Катя беше едва на 30 години. Работеше в близката детска градина и същевремено с това се грижеше за трите си малки деца.

Тази сутрин се бе събудила със силно главоболие. Главата ѝ бе изтръпнала. Странното усещане ѝ подсказваше, че нещо не беше наред.

Нещо не беше наред почти от месец. Бяха ѝ се появили синини по гърба, след това обезпокояващо се разрастнаха и когато тя реши да отиде на лекар да се посъветва с него, внезапно изчезнаха, като оставиха по гърба ѝ големи петна. Венците ѝ побеляха.

Катя беше жизнерадостна и млада жена, която бе свикнала с часове да тича след 5-6 годишните деца в детската градина, но започна внезапно да губи сили. Едва се изкачваше до дома си, който се намираше на четвъртия етаж.

Някои от сутрините едва ставаше и пропълзяваше на четири крака. Спеше на пресекулки по 12-14 часа, а щом се събудеше, се чувстваше толкова уморена, че отново лягаше да подремне.

Мъжът ѝ я придружи до свой познат лекар, но той не можа да даде някаква определена диагноза. Катя усещаше болки в костите си.

Лекарят бе в недоумение, какво може да е това. Но на Катя каза:

– Вероятно имате мигрена.

И ѝ препоръча аспирин, от който се засили кървенето от бледите венци на Катя.

Тя  бе енергична и жизнерадостна по природа и по-скоро се учуди, но не се разтревожи много. През живота си не беше боледувала сериозно, за това болниците бяха абстрактно и непонятно място за нея. До този момент не бе ходила на консултации при никакъв специалист.

Обясняваше на познати странните си симптоми така:

– Сигурно е от преумора или лошо храносмилане, – смееше се тя. – По цял ден съм с деца, вероятно съм се малко депресирала и напрежението ми е дошло май много.

Дълбоко в нея започна да се прокрадва съмнението, че в тялото ѝ става нещо опасно и смъртоносно.

Най- накрая Катя остави трите си деца при съседите и отиде при личната си лекарка, която настоя веднага да ѝ се направят кръвни изследвания. Назначи ѝ рутинна кръвна картина.

Лаборантът, докато вземаше кръв от вената на Катя се загледа с изненада в цвета на кръвта ѝ. Тя беше водниста, бледа разредена течност, която изобщо не приличаше на кръв.

До края на деня Катя не получи никакъв резултат от тези изследвания. На другия ден ѝ се обадиха по телефона:

– Извинете, но се налага, отново да ви вземем кръв.

– Кога да дойда? – попита Катя.

Тя имаше много натоварен график. Децата, натоварената чанта с продукти, която трябва да освободи и осибено рибата, която трябва да остави в хладилника, и куп още недовършени неща за деня.

Напрегнатият тон в гласа по телефона, подчертаваше, че случаят е спешен:

– Елате веднага! Чувате ли ме? Веднага!

Предстоеше борба и не се знаеше, какъв щеше да бъде изходът.

27-годишният Жерар Дюпре припаднал в магазина на Lake Wales. Така привлякъл вниманието на клиентите и сътрудниците в магазина. Тогава 30-годишният Тарус Скот откраднал автомобил за барби, лаптоп LeapFrog и куклена къщичка.
В щата Флорида мъж инсценирал сърдечен пристъп, за да отвлече вниманието на  на охраната на  Walmart, докато неговият приятел ограбвал магазина.
Но хитрият план на дуета разсекретили камерите за видеонаблюдение, снимащи ставащото в магазина. Скот и Дюпре били арестувани и обвинени в кражба. Общата сума на откраднатите стоки възлизала на 369 долара.
А ето какво  се било случило:
Дюпре паднал на пода пред входа и се хванал за гърдите, с цел да привлече погледите на хората. През това време Скот сложил в чантата си автомобила за барби, куклената къщичка и лаптопа, и се насочил към изхода на магазина.
Съчувстващите хора даже повикали Бърза помощ, но щом Скот излязъл, Дюпре скочил, все едно нищо му нямало и напуснал магазина. Съучастниците се срещнали на улицата и заминали с една кола.

Сутрин е. Елена е станала отдавна. Приготвила е закуска за всички. Ще ги изпрати, а след това и тя на бегом ще стигне до работното си място. Тя е грижовна майка и съпруга. Дъщеря ѝ Марта още не се е измъкнала от леглото. А остават още 10 минути до автобуса, а другият ще дойде чак след 35 минути.

Всичко това изнервя обстановката.

– Хайде, Марта, излизай, ще закъснееше. От 40 минути вече те викам, – извика Елена на вратата на дъщеря си.

– Има време, – сънливо се обажда отвътре Марта, – не ми давай зор.

– Хайде, – Елена подкани още веднъж по-настойчиво дъщеря си. – Обличай се и тръгвай.

Марта излезе в коридора и се разкрещя:

– Виж ми косата, на нищо не прилича. Трябваше да ме събудиш по рано, за да се изкъпя. Не мога да отида така.

Елена кипна:

– Нямат край капризите ти. Да съм я събудела по-рано, а ти щеше ли да станеш тогава? Когато и да те вдигна, все рано било, можело още малко да си поспиш.

Марта мина демонстративно край нея тръшна се на стола и погледна злобно майка си.

– Имаш само 45 секунди, – извика ѝ Елена. – Вземи си чантата и тръгвай, косата можеш и вън да си я вържеш.

Марта тръгна недоволна към стаята си.

– Ти никога не си ме разбирала, – каза язвително Марта и тръшна вратата зад себе си.

Владо влезе в кухнята, добре избръснат и елегантен както винаги.

– Ще се бунтува и капризничи, – каза Владо, като изгледа жена си, – ти от малка я разглези. Сега никой не иска да слуша. Прави си каквото знае.

Елена беше готова да скочи и да извика: “ А ти къде беше, когато навсякъде тичах след нея? Опрадаваше се с работата си, а сега ….“, но си премълча.

За Марта беше готино да се бунтува и издевателства. Какво толкова, нали и нейни съученици правят същото? Ако знаеха родителите ѝ колко гандни неща вършеха те? Тя бе цвете пред тях, дори минаваше за смотанячка.

До кога ли ще трае това пубертетно „самочувствие“? Докато паднат в тинята и затънат до гуша. А тогава няма ли да е много късно да ги спасяваме? Белезите и раните, които ще получа, докато пропадат, за някои от тях ще останат неизлечими следи в живота им.

Родители, нека научим децата си на правилните неща, докато е време!

Днес денят беше отвратителен. Каквото и да правеше Мартина, във всичко се проваляше. Като я изпитваха днес в училище, тя се обърка и „издърдори“ куп глупости. А беше учила, урока си знаеше отлично.

Прибра се в къщи, хвъли чантата си под масата и бръкна в джоба на якето си. Извади цигара и запали.

Външната врата се тропна, но тя не я усети. Вратата на стаята се отвори и влезе баща ѝ. Тя изтръпна, баща ѝ не знаеше, че е почнала да пуши.

Тя толкова много го обичаше, подражаваше му. Той така красиво пушеше и си пийваше от чашата с кафе, че и на нея ѝ се искаше същото. Но той я хвана на местопрестъплението и тя се опита да го излъже.

Всичко друго, но не и лъжа. Баща ѝ се огорчи и разстрой.

– Хайде, – обърна се той към дъщеря си спокойно, – да седнем и да  поговорим като възрастни хора. Защо трябва да се лъжем и да се преструваме?

Разговорът не потръгна и той я остави. Мартина се сконфузи. Тя не бе пушила много, това ѝ бе вторият път. Беше се провалила в очите на баща си, а това беше болезнено за нея. И Мартина избяга от дома си.

Намериха я късно през нощта, в някаква порутена барака, в края на града. Сълзите ѝ бяха направили кални вадички по лицето ѝ. Баща ѝ подаде ръка и двамата тръгнаха. Вървяха мълчаливо. Мартина беше благодарна, че не я посрещна с укори, обиди и наставления.

В това мълчание се бе събрала болката и срама, нравствения урок и прошката …..

Виктор с желание помагаше на майка си. Придружаваше я навсякъде, където го помолеше. Тя бе дребна жена, с почнала вече да посребрява коса и топли нежни очи.

– Първо трябва да отидем до една жена, дето живее на средата на улицата. Само на две преки е от нас. Навярно си спомняш ходили сме там, – каза майка му и взе да приготвя чантата си.

Виктор само кимна и застана готов на вратата.

Сутрешният въздух беше доста хладен. Светлината беше особена и правеше някак очертанията на предметите изпъкнали. Не срещнаха много хора, защото повечето бяха отишли на работа.

Когато двамата стигнаха, майка му почука на вратата. Чу се слабо тътрене на крака и леко почукване на бастун. На прага застана възрастана жена, която им се зарадва, а на лицето ѝ грейна усмивка.

– Добро утро! – бодро каза майка му.

– О, довела си и помощника, – каза възрастната жена. – Заповядайте, влезте!

Когаро влязоха вътре, майка му се обърна към жената и попита:

– Как сте днес?

– О, много по-добре. Гледам доста е пораснал юнака, – засмя се възрастната жена, като потупа Виктор по рамото.

– А твоите…., – майка му не можа да изрече въпроса си, думите ѝ замръзнаха в гърлото.

Жената махна с ръка и тъжно каза:

– Идват един път седмично, – тежка въздишка се отрони от нея, – като някакво досадно задължение го имат.

Подпря бастуна си и преди да седне се обърна към Виктор:

– Много хубаво си направил, че си тръгнал с нея. Ще прекарате един ден заедно.

Постави треперещата си ръка на главата на момчето, а от очите и потекоха сълзи. Нямаше нужда да ги крие. Нейните я бяха изоставили, тя не им беше вече нужна …..