Наполеоновият маршал Луи Даву много се увличал по всякакъв род обезщетения в пари, материали и стоки, наложени от победителя на победените след война; вземания, изисквани от завоевателя на окупирано население и конфискации.

Съответната информация достигнала до императора.

Веднъж той отбелязал:

– Даву, вие сте най-големият обирджия в света!

– След вас, Ваше величество, – отговорил маршалът.

Императорът не реагирал на тази дързост. На хората, които са му били нужни, Наполеон много е прощавал и прекалено е позволявал.

Глеб Попов е надарен музикант, лауреат на международни фестивали.
Но за това знаят малко хора, защото Глеб е аутист.

Той няма диплома за музикално образование, нито може да си намери работа като музикант.

Неговият живот е съсредоточен само в музиката. Семейството му се състои от майка и брат.

Дмитрий Попов е като всички останали хора. Той работи като диригент. С Глеб са не само братя, но и големи приятели. 40 години вече живеят под един покрив.

– Глеб е много талантлив, – казва брат му.

Ако не е семейството, нямаше да има Глеб Попов.

Все някой трябва да се противопоставя на психиатрите, лекуващи Глеб с невролептици. Да се застъпва за него на двора, да му помага да научи таблицата за умножение.

Когато Глеб бил изхвърлен от музикалното училище за двойка по математика,  неговото семейство го качвали на влака от Минск до Москва, за да взима частни уроци при известната Вера Дулова.

Те се молят с него, преди изявите му. Поръчват автобус за да бъде Глеб отведен на поредния благотворителен концерт.
Какво става с такива хора като Глеб, ако нямат поддръжка от семейството си?

Колко много се нуждаем от благодат, за да можем да понесем недоразумение или с любов да се отнесем към несправедливо осъдените.
Нищо не изпитва характера на вярващия така, както когато го хулят или говорят обидни неща, които не е заслужил.
Това действие става инструмент, който проверява дали наистина той е злато или просто декоративен елемент.
Ако осъзнаем, какво благословение се крие в нашите изпитания ще кажем като Давид: „Нека проклина …. може би …. Бог  ще ми въздаде добро за сегашното негово злословие“.
Има хора, които леко се отклоняват от целта в живота си. Те се увличат в преследване на тези, които са ги обидили и им стават врагове.
Животът им започва да прилича на гнездо на оси. Вие можете да прогоните осите, но жестоко ще пострадате от жилото им.
Нека Бог да ни изпълва все повече с Духа Си и да постъпваме като Христос, „Който бидейки охулван, хула не отвръщаше; като страдаше, не заплашваше; но предаваше делото Си на Този, Който съди справедливо“.

Елена има двама братя. Единият от тях Алекс е аутист. Тя споделя, че по поведение той много се различава от другите деца.

Алекс е растял пред очите на сестра си и тя не е забелязвала тези негови особености. Но други хора, когато разберат, че брат ѝ е аутист, странят от него.

– Аз не смятам аутизмът за заболяване, – казва Елена, – по-скоро е обратното. Много хора с аутизъм се отличават с своеобразен начин на мислене и имат ярко изразени способности.

На Елена винаги ѝ е весело с Алекс. Всички, които се запознаят с него, могат да поиграят с него на „догонване“.

Той е прекрасен брат, според Елена и по своему изразява любовта си.

Много хора, които срещат Елена и Алекс се опитват да разговарят с момчето. Вижда се искрена усмивка не само на устните на Алекс, но и на хората, които контактуват с него, а това е добра новина.

Елена очаква, че в бъдеще брат ѝ ще постигне много, ще стане творческа личност и всеки ще може да общува с него.

Апартаментът на Лилов се намираше в тих квартал. Когато Росен стигна до него, небето бе натежало от дъждовни облаци и се чуваха далечни гръмотевици. Влезе в предверието и позвъня на звънеца на апартамента. Лилов веднага отвори вратата.

– Заповядай, – каза той.

Двамата мъже си стиснаха ръце.

– Лилов, знаеш ли какво става изобщо?

– Успокой се, Росене. Всичко ще ти обясня.

Росен го гледаше изпитателно.

– Преди три години на земята са идвали представители от други планети  и са се срещали с представители на правителствата. Искали са да се премахнат ядрените централи и изгарянето на твърдите горива.

Росен слушаше заинтригуван.

– Пожелали са да се преустанови производството на петрол, химикали, каучук, пластмаси, – продължи Лилов. – Това означава закриването на хиляди заводи в целия свят. Световната икономика ще рухне.

– Защо са поискали това?

– Те твърдят, че ние замърсяваме вселената, разрушаваме земята и моретата… Искат да преустановим производството на оръжия, да прекратим войните.

– Че това съвсем не е лошо, – каза Росен

– Един човек е организирал група магнати от САЩ, Япония, Русия, Китай… за осуетяване на планове на гостите от космоса.

– С оръжие ли ще им се противопоставим? Та това е смешно.

Росен седеше мълчаливо. Беше потресен. Той се опитваше да преосмисли това, което му разкриваше Лилов, докато тътенът на гръмотевиците се засилваше.

– Искаш да кажеш, че правителствата подкрепят този човек? – недоумяваше Росен.

– Нека да кажем, че във всяко правителство има по няколко заговорници. И тази операция се провежда частно. Сега разбираш ли?

– Господи, правителствата не разбират ли, че…? – Той погледна към Лилов. – Ти откъде узна за всичко това?

– Много просто, – отговори Лилов спокойно. – Аз съм една от връзките им.

Чу се оглушителен тътен на гръмотевицата, блесна светкавица.
–  Това е лудост! Нима не осъзнавате, че те са прави?

Жена в бяло стоеше в стаята и слушаше. Тя не говореше, но мислите ѝ се вляха в съзнанието на двамата събеседници.

– Дойдохме тук, за да ви попречим да унищожите своята планета. Всички сме част от вселената.

Настъпи мълчание изпълнено със страхопочитание.

Стаята вибрираше от светлини и звуци.

Жената в бяло се обърна към Росен:

– Сега си отивам. Кажи на хората, че трябва да престанат да унищожават планетата, Росене. Накарайте ги да разберат.

– Но аз съм сам.

– Има хиляди като теб. Всеки ден броят им нараства. Един ден те ще станат милиони и тогава ще можете да извикате със силен глас. Ще опитате ли?

– Ще се опитам.

„Кажете на хората, че трябва да престанат да унищожават планетата. Така е, – мислеше си Росен. – Вече знам какво ще правя докато живея на този земя“.

И той се усмихна.