Когато Йовка разглеждаше снимките на телефона си, изведнъж трепна. Тя видя фотография, на която лежи на плажа напълно изтощена, разперила ръце и крака  и дала гръб на всичко.

Йовка беше в шок: „Кой ми е направил тази ужасна снимка?“

Тя изпита отвращение към себе си, което нарастваше и ставаше още по-голямо със всяка измината минута. Бе готова да се разплаче.

Йовка вече се канеше да изтрие снимката, когато в стаята влезе синът ѝ.

– Може би ти ще ми кажеш, от къде се взе тази моя снимка? – обърна се тя към сина си и му показа снимката.

Първата реакция на юношата бе усмивка.

– Аз те снимах, когато бяхме край езерото миналата седмица. Просто не можах да устоя….

– Но ти трябваше да ме попиташ, преди да вземеш телефона ми и да ме снимаш, – каза сърдито Йовка.

– Права си, мамо, но погледни колко добре изглеждаш тук. Не е ли така?

Йовка още веднъж погледна снимката и се опита да разбере, какво искаше да каже синът ѝ.

Дойде и дъщеря ѝ, хвърли едно око на снимката и каза искрено:

– Ти си много красива! На мен ми харесва тази снимка.

Йовка въздъхна дълбоко. Но това ѝ беше  нужно на този етап. Тя винаги обръщаше внимание на своите недостатъци. Но постепенно всичко започна да се представя в друга светлина пред нея.

Тя все още виждаше своите пълни бедра, но видя и жена, която се е уморила след разходка с децата си.

Йовка виждаше пълните си ръце, но същевременно с това видя ръцете на майка, която вдига децата си на ръце, за да не наранят краката си о камъните или да ги изгорят на горещия пясък.

Тя виждаше пълна жена, която бе облякла черен затворен бански, за да скрие проблемните си части на тялото, но виждаше и щастлива майка, която не се щадеше за своите деца.

От дълго време тя се бореше с наднорменото си тегло, както много други жени и навярно щеше да продължава и за напред така.

– Изглежда, – въздъхна тъжно Йовка, – няма да бъда стройна и слаба. Вярно е, че често се тегля на кантара, но не позволявам излишните ми килограми да ми пречат да живея.

Тя често отиваше с децата си на разходка. Понякога дори се чувстваше привлекателна. Е, не беше много сигурна в това, но се стараеше да мисли в тази посока.

„Може би е така, защото съм вече стара и много разсъждавам, – помисли си Йовка. – А може би сега се грижа за много по важни неща, отколкото за впечатлението, което правя на другите. Виж как децата ми гледат на моето тяло. Техните очи са изпълнени с любов“.

Така тя престана да мрази тялото си.

– Разбира се, – обясняваше Йовка на една своя приятелка, – ще продължа да се занимавам със спорт и правилно да се храня, за да бъда здрава, но именно сега искам да обичам тялото си такова, каквото е. Бих искала да се видя такава, както ме виждат моите деца.

Ангелина Симеонова бе мениджър за работа с клиенти. Един ден тя посети лекар и той я зарадва:

– Ще ставате майка. Бременна сте.

След няколко месеца Ангелина усети болка в гърдите.

Съпруга ѝ Борис, когато узна това, я успокои:

– Вероятно е свързано с бременността ти.

След направените изследвания лекарят ги изненада с диагнозата си:

– Вие имате II стадий на инвазивен дуктален карцином на млечната жлеза. С прости думи, това е рак на гърдата.

Ангелина и Борис бяха в шок.

– Но нали според онколозите в цял свят, – задъхвайки се започна Борис, – тази болест рядко се среща при бременни жени ….

– Да, но най-застрашени са жените имащи късна бременност, – каза тъжно докторът.

Въпреки всичко, Ангелина реши:

– Ще го родя!

Лекарите трябваше да направят Цезарово сечение. Бебето се появи осем седмици по-рано, защото на Ангелина ѝ предстоеше курс по химиотерапия. Това детето за родителите си бе безценно чудо от Бога.

За съжаление, след раждането, болестта започна да прогресира и се разпространи върху белите дробове, главния мозък и лимфните възли.

Ангелина постепенно гаснеше и умираше.

– Колко хубаво би било да присъствам поне на един от рождените дни на дъщеря си, – мечтаеше си Ангелина.

Разбирайки, че това ще е последния рожден ден на малкото момиченце с майка му, роднини се заеха с организацията на празника, който бе в стил „Алиса в страната на чудесата“.

Въпреки, че лекарите бяха против, Ангелина бе категорична:

– Трябва да отида, вие не можете да ме лишите от такава радост, да присъствам на рождения ден на дъщеря си.

Тя събра сили и от болничното легло направо отиде на празника на малкото си момиченце.

За случая Борис се маскира като Шапкаря. Това бе една незабравима вечер. Този ден дъщеричката ѝ щеше да запомни  завинаги. Щеше да гледа направените снимки, чувствайки любовта на майка си, която бе отнета от нея толкова рано.

На следващия ден Ангелина успокоена напусна този свят.

Понякога животът може да ни се струва суров и несправедлив особено, когато губим близък или роднина. Но животът ни на земята не е вечен. За това  е важно да се научим да ценим времето, което прекарваме с хората около нас, особено любимите.

Всяка вечер Добри слагаше дъщеря си да спи. Мимето бе съвсем малко момиченце, само на четири години. Бащата всяка вечер разказваше на дъщеря си приказки.

По изключение Добри се заслуша в молитвата на Мимето. Той чу детето да казва:

– Боже, благослови мама, благослови татко, благослови баба и сбогом, дядо!

Добри попита:

– Защо се сбогува с дядо си?

Малкото момиченце отговори:

– Не знам, татко, така ми се стори, че трябва да направя.

На следващия ден дядото умря. Добри помисли, че това е някакво странно съвпадение.

След няколко месеца ситуацията се повтори, но този път детето каза:

– Боже , благослови мама, благослови татко, сбогом, бабо.

На следващия ден бабата наистина умря.

– Господи, – извика Добри, – дъщеря ми общува с неземни сили!

След няколко седмици, когато Мимето се молеше преди сън, бащата ясно чу:

– Боже благослови мама, сбогом, татко.

Добри бе в шок. Той цяла нощ не можа да заспи. Стана на разсъмване и тръгна към офиса си.
През целия ден той не можеше да се успокои и постоянно гледаше часовника си.

Накрая той реши:

– Ако издържа до полунощ, след това всичко ще бъде наред.

Офисът му се стори безопасно място, затова той не се върна в къщи веднага след работа, а остана там. Добри седеше и пиеше кафе след кафе. Непрекъснато поглеждаше колко е часът и скачаше при всеки звук.

Настъпи полунощ. Добри въздъхна с облекчение и си тръгна към къщи. Там го чакаше жена му.

– Ти никога не си се задържал толкова дълго време на работа. Какво се е случило?

Добри въздъхна:

– Не искам да говоря за това. Днешния ден беше най-кошмарния в живота ми.

– Мислиш, че си имал много лош ден? – попито го жена му. – Няма да повярваш какво се случи с мен днес. Тази сутрин моят началник умря по време на съвещанието!

Новото откритие на учени от университета в Кеймбридж може в скоро бъдеще да облекчи живота на диабетиците по целия свят. Болезнения анализ на кръвната захар се заменя с прост тест на дишане.

Известно е, че кучетата могат да бъдат обучени, така че да предупреждават собствениците си за заплаха от хипогликемичен шок поради ниска кръвна захар.

Учените успяха да изолират веществото, което усещат кучетата и то е изопрен.

Изопренът е отдавна известно съединение, съдържащо се във въздуха и се издиша от човека. Но ние знаем, изненадващо малко за механизмите на неговото появяване там. Предполага се, че това е страничен продукт от метаболизма на мазнините. Но и до сега не е ясно, защо нивото на изопрена се повишава, ако на човек му пада захарта

В бъдеще проверката на нивото на изопрена ще стане алтернативен начин за анализ на кръвта, с цел да се следи нивото на захарта при болни от диабет.

Днес денят бе горещ. Силвия отведе децата си в близката сладкарница, за да ги почерпи по един сладолед.

След като избраха вида на сладоледа, трябваше да чакат пет минути на опашка.

Най-накрая едно 17 годишно момиче ги обслужи. Тя попита децата:
– Какъв сладолед желаете?

А след това на всяко дете даде сладоледа в ръката му, но нито едно от тях не я погледна, нито ѝ благодари.

Странно, някои неща се приемат за даденост.

Силвия преброи до десет, но децата излязоха със сладоледите навън, сякаш нищо не се бе случило.

Силвия ги настигна на улицата, взе сладоледите им и ги хвърли в кошчето за боклук.

Децата се развикаха:

– Мамо, какво направи?!

– Сладоледите бяха толкова хубави и вкусни.

– Защо ги хвърли в кошчето за боклук?

Тихо и спокойно Силвия им обясни:

– В един прекрасен ден, ако ви провърви, можете да работите като това младо момиче. Надявам се ако стане някой от вас сервитьор, хората да ви забелязват, да ви гледат в очите и да ви благодарят. В това се заключава елементарното човешко отношение към тези, които те обслужват.

Това се казва майка. Не веднъж съм била свидетел на грубо и арогантно отношение, особено към сервитьорите.

Навярно това е било шок за децата, но те за дълго ще запомнят този урок.