една единствена цел, да го уподоби на Христос.

Наближаваше празник, а Елена имаше болки в лицето.

Първоначално лекарят предположи:

– Може би чувствителни зъби или някой развален зъб.

При прегледа зъболекарят не откри нищо.

Медиците бяха озадачени.

Изминаха три месеца, а Елена продължаваше да страда от неагностицирана болка в лицето.

– И сега какво? – запита се тя. – Ще трябва да живея ден за ден, оцелявайки с тази болка.

Съпругът ѝ я посъветва:

– Повери днешния ден и всичко, което те тормози на Бога. Твоето оцеляване и всичко останало, от което се нуждаеш, е в Неговите ръце.

Елена падна на колене и се помоли:

– Господи, предавам живота, оцеляването и бъдещето си на Теб. Моля Те, помогни ми, …..

Магда приближи до майка си, която се бе навела под мивката и правеше нещо там:

– Мамо, мога ли да отида до езерото.

– Не, не можеш, – троснато отвърна майката, изнервена от създалия се проблем под мивката.

– Но ти ми обеща, че като свърша домакинската работа, ще ме пуснеш, – настоя Магда.

Майка ѝ бе забравила, защото бе заета.

Тя бе разсеяна, но напомнянето на дъщеря ѝ, я върна назад, когато ѝ обещаваше.

– Добре, отивай, – съгласи се майката и радост изпълни сърцето ѝ.

Нужно е да бъдем благодарни на Бога, защото Той никога не е зает.

За щастие, Господ не е разсеян и забравящ.

Можем да отидем при Бога с нашите болки, проблеми и разочарования. Той обича да ни слуша как се молим с Неговите думи от Словото.

Камен бе вперил поглед в телефона си. Пръстите му се движеха много бързо по него.

Родителите му го викаха, но той не реагира.

Лиляна, съседката им, му подвикна:

– Камене, родителите ти ….

Момчето не вдигна изобщо глава.

Лиляна се замисли:

– Изглежда тук връзката е прекъснала отдавна.

Тончо, съпругът ѝ я попита:

– Каква връзка е прекъснала?

– Много често, когато децата поискат да поговорят с родителите си или желаят да им покажат нещо, тяхната реакция е, познай каква?

– След малко, сега не мога или зает съм, – ухили се Тончо.

– Лошото е, че това продължава дълго, – свъси вежди Лиляна. – И идва време, когато децата вече не се обръщат към родителите си и не ги чакат да намерят време за тях. А резултатът е плачевен.

– Права си, – съгласи се Тончо, – те викат децата си, но вече изобщо не ги слушат. Защо?

– Защото няма смисъл, – подчерта Лиляна.

– Е има и друга страна, – усмихна се Тончо. – Детето седи до тях, но е вече с телефона в ръка.

– И ние бяхме такива, – тъжно поклати глава Лиляна, – добре, че се усетихме на време. Днес нямаше да имаме диалог с нашите деца, ако продължавахме да ги игнорираме.