Колибрите са най-пъргавите птици в природата. Те могат да се движат  със скорост 50 км/ч и мигновено да спират, за да прелетят през гъста растителност.

Изследователите са открили, че малките птици обработват визуалната информация по различен начин в сравнение с другите животни.

Учените поставили колибри в специално проектиран тунел с проектирани модели на стените, за да разберат, как по време на летене променят посоката си, за да избегнат сблъсъка.

Учените знаят малко за това как птиците използват зрението си. Те знаят, че килибрите пресмятат разстоянието от дадени обекти, както правят хората по време на шофиране.

Един ден учителят казал на учениците си:

– Запишете на лист хартия имената на всички хора, които мразите.

Когато децата направили това, учителят им дал задача за другия ден:

– Донесете в торбичка, толкова домати, колкото имена сте записали.

Едни деца донесли само два домата, други три, трети пет, а имаше и торбички пълни с десет домата.

– А сега, – казал учителят, – ще носите тези торбички със себе си две седмици.

След няколко дни децата започнали да се оплакват:

– Толкова гадно миришат тези домати, започнали са да се скапват.

Тези, които имали в торбичката си по 10 домата изобщо не можели да ги носят. Миризмата била  отвратителна и непоносима.

След седмица учителят събрал децата, изслушал оплакванията и им казал:

– Тези домати приличат на сърцата ви, когато не харесват някои хора.Омразата разяжда душата и тя заболява. Ако вие не можете да понасяте миризмата на развалените домати, представете си какъв „аромат“ излъчват сърцата ви, в които има горчивина и гняв?

Сърцето е красива градина, която редовно трябва да се почиства от плевели, т.е. да простите на тези, които са ви ядосали. Това освобождаване в него осигурява място за действително добри неща.

Не взимайте от живота всичко, взимайте само най-доброто!

Донка растеше в дом, където нямаше котки. Просто майка ѝ не можеше да ги търпи, а тя бе равнодушна към тях. Повече ѝ допадаха кучетата.

Когато порасна и се омъжи, Донка усети, че в дома на съпруга обожават котките. След като се премести в дома на мъжа си там завари Пепи. Великолепен котарак с тигрова окраска и бляскави отенъци.

Пепи, като всички котки,  чувстваше как хората се отнасят към него. Донка не обикна котарака, но никога не го обиждаше. Хранеше го редовно, но нежности и привързаност не показваше към него.

Въпреки това с цялото си котешко съзнание, той проявяваше любов към младата стопанка. Щом Донка влезеше у дома, Пепи ѝ се отъркваше о краката, а когато сядаше на дивана, се качваше на коленете ѝ. Слагаше лапичките си на гърдите и потъркваше муцуната в лицето ѝ, а след това мъркаше доволно като локомотив.

Пепи най много обичаше да се качи на раменете на Донка и да направи около врата ѝ топла якичка. За нея това бе ужасно досадно, но не реагираше остро, а тактично го сваляше от раменете си.

Купиха си вила в прекрасна борова гора. Свекървата на Донка я помоли:

– Вземи Пепи с вас на вилата.

Донка се съгласи с неохота. Тя не искаше да се грижи за неприятното и дразнещо я животно. А котаракът не се отделяше от нея. Когато Донка се разхождаше, той вечно беше с нея. Легнеше ли, той лягаше край нея.

Един ден Донка реши да тръгне  по една пътека водеща навътре в гората. Пепи, както винаги тръгна след нея. Тя вървеше и се радваше на топлото слънце.

Изведнъж котаракът я изпревари и застана отпред. Когато го наближи Донка се вцепени.
На пътеката, на две крачки от нея Пепи бе наострил уши и се готвеше да нападне, а към него съскаше дебела змия.

Донка от малка се боеше от змии. Краката и ръцете ѝ се парализираха, тя не смееше да помръдне, а Пепи смело чакаше нападението на змията.

След това всичко стана много бързо. Донка грабна котарака и побягна към дома си. Едва в къщи забеляза, че лапата ме Пепи е разкъсана.

Донка бързо занесе пострадалия котарак при ветеринара.

– Нищо друго не мога да ви предложа в случая, освен да го приспя, поне няма да се мъчи много.

– Нима не можете да го инжектирате с някое лекарство?

– Няма смисъл, отровата вече е подействала, – вдигна рамене ветеринарът.

Донка го прибра. Лапата на котарака започна катастрофално да гние. На Пепи му ставаше все по-лошо. Три дни по-късно той умря.

Скръбта на Донка нямаше граници.

– Аз съм виновна за смъртта му, – обвиняваше се тя. – Не го обичах, но той предвиждаше всичко, усещаше нещата от рано и ме пазеше колкото можеше. Спаси моя живот, жертвайки себе си.

Донка го погреба с почести.

От тогава минаха много години. В нейния дом имаше много котки, но тя бе изменила отношението си към тях.

Бе разбрала, че тези животни са предани и искрено обичат господарите си, независимо от чувствата им.

В един град живеел един търговец. Всеки път, когато продавал стока, мамел купувача, като му вземал повече пари. Така състоянието му се умножавало.

Но децата му боледували и той харчел много за доктори и лекарства. Колкото повече мамел купувачите си, толкова повече харчел за лечението на децата си.

Веднъж, когато търговецът седял в своя магазин и бил много разтревожен за децата си, сторило му се, че за миг небето се отворило. Той погледнал нагоре, за да види какво става там.

Видял ангели с огромни теглилки, отмерващи всичките блага, които Бог давал на хората.

Дошъл редът на семейството на търговеца. Когато ангелът взел да отмерва здравето на децата му, той сложил по-малко здраве, отколкото била тежестта на кантара.

Търговецът се ядосал и искал да се скара на ангелите, но един от тях се обърнал и му казал:

– Отмерването е правилно. Защо се сърдиш? Ние не даваме нужното количество здраве на децата ти, както и ти лъжеш клиентите си с по-малко стока от тази, която наистина са заплатили. Така ние вършим Божията правда.

Търговецът се обезпокоил, сякаш с меч го били пронизали. Той започнал да се покайва за измамата, която вършел спрямо купувачите си.

От тогава търговецът започнал не само правилно да отмерва, но понякога добавял и малко повече. А здравето на децата му се възстановило.

На площад Масена, за да могат зрителите да си отдъхнат, бяха пуснали Равел, звучеше Болеро. Старци танцуваха… Скоро щяха да пуснат и фойерверките.

Изведнъж се чуха тъпо звънтене и истерични писаци. Като че ли започваше война. Това бе ужасно. Чуваха се сирени, доброволци спираха колите си, за да дадат път на полицаите.

Всички бягаха. Мнозина плачеха.

– Какво става? – питаха хората, усещайки, че нещо не е наред.

– Камион се вряза в гъста тълпа от хора, – обясни някой уплашено и продължи да бяга.

На балкона на хотела стоеше 14 годишно момче. То гледаше с ужас как камион, който се носеше по улицата със скорост около 70 километра в час, съзнателно се вряза в тълпата и мачкаше хората. Това щеше дълго време да остане в съзнанието му и щеше да се явява като кошмар в сънищата му.

Всичко бе станало внезапно. Суматоха, отчаяни викове …. цялата картина бе жестока и зловеща. Хората тичаха, крещяха, стенеха и носеха на ръце децата си. Всеки бягаше, за да спаси живота си.

Хората се блъскаха, тичаха по улицата. Младеж се помоли на мъж, който стоеше на прага:

– Моля ви пуснете ни вътре.

Човекът се дръпна, след него влязоха още няколко души и треперейки чакаха да свърши всичко.

Виктор мислеше, че това е някаква шега, но след това видя камион да се движи на зигзаг към него. Той побегна с другите търсейки безопасно място.

Врати се отваряха и приютяваха, част от бягащите.

Това беше ужасно клане. Имаше тела навсякъде. Камионът мачкаше всичко по пътя си. Той караше криволичейки и хората не знаеха на къде ще отиде след това.

За камиона нямаше прегради, той сриваше стълбове и дървета.

Някой хора се бяха качили на вратата на камиона, опитвайки се да го спрат.

Накрая всичко свърши. Разчленени и обезобразени тела лежаха на улицата. Беше ужасно. Хората падаха и плачеха над телата.

Мъртвите изглеждаха много, покриха ги с по един бял чаршаф. Мъката и болката щяха да продължат много след това.

Ние не бива да живеем в свят като този. Необходимо е любовта и мирът да се установят между хората. Тогава няма да бъдем свидетели на такива кървави трагедии.