Тъмнината обгръщаше вече града, когато Андрей прекрачи прага на дома си. Сега идваше най-интересната част.

Той сядаше в любимия си фотьойл, повдигаше леко крака на по-ниския стол и се връщаше към събитията, които му се бяха случили през деня.

Много хора идваха при него и му доверяваха проблемите си. На някои успяваше да помогне, но на други не, а това му тежеше.

Той се молеше всяка сутрин за Божията мъдрост в предстоящите срещи, но …

Загледа се в потъмняващото стъкло на прозореца и тихо промълви:

– Къде греша? Какво не ми достига?

– Когато хората разтварят душите си пред теб, необходима ти е помощта на Моя Дух, за да реагираш адекватно.

– Но нали всяка сутрин се моля за мъдрост от Теб, – Андрей измъчено реагира.

– Грешката ти е, че се опитваш да отговаряш на човешките нужди според знанията и представите, които имаш, но това са само малки трохи за тяхната душа.

– Нали Си с мен през целия ден?! – удиви се Андрей.

– Това не е достатъчно. Трябва и да чуваш Гласа ми по всяко време, защото само Моя Дух може да ти помогне да разбереш неизказаното, за да отговаряш с мъдрост и любов.

– Изглежда ме разсейват много неща и не чувам Гласът Ти.

– Бъди проводник на Моята любов, радост и мир. Тогава реките Ми от жива вода ще потекат към людете.

– Как да го направя?

– Опитвай се да долавяш и Моя глас, докато слушаш другите.

В хола на Петрови имаше окачен стенопис. На него бе изобразен разрушен храм с бели колони, лежащи от страни. Фонтанът отпред бе срутен, а край него се забелязваше счупена статуя.

Вероятно това е била прекрасна част от елинската архитектура, но от нея почти нищо не е останало.

Марко често минаваше край този стенопис и се заглеждаше в него. Той скоро бе навършил четиринадесет години, но будният му ум бе неспокоен.

Наблюдавайки разрушения храм, често си задаваше въпроси.

– Елините са били утвърдена цивилизация със своите богатства и културни ценности, – разсъждаваше Марко. – Но какво е помогнало за развала и разрухата на държавата ѝ? Друго не би могло да бъде освен греховната поквара.

Това разрушение на моралните принципи и устои се забелязва и днес в нашия свят.

Освен това имаме и безмилостно унищожение, както на природата така и на хората като индивиди. А това е много обезпокоително в днешно време.

Естествено е да обвиним за това отхвърлянето на Бога, но май трябва да погледнем в самите нас.

Можем лицемерно да призоваваме другите да се отвърнат от греха, но поглеждаме ли по-дълбоко в сърцата си?

Това, за което обвинявам другите, не върша ли същото?

Само, когато разпознаем и признаем личните си грехове можем да се почувстваме свободи от вината.

Радостта би била наш постоянен спътник, а това би било живо свидетелство за околните, които се борят с покварата.

Слави имаше всякакви чорапи бели, сини, с картинки, избелели, но и такива, с които той не можеше да се раздели.

За тях обикновено казваше:

– Тези са ми много удобни, не ги изхвърляйте. Здрави са, макар да са изгубили част от цветовете си.

Един ден Слави забеляза, че от чифта му любими сини чорапи, бе изчезнал единият.

– Колко жалко, толкова много ги харесвах.

Обърна цялата стая наопаки, но не намери другият чорап.

Ядосано хвана единствения останал чорап и го захвърли в кошчето за боклук. За какво му е само един?

Мина се време и котката домъкна отнякъде другият изгубен чорап.

Той беше прашен и леко разкъсан, но … вече не беше нужен на никого и се намери бързо в кошчето за отпадъци.

– Защо се отнасят така с мен, – възропта чорапът. – Така добросъвестно съм му служил.

– Запомни едно, умнико, – каза старата ваза дочула вопъла му, – Когато работиш заедно с някого, няма значение кой си. Но пропадне ли единият, страдате и двамата.

Всяка сутрин Ваня целуваше съпруга си и го прегръщаше силно, а в ухото му нашепваше:

– Хубав ден.

Днес тя седеше и допиваше кафето си. Погледа ѝ следеше изморения ѝ съпруг Генади, който излизаше през вратата.

– Той е толкова трудолюбив, – каза си Ваня. – Колко много време му отнема, за да управлява собствения си бизнес и въпреки това, полага огромни усилия да ми помогне с децата, когато си е в къщи. Много ми се иска да поема част от неговата тежест, но не мога.

Погрижи се за децата, но установи, че мислите ѝ са устремени към Генади.

– Би било хубаво да му изпратя съобщение и да му кажа, колко много го обичам и ценя това, което прави за мен и децата, – каза си Ваня.

Изведнъж тя долови тих глас:

– Съпругът ти е основното призвание в служенето ти.

И Ваня разбра. От всички неща, които обичаше в живота си, Генади бе най-важен за нея. Тя трябваше да обича, уважава и подкрепя съпруга си.

Всичко бе прекратено за миг, когато бебето се разплака. Децата изведнъж завладяха вниманието ѝ.

Няколко часа по-късно, когато Ваня бе приспала малките и бе приседнала да си почине, телефона едва доловимо се обади с мелодичния си звън и замря.

Някой ѝ бе изпратил съобщение.

Ваня припряно започна да натиска бутоните на телефона си.

„Кой ли се е сетил за мен? – помисли си тя. – Или е пак някаква глупава реклама?“

Когато отвори съобщението Ваня потръпна.

Там пишеше:

„Бих искал да знаеш, че теб и децата ви обичам, повече отколкото можеш да си представиш. Оценявам всичко, което правиш за мен. Понякога съм изнервен, но не искам да мислиш, че това има нещо общо с вас или съвместният ни живот. Аз съм най-щастливия човек на земята, защото имам теб и децата. Всяка седмица е изтощителна за мен с изключение на неделята, когато съм с вас. Надявам се денят ви да мине добре. Обичам те!“

Докато четеше тези думи, очите на Ваня се напълниха със сълзи. Сърцето ѝ преливаше от благодарност.

Ваня се опитваше да бъде най-добрата майка, вдъхновителка и приятелка, но тя трябваше да се фокусира върху най-важното си призвание в служенето – нейният брак.

Минеше ли облак, бързо се изливаше или подгонен от вятъра потегляше нанякъде. В такова време никъде не може да се излезе, но Дичо и Хари се бяха събрали и както обикновено си бъбреха.

– Представи си едно обикновено тяло, – обясняваше Дичо. – Един ден левият му крак получи лека травма. Подпухва, а десният крак получава допълнителна тежест при ходенето. Това продължава, докато левият крак оздравее. Или към очите се насочва прах и ръцете инстинктивно се повдигат, за да ги предпазят.

– Разбирам на къде биеш, – усмихна се Хари. – И аз се сещам за подобен пример. Температурата на мозъка се повишава. Последва прозявка. Тя разтега челюстта, за да увеличи притока на кръв. И не само това. Предизвиква рязко вдишване, с което се охлажда кръвта насочена към мозъка.

– А сега всичко това съпоставете с начина, по който човек реагира в различни ситуации, – предложи Дичо и веднага представи своя. – Аз съм получил тежко известие. Изпаднал съм в шок от вестта. Какво ще направиш тогава?

– Ще остана с теб, докато всичко отмине.

– Вкопчваш се в мен, докато напълно се възстановя, – потрива доволно ръце Дичо. – А сега си представи, че Петър от нашия клас те е обидил жестоко…….

– Единствено родителите ти могат да те дистанцират от нараняването и да предложат по-добър изход за в бъдеще, – бързо реагира Хари. – А сега ти си представи. Тревогата ти нараства. Непрекъснато си повтаряш: “ Как ще се измъкна от тази каша?“

– Ще се намеся и ще ти помогна да се справиш с проблема, – Дичо тупна с ръка по крака си. – Нали за това съм ти приятел, да ти донеса облекчение и утеха.

– И до какъв извод стигнахме? – попита Хари.

– Във тялото всичко е така съединено, че болката на една част се усеща от всички му останали части, – отбеляза Дичо.

– А как е при хората?

– В една здрава общност людете също са чувствителни към радостите и скърбите на другите, – довърши заключението си Дичо.

– А сега си представи, че окото се опитва да скрие нараняването от ръката, – Хари предизвика Дичо за нов размисъл със ситуация, корено различна от предишните. – Какво ще последва?

– Тялото ще се изолира и нещата ще се объркат.

– Чудно ли е, че сме най-здрави, когато умишлено решим да разчитате на околните да ни подкрепят и защитават?

– Понякога се опитваме да направим същото и за тях?

Двете момчета се засмяха и погледнаха навън. Небето бе избледняло, а слънцето весело се усмихваше.